Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (21)

19.
Змии и стълби

Когато се събудиха на другата сутрин, близнаците откриха, че всички египетски вестници тръбят за сензационно проникване в Египетския музей предната вечер. Без да обръщат внимание на прочутите златни съкровища на момчето фараон Тутанкамон, крадците се бяха насочили към други зали в музея, където бяха изложени далеч по-незначителни артефакти от времето на Осемнадесетата династия. Вестниците и полицията, стъписани от престъплението, бяха още по-озадачени от това, че нито един от артефактите не бе наистина откраднат — всички те бяха само разместени от витрините си: един царски скиптър и няколко фигурки шабти бяха счупени, а няколко делви, в които държаха вътрешностите на балсамирани египетски мумии, бяха повредени при немарливото отваряне.

— Мислиш ли, че са го направили ифрити? — попита Джон.

— Изобщо не се съмнявам — рече Нимрод. — Осемнадесетата династия е периодът на Ехнатон, следователно находките от негово време би трябвало да са изложени там, в това съм сигурен. Трябва да отбележа, че всичко това си пасва идеално с нашия план.

— Възможно ли е да са намерили онова, което са търсели? — поинтересува се момчето.

Филипа категорично поклати глава.

— Според вестника — оповести тя, — крадците са влезли в музея някъде около девет часа. Но Хюсеин Хюсаут е бил убит от змията около полунощ. Нямаше защо да си правят труда да го карат да замълчи, ако вече са намерили каквото са търсели. Обзалагам се, че много музеи по целия свят скоро ще бъдат посетени по същия начин като този тук — без да има истинска кражба.

— Освен ако не успеем да намерим изгубените джинове първи — заключи Джон.

— Трябва да успеем — подчерта Нимрод. — Просто трябва. Равновесието зависи от това.

След закуска Филипа позвъни по телефона на госпожа Кьор дьо Лапен, която с радост се съгласи да й гостуват за целия ден. Така че веднага щом се приготвиха и уточниха всички подробности по плана за залавянето на Иблис, близнаците се запътиха към френското посолство с малък подарък — старинно кристално шишенце с парфюм, Нимрод каза, че го е купил от Хуамай — прочутия парфюмерист в Гиза.

— Колко мило от негова страна — възкликна госпожа Кьор дьо Лапен, когато видя парфюма. — Този ваш вуйчо. Толкова е очарователен. И толкова романтичен — за англичанин поне. Големи късметлии сте с вуйчо като него, така смятам аз. Толкова интересен мъж.

— Да, невероятен е — съгласиха се близнаците.

— А сега, какво искате да правите, деца? На ваше разположение съм.

— Нимрод спомена, че имате прекрасна библиотека — рече Филипа.

— Да, така е.

— С голям телескоп — допълни Джон с момчешки ентусиазъм, който прозвуча толкова изкуствено, че му спечели остър поглед от сестра му.

— Ами вижте, госпожо Кьор дьо Лапен — заговори Филипа. — Много бих искала да прочета нещичко за тукашните археологически открития, за да мога да ги оценя по-добре, когато ги видя.

— А аз обичам да наблюдавам птиците — добави Джон. — Надявах се, че ще ми позволите да използвам телескопа, за да видя по-отблизо някои от птиците в нашата градина.

— Сигурни ли сте? — попита госпожа Кьор дьо Лапен. — Бихме могли да излезем на разходка с лодка, стига да искате. Или пък да отидем да поплуваме в басейна на „Нил Хилтън“. Много приятно място — най-хубавият басейн в Кайро. И сервират прекрасен обяд. А можем да отидем и до пирамидите в Сакара.

— Не, наистина не — рече Джон. — Ще се радваме да прекараме деня тук, в библиотеката. Ако трябва да сме честни, през последните дни бяхме доста време навън, на слънце, затова ни се иска да си останем вътре, на хладно.

Филипа кимна и си помисли, че стига да иска, брат й може да бъде чудесен лъжец.

— Много добре, както желаете — кимна госпожа Кьор дьо Лапен и с усмивка и ги поведе към библиотеката.

Библиотеката се оказа съвсем не такава, каквато си представяха близнаците. Помещението беше много чисто и подредено, с множество ужасни абстрактни картини, бежов килим и мебели, които преди време са били толкова модерни, че сега изглеждаха ужасно старомодни, и безброй метални полици, отрупани със стотици книги. Навсякъде из стаята бяха поставени витрини, зад чиито стъкла бе изложена колекцията от малки египетски артефакти на семейство Кьор дьо Лапен, а близо до прозореца, до една маса, на която имаше компютър и няколко красиви гарафи, стоеше голям телескоп на алуминиева поставка.

Филипа разгледа предметите във витрините, а после учтиво прелисти и някои от книгите.

— Сигурно знаете много за Египет — рече тя. — Да не би да сте археолог?

— Уви, само аматьор — призна госпожа Кьор дьо Лапен. — Господин Кьор дьо Лапен разбира от тези неща далеч повече от мен.

Джон посочи към множество малки зелени фигурки, изобразяващи мумии, подредени върху простата мраморна камина.

— От някоя гробница ли са? — полюбопитства той.

— Да. Наричат се шабти и се предполага, че са слуги на мъртвите египтяни в отвъдния живот. — Госпожа Кьор дьо Лапен взе една от зелените фигурки и я показа на близнаците по-отблизо. — Обичам да ги държа, защото са толкова стари, че все едно се докосвам до миналото — до древността. Дори имам чувството, че мога да разбера как са живели хората в древен Египет, разбирате ли?

— Може ли да погледна през телескопа ви? — прекъсна я Джон.

Госпожа Кьор дьо Лапен се усмихна, прокара ръка през косата му и момчето потръпна, ненавиждаше някой да го пипа по косата и най-вече госпожа Кьор дьо Лапен, на която това й доставяше такова видимо удоволствие.

— Разбира се — каза тя и махна с елегантната си ръка към телескопа. — Заповядай. Само не очаквай от мен да ти обясня как работи, защото нямам представа. На съпруга ми е.

— Знам как работи, поне така си мисля — заяви Джон, благодари й с кимване и като се покатери на малката стълбичка, насочи мощната оптична леща към отворените френски прозорци на салона на Нимрод. Ковчежето на египетския фараон бе поставено по средата на пода и когато нагласи обектива, момчето откри, че образът е толкова ясен, та може да различи йероглифите, гравирани в златистото на цвят дърво. Невъзможно е, разсъждаваше той, който и да било да отвори ковчежето, без да бъде видян от човека, наблюдаващ стаята с телескопа на господин Кьор дьо Лапен. Всичко щеше да стане съвсем лесно, стига планът на Нимрод да проработеше. Джон не бе сигурен, че разбира какво точно означава „капан за джинове“, но си помисли, че така или иначе всичко ще се изясни, ако и когато Иблис се покаже.

— Добре ли виждаш, Джон? — попита госпожа Кьор дьо Лапен и отново прокара пръсти през косата му. — Нали си наясно как да боравиш с него?

— Да — отвърна момчето сковано. — Да, добре съм, благодаря. — И си помисли, че у госпожа Кьор дьо Лапен има нещо странно — нещо, което не можеше да се обясни само с факта, че е французойка. Може би това впечатление се дължеше на черно-златната лента за коса, която тя винаги носеше и с която приличаше, поне според него, на индианец апах; а може да бяха и нейните доста мътни, почти безжизнени сини очи, които сякаш пробиваха дупки в мозъка му дори когато се усмихваше. Всъщност нямаше голямо значение на какво се дължеше това чувство, защото със или без обяснение фактът си оставаше факт: госпожа Кьор дьо Лапен изнервяше Джон и го караше да се чувства неудобно.

— Джон — предложи тя, — би ли искал да разгледаш колекцията ми от скарабеи?

През ума на Филипа минаваха съвсем същите мисли като на нейния брат близнак: че у госпожа Кьор дьо Лапен има нещо наистина странно. Филипа бе доволна, че Джон, а не тя, поемаше по-голямата част от разговора с тяхната домакиня. Докато момчето се занимаваше с колекцията от скарабеи, изработени от нефрит и лазурит, и периодично хвърляше поглед към къщата на Нимрод през телескопа, Филипа започна да разглежда книгите по рафтовете. Много от тях бяха на английски, но дори тези на френски бяха единствено за египтологията и фараоните. Тя седна на един неудобен, ъгловат модерен стол и вдигна една книга от пода. Изглежда, госпожа Кьор дьо Лапен я бе чела точно преди тяхното пристигане, защото отгоре бяха поставени очила за четене, а мястото, докъдето бе стигнала, бе отбелязано с лист, откъснат от някакво списание или каталог.

С огромна изненада Филипа установи, че книгата е посветена на Ехнатон — както и всички останали, които лежаха разпръснати на пода около стола. Това откритие накара горещата кръв на джин, която течеше в жилите й, да замръзне, а сърцето й прескочи един удар. Възможно ли бе фактът, че госпожа Кьор дьо Лапен чете книги за Ехнатон, да се окаже най-обикновено съвпадение? Или зад интереса й към фараона еретик се криеше друга, много по-зловеща причина?

Филипа отправи към съпругата на френския посланик поглед, за който се надяваше да не прилича на вторачване. Госпожа Кьор дьо Лапен се смееше на ужасните шеги, които Джон ръсеше нервно, и смехът й звучеше така, сякаш бе навила пружината на някоя от издаващите различни звуци плюшени играчки, които лежаха върху покривката на леглото на Филипа у дома, в Ню Йорк. Госпожа Кьор дьо Лапен изглеждаше някак абсурдно женствена, реши Филипа, също като глупавите си дребни жестове и глупавите си дълги нокти. Като глупавите сенки на клепачите си. Като тази нейна нелепа лента за коса. Защо трябваше постоянно да носи тази нелепа лента, която й придаваше вид на девойче, расло през двадесетте години на двадесети век? И защо, помисли си Филипа, защо тази лента изведнъж й се стори някак позната, сякаш съвсем скоро я бе виждала някъде другаде?

И дали това, което й се стори, че вижда, бе плод на въображението й, или лентата изведнъж наистина стана някак по-жива?

Филипа примигна и потри очите си с ръка, а после се опита да разгледа лентата за коса по-отблизо, без да събужда подозрение у госпожа Кьор дьо Лапен за интереса си. С подчертано нехайна походка и сключени зад гърба ръце, Филипа мина покрай масата до телескопа, където беше и витрината с колекцията от скарабеи, и взе един в ръка.

— Защо египтяните са се интересували от тези бръмбари толкова много, че да изработват техни модели? — попита Джон, като хвърли бърз поглед през телескопа и веднага насочи вниманието си обратно към скарабеите, без да престава да се мръщи на сестра си.

— Защо ли? — Госпожа Кьор дьо Лапен вдигна един скарабей с кокалестата си ръка. — Ще ти обясня защо. Има много видове скарабеи и някои от тях са торни бръмбари.

— Това означава ли каквото си мисля, че означава? — попита Джон и погледна настрани, когато осъзна, че някой е включил компютъра.

Госпожа Кьор дьо Лапен отново се засмя със своя писклив смях на навита играчка.

— Да — кимна тя. — Те събират тор от овце или камили, оформят я на топче с големината на топка за тенис и след това я търкалят до подземните си жилища, където женските снасят яйцата си върху нея. И когато ларвата се излюпи, яде торта.

— О, я се разкарай! — възкликна Джон и когато видя недоумяващия поглед на госпожа Кьор дьо Лапен, обясни значението на израза: — Сигурно се шегувате.

— Не — засмя се госпожа Кьор дьо Лапен, — не се шегувам. — Тя отиде до компютъра и го изключи. — Ти ли го включи? — обърна се тя към момчето.

Джон бе все още твърде шокиран от информацията за торните бръмбари, за да обърне внимание на въпроса.

— Те наистина ли ядат камилска тор? — чудеше се. — Не виждам нищо свещено в това и със сигурност бих предпочел което и да било друго животно като модел за украшение. — Той оголи зъби в зловеща усмивка и хвърли за пореден път бърз поглед през телескопа към салона на Нимрод, където все още не се бе случило нищо. Задачата се оказваше далеч по-трудна, отколкото бе мислил в началото — налагаше се да разглежда всички тези проклети скарабеи, и да понася домакинята да пипа косата му, а и този неин несекващ смях…

— Не си прав — рече госпожа Кьор дьо Лапен, — това животинче е много забележително. Египтяните вярвали, че бръмбарът скарабей е въплъщение на техния бог на слънцето, Ра. Ра е онзи египетски бог, който движи слънцето по небето през деня и го погребва вечерта — също като скарабея. Египтяните вярвали, че тези гравирани скарабеи притежават силата да дадат на притежателя си способностите на истинския скарабей.

— Какви способности? — намръщи се Джон. — Искате да кажете, да яде тор, така ли?

Госпожа Кьор дьо Лапен цъкна с език.

— Джон — упрекна го тя, — не ставай глупав. Не, египтяните се възхищавали на упорството, с което този вид бръмбари оформяли торната топка, както и от полезността им в екологично отношение. Били смятани за символ на новия живот, а също и на възкресението — когато бръмбарът излиза изпод земята.

Филипа изтърва скарабея, който държеше, на килима, близо до краката на госпожа Кьор дьо Лапен, сякаш бе шокирана от това, което тяхната домакиня им разказваше; в действителност обаче го направи преднамерено и с определена цел.

— Съжалявам — извини се тя.

— Няма нищо — рече госпожа Кьор дьо Лапен и се наведе да вдигне скарабея. — Те са много здрави. Дори и сега, няколко хиляди години по-късно, е почти невъзможно да се счупят.

Веднага щом госпожа Кьор дьо Лапен приклекна, Филипа се възползва от възможността да разгледа по-отблизо златисточерната лента; докато се взираше в нея, за един кратък миг, най-много два, видя как лентата се издува почти незабележимо и веднага след това отново се свива, като че ли — Филипа не можа да намери никакво друго обяснение — като че ли се бе изпълнила с въздух. Още докато Филипа формулираше подозрението, че лентата за коса на госпожа Кьор дьо Лапен си е поела дъх и после го бе изпуснала, тя разбра защо й изглеждаше позната: тя бе почти същата като украшението за глава, което бе видяла в гробницата на фараона еретик, на фреската, изобразяваща самия Ехнатон. Двете бяха почти еднакви — единствената разлика се състоеше в това, че тази черно-златна змия — ако наистина бе змия — нямаше издигната нагоре глава.

Джон не бе забелязал нищо — той се бе възползвал от навеждането на госпожа Кьор дьо Лапен, за да погледне отново през телескопа, и не обърна никакво внимание на лентата й за коса. Филипа си помисли, че трябва да има някакъв начин да се разбере със сигурност дали лентата за коса е истинска змия или не. Какво ядат змиите, запита се тя. Малки гризачи? Би ли могла която и да било уважаваща себе си змия, та дори и такава, която е избрала да прекара живота си увита около глупавата глава на съпругата на френския посланик, да отмине безплатен обяд, състоящ се, да речем, от мишка? Филипа се концентрира силно — много по-силно от обикновено, а също така и за по-дълго време, както подобаваше на създаването на живо същество — нещо, което не бе правила никога досега. Най-после, когато й се стори, че се е съсредоточила достатъчно, тя промълви своята ключова дума толкова високо, колкото посмя в присъствието на французойката.

— ВЪЗХИЛЕПНОПРЕКРАСНИВОЧУДОВАЛСТВО!

— Каза ли нещо, скъпа? — попита госпожа Кьор дьо Лапен.

— Ъъъ, казах: „Благодаря ви страшно много, задето ни показахте тази забележителна колекция“ — рече Филипа, опитвайки се да не поглежда към малката полска мишка, която самата тя бе материализирала в русата коса, събрана високо на тила на госпожа Кьор дьо Лапен.

По принцип Филипа не харесваше особено мишките, но сега, когато видя мишката в косата на госпожа Кьор дьо Лапен, тя осъзна, че животинчето, което вече изследваше заобикалящата го среда, всъщност е много сладко; и поне заради мишката се надяваше, че подозренията й за златисточерната лента за коса ще се окажат погрешни. Но още докато наблюдаваше, лентата започна да се издига нагоре върху главата на госпожа Кьор дьо Лапен като запушалка, която човек изважда от гърлото на бутилка с вино, и това, което доскоро изглеждаше като коприна или сатен, сега категорично придоби съвсем друг вид — на блестяща змийска кожа.

Кръвта на Филипа се вледени и тя изрита Джон по задната част на прасеца, докато зловещата плоска глава на огромна египетска кобра се появи от къдриците на госпожа Кьор дьо Лапен и като извади език, впи хипнотичен поглед в мишката. Джон се огледа, готов да избухне, но когато проследи погледа на сестра си, самият той се втренчи в косата на госпожа Кьор дьо Лапен — точно когато, усещайки опасността, мишката надникна над тялото на змията, опитвайки се да прецени разстоянието между главата на французойката и пода, на който трябваше да скочи. Твърде късно! В следващия момент змията се стрелна с бързината на размахан камшик и след броени секунди клетата мишка изчезна цялата в нейната паст.