Чарлс Кингсли
Персей (4)

Глава 2
Даная

— Татко, ти се върна! Пития произнесе ли прорицание за теб?

Едно красиво момиче с вълниста коса, в което още не се бе пробудила жената, се втурна да посрещне баща си. Но хладината, която видя пред себе си, стопи възторга й. Баща й бе строг, нетърпящ противопоставяне, но не и хладен непознат. Пред нея сега сякаш бе чужд човек, приел облика на родителя й.

— Даная, остави ме намира. — Акризий беше не толкова изморен от пътуването, колкото от товара, който носеше в душата си.

Царят се оттегли в покоите си, оставяйки дъщеря си изпълнена с недоумение.

Още на другия ден Акризий прати да доведат строители. Бе взел трудно решение. Но според него това бе единственият разумен изход от ситуацията, пред която го бяха изправили сестрите мойри, богините на съдбата. Не бе ясно колко дълга нишка на живота му бе изпрела Клото, но със сигурност сестра й Лахезис бе превела нишката през най-ужасяващи превратности, за да я отреже най-накрая Атропос посредством ръката на собствения му внук.

Когато строителите дойдоха и се изправиха пред царя на Аргос, той им рече:

Мойрите средновековна гравюра)

— Искам да ми построите под земята в моите владения покои от мед, бронз и камък. В тях да има всякакви удобства, достойни за човек с царска кръв. Но достъпът до него отвън да бъде отрязан така, че никой да не може да влезе в него, след като обитателите му се установят вътре. И искам да си държите езиците зад зъбите какво и защо строите!

Строителите се захванаха. Дълго те работиха денонощно, за да бъде възможно по-бързо построено подземното помещение, както искаше царят. Докато едните строители почиваха, други заемаха местата им и работата не преставаше. Изградиха покоите от бронз, мед и камък, за да бъдат здрави, устойчиви на всякакви катаклизми и най-вече непристъпни.

Даная и медния замък (худ. Е. Бърн-Джоунс)

Минавайки край строителната площадка, гражданите на Аргос се чудеха и шумно обсъждаха разни догадки за това какво е решил да прави с подобно помещение царят. Някои говореха, че това би могло да бъде скривалище за него и семейството му, ако някой жесток и подъл враг, да не дават боговете, превземе, плячкоса и опустоши Аргос. Други предполагаха, че подземните покои са за знатен затворник. Но такъв в момента нямаше. Умуваха и дискутираха, но се случи това, което най-малко предполагаха.

Изпълнените с покруса, неразбиране и отчаяние вопли на Даная можеха да събудят само мъка и съчувствие у тия, които ги чуха. Причината за тях се разнесе бързо из каменните калдъръми на аргоския акропол. Красивата дъщеря на царя, за чиято напъпила хубост вече се говореше из необятните гръцки земи, насила щеше да бъде затворена в новопостроените подземни покои.

— Какво безсърдечие!

— Това невинно момиче никому не е сторило зло, камо ли на собствения си баща!

— Само един тиран насилник може да постъпи така!

Такива думи можеха да се дочуят, макар и проронени тихо, сред насъбралото се множество, гледащо как девойката щеше да бъде зазидана под земята.

За да не липсва нищо на Даная, предишните дни баща й бе заповядал в подземните помещения да бъдат складирани хранителни продукти. Заедно с дъщеря му в подземните покои щеше да бъде затворена и нейната дойка, която я бе отгледала от малка.

Акризий като ледена статуя наблюдаваше как слугите внасяха вещите на дъщеря му. Макар и изолирана от света, на нея нищо нямаше да й липсва. Поне това, което се отнасяше до бита и съществуването на един човек.

Царят много не се вълнуваше от това, което мислеха и говореха гражданите на Аргос. Той беше скиптъроносец и притежаваше почти абсолютна, неограничена власт. Ако се отнасяше до важен вътрешен проблем на полиса или до отношенията с други градове държави, той можеше и да се посъветва със старейшините, главите на най-видните фамилии. За решаване на важни държавни дела можеше да свика дори и еклесия, народно събрание, в което да участват всички пълнолетни мъже. Но сега, когато се отнасяше до негов личен проблем, той го беше решил сам, според собствената си воля и мисъл. Обаче съвсем не му бе леко да гледа изпълнението на решението, което беше взел още преди повече от година.

— Татко, не ме зазиждай под земята! Моля те!!!

Воините силом отвеждаха дъщеря му в подземните покои. Тя плачеше и се опитваше да се изкопчи от здравите им ръце, но те я бяха хванали силно, причинявайки синини на нежната й плът.

Акризий бе застинал в позата си на ледена статуя — като ням свидетел на случващото се. Сякаш то не беше изпълнение на собствената му воля.

Със сълзи бяха изпълнени очите на жена му Евридика. Продължителните й молби и увещания не бяха нито помогнали, нито поне посели семето на колебанието в решението, което мъжът й беше взел. Не й оставаше нищо, освен безпомощно да рони сълзи в безизходицата си. Единствената й рожба отиваше жива под земята и тя, майката, която й беше дала живот и с толкова обич бе гледала как израства като най-прекрасната роза на света, сега не можеше да стори нищо. Оставаше й само да потъне в безпаметството на примирението. Но мъката преизпълваше сърцето й и се изливаше във вид на сълзи през очите й.

Заключили дверите, след като бяха оставили Даная и дойката й, воините се върнаха през подземния проход и излязоха на нивото на земята. По пътя, по който бяха дошли, се спуснаха строителите, които зазидаха изхода. Никой вече не можеше да влезе в подземния дворец. Даная и дойката й бяха изолирани от всички, от целия свят, който продължаваше да съществува, да се весели и смее, да решава проблемите си и да си създава нови, да обича и да мрази.