Чарлс Кингсли
Персей (5)

Глава 3
Раждането на Персей

В подземните покои дните течаха бавно. Толкова бавно, че дойде момент, в който Даная изгуби всякаква представа за времето. Нито знаеше дали е ден или нощ, нито пък колко време беше минало, откакто баща й я бе затворил под земята. Постепенно спомените й се превърнаха в някаква друга реалност. Сякаш предишният й живот не бе неин, а на някое друго момиче, за което й бяха разказвали. От безгрижно дете, даващо и получаващо любов, Даная се бе превърнала в затворник, прекъснал всякакви връзки със света.

Нощем, когато беше по-тихо, слухът й сякаш долавяше шума от клоните на дърветата от маслиновата горичка, която беше наблизо. Но не беше съвсем сигурна дали това наистина беше така, или пък беше някакъв мираж.

Дойката й, примирила се със съществуването, което й беше отредено, се грижеше за Даная. Приготвяше й вкусни ястия, макар че от това животът на момичето не ставаше по-приемлив. Правеше опити да повдигне духа й, но трудно й се удаваше.

Неусетно времето все пак минаваше.

Измъчван от угризения, които трудно би признал и пред самия себе си, Акризий минаваше често край отдушниците, пропускащи въздух към подземията, в които беше затворил дъщеря си. Сякаш усещаше дъха й през тях. Вдишваше същия въздух, а с него сякаш и всичките страх, страдание, подтиснатост и обида, които изпитваше дъщеря му. По негова воля и вина. В очите на съгражданите си беше жесток баща. Никой, дори собствената му съпруга, вероятно не подозираше, че царят тайно страдаше заради това, което бе сторил. Външно беше хладнокръвен и непогрешим. Какво бе вътре, в душата му, обвита от колебания и болка като отровен бръшлян, само той си знаеше. А годините, които минаваха, не притъпяваха тези чувства…

Една вечер, докато се разхождаше над подземните покои, където живееше дъщеря му, Акризий чу детски смях, който се разнасяше като меден звън изпод земята. Първоначално царят не се довери на ушите си. Но жизнерадостният детски смях не беше слухова измама. Той се изливаше през отдушниците и свободен като птица политаше навън.

Акризий се сепна. Сърцето му заби силно в гърдите. Пророчеството на Делфийския оракул сякаш се беше сбъднало по някакъв неведом, известен само на боговете начин. Противно на всякаква човешка логика.

Беше късна вечер, но царят нареди да донесат факли и да доведат слуги, които да разбият входа към подземните покои на дъщеря му.

С чукове и длета слугите пробиха проход през каменния зид, запушващ входа. Едва се бе отворила пролука към входа и Акризий се втурна с примряла душа през коридора.

Едно малко, три-четири годишно момченце си играеше в покоите на дъщеря му. Седнало на пода, то риташе нещо въображаемо с пухкавите си крачета и ръкомахаше усилно. От време на време звънлив смях се разливаше от устата му.

— Какво е това?! Как се е случило? — гласът на царя бе сипкав, но всяка дума прозвуча като удар с камшик.

Момченцето отново се разсмя и смехът му се пръсна като перли от скъсана огърлица по пода.

Даная и Акризий (худ. У. Р. Флинт)

Даная бе стъписана. Беше изненадана от шумното разбиване на зазидания вход. Появата на баща й я изненада още повече. Но бе изпълнена от някаква вътрешна сила. Това вече не бе онова плахо и крехко момиче, което бе затворено със сълзи на очи в подземните покои. Розата бе разцъфнала, макар и под земята. Девойката се бе превърнала в красива млада жена. Но тя бе не само красива, а и притежаваща струяща увереност и странна, необяснима мощ.

— Това е Персей, твоят внук, татко!

Чул смеха на детето, Акризий донякъде бе подготвен за подобна вест, ала при тези думи краката му като че ли се подкосиха. Той приседна на леглото на Даная, събра сили и попита, вече притихнал и с приглушен глас:

— Но как е възможно?! Няма друг вход, а този беше зазидан и непокътнат. Никой мъж не би могъл да е влязъл тук и да се е слял с теб!

— Персей е син на бог!

— На бог? На кой бог?

— На гръмовержеца Зевс, татко.

Страхът плъзна като пепелянка дълбоко към сърцето на царя. Пророчеството се бе сбъднало. Той се бе опитал да се противопостави на съдбата си, предначертана му от боговете. Но се бе оказал безсилен.

И все пак как това дете щеше да го убие? Дали то действително беше син на бог Зевс? Кълнът на съмнението все още не бе изтръгнат.

Рано сутринта, след безсънната нощ, която бе прекарал, Акризий прати да му доведат дойката на Даная.

— Кажи ми как стана всичко това? Видя ли нещо необичайно?

— Да, господарю! — развълнувано рече дойката. — Беше месец, след като ни бяхте зазидали. През отдушника се изсипа вътре в стаята на господарката златен дъжд. Изведнъж стана светло. Сякаш отново видяхме слънцето. Толкова силно беше сиянието на този златен дъжд. Признавам, аз подложих полата си, за да падне в нея от изсипващото се отгоре злато. Но дъждът се изсипа върху Даная. Тя бе като омагьосана. Застена в някаква омая. А мен някаква сила ме изблъска навън от стаята. Краката ми сякаш не се подчиняваха на мен, а на някой друг. Сами ме отведоха в кухнята. После явно съм заспала или изгубила съзнание. Когато дойдох на себе си, веднага отидох при Даная. Тя бе в ложето си и спеше. Щом се събуди, ми рече, че при нея е бил самият бог Зевс и тя му се е отдала. Той й казал, че красотата й била неземна. Привлечен от нея, се спуснал под формата на златен дъжд в подземните й покои. Така се роди Персей. И наистина, в него има нещо много повече от обикновено дете. Расте изненадващо бързо. Изключително умен е. Като порасне, със сигурност от него ще стане силен и интелигентен младеж. Над него винаги ще е божествената закрила на баща му. Така рекъл Зевс на господарката.

Даная и златния дъжд (худ. Тициан)

— Добре, тъй да е… — каза Акризий, неясно дали на дойката или на себе си.

Същия ден царят нареди дойката да бъде убита.