Чарлс Кингсли
Персей (18)

Глава 16
Сбъдването на пророчеството

Попътен вятър издуваше платната на кораба, с който Персей, семейството му и воините му плаваха към Аргос. Времето беше приятно и Андромеда и Даная непринудено разговаряха под сянката на навеса, спиращ лъчите на засилващото се слънце. Персей пък бе при воините си. Обсъждаха стратегията си в Аргос. Отиваха с мирни намерения, но все пак не знаеха дали ще бъдат посрещнати също с такива.

 

 

Междувременно славата на Персей се бе разнесла бързо навсякъде по гръцките земи. Млади и стари, мъже и жени разказваха за подвизите му — за това как бе отсякъл главата на горгона Медуза, за срещата му с Атлас, за това как бе спасил Андромеда от морското чудовище. Досега не бе имало такъв безстрашен и смел герой, получил могъща закрила от боговете на Олимп и проявил такъв героизъм. Бащи го сочеха за пример на синовете си, майки мечтаеха дъщерите им да срещнат такъв младеж.

Много преди корабът на Персей и близките му да стигне брега на Аргос, там вече се говореше за него. Мълвата достигна и двореца на Акризий, влезе през дверите му, достигна покоите на царя и сграбчи сърцето му. Страхът го скова. Внукът му не само бе оцелял, но и се бе превърнал в силен млад мъж, чиито героични подвизи го бяха облекли в слава. Предсказанието се сбъдваше. Оставаше да се случи последното от него — самият Акризий да загине от ръката на внука си.

Стъписването на царя беше само временно. Той щеше да се бори до самия си край. Започна напрегнато да мисли какво да стори, за да избегне това, което му беше предрекъл Делфийският оракул. И стигна до убеждението, че най-добре е да бяга. Не биваше никога да среща внука си.

Когато чу, че корабът на Персей е акостирал в залива на Аргос, той бързо стегна багажа си. Наредил да съберат в сандъци колкото злато можеха да носят слугите му. Също и най-необходимото от вещите му.

Нищо повече не го задържаше в Аргос. Жена му Евридика бе починала. Единственият му наследник бе Даная или по-скоро синът й, неговият внук. Акризий просто щеше да му освободи престола и да се оттегли в неизвестна посока.

Вече бе помолил за гостоприемство Тевтамид, царят на полиса Лариса, намиращ се на север, в Пеласгиотида. Той се съгласи да го приеме и да му осигури дом и препитание.

С най-верните си воини и слуги Акризий побягна в посока към Лариса.

 

 

Когато видя родния бряг, Даная усети как сърцето й заби учестено. Завръщаше се у дома. Странно, но не изпитваше неприятни чувства. Бе обичала баща си, а той се бе отнесъл изненадващо лошо към нея. Дали изминалите години бяха притъпили болката й? Или привързаността към баща й се бе оказала по-силна?

За разлика от майка си Персей имаше много бегли спомени и усещания, свързани с родния Аргос. Знаеше какво се бе случило и как с майка си се бе оказал в Сериф, където ги бе приютил Диктис. Но също като Даная и той бе обзет от някакво приповдигнато чувство.

Когато корабът достигна сушата, заедно с Андромеда и майка си Персей побърза да слезе. Неизчакал да свалят целия им багаж, той заповяда на воините си да вземат отвъдморските дарове, взети от страните, които бе пребродил. Носеше ги на дядо си.

— Искам дядо да разбере, че идвам с чисто сърце — бе споделил на майка си. — Не искам да си мисли, че идвам обзет от жажда за мъст и желание за кръвопролития.

Даная просто бе кимнала мълчаливо. Много неща около загадъчното поведение и лишените от логика действия на Акризий тя не можеше да си обясни. Но каквото и да бе направил, неговата кръв течеше във вените й. Същата течеше и във вените на сина й. Не искаше да посява в душата на Персей семената на омразата. И затова не го бе сторила толкова години.

Притесненията на Персей как ще бъде посрещнат в Аргос се изпариха още с влизането в града. Жителите му бяха разбрали за акостирането на кораба. Набързо бяха спретнали празнично посрещане и сега обсипваха пътя му с цветя. Чуваха се викове на ликувания и радост:

— Да живее Персей!

— Слава на Персей!

— Хвала на боговете!

Гражданите на Аргос посрещаха новия си цар. Бяха доволни и щастливи. Той бе прочут герой. Никой от полисите в района нямаше такъв властник, достоен за гордост и ликувания.

Персей искрено бе изненадан от милото посрещане и царските почести, които му оказаха.

Стигайки двореца, той научи какво се бе случило.

— Акризий избяга — разказа му един от воините, които го посрещнаха на портите. — Беше се наумил, че му мислиш злото. Били му предсказали още преди раждането ти, че внукът му ще го убие. Затова направил какво ли не, само да избегне пророчеството. А когато чу, че си пристигнал в Аргос, взе набързо най-ценните си вещи и побягна с неколцина от нашите.

— Не е бивало да го прави. Нямаше да му сторя нищо лошо — призна Персей.

Налегна го тъга, която леко помрачи радостта от празничното посрещане. Пророчеството, за което сега бе разбрал, донякъде изясняваше необяснимите постъпки на дядо му. Явно Акризий години наред бе таил дълбоко в себе си страха от това пророчество. И накрая, когато бе разбрал, че всичко, което беше направил, е било напразно, бе споделил страховете си и бе стигнал до решението, че единственият изход е да бяга. Стана му мъчно на Персей. Сърцето му се изпълни с жалост. Дядо му бе таил в себе си не омраза, а страх.

После се взе в ръце и нареди да се устрои пиршество, на което покани всички свободни граждани на Аргос. Те щяха да имат един добър и загрижен за тях цар.

 

 

Когато след време Тевтамид, царят на Лариса, реши да устрои гимнастически състезания в памет на починалия си баща, той разгласи надлъж и нашир чрез вестителите си, че кани всички силни и опитни мъже да дойдат на тези състезания.

Персей, на който бяха започнали да му липсват предизвикателствата и силните изживявания от времето на пътуването си от Сериф до острова на горгоните и обратно, реши да отиде в Лариса. Но не като цар на Аргос, а инкогнито, като обикновен състезател.

— Ще отида, имам нужда от участието в едно такова състезание, където да не знаят кой съм и да се боря само с двете си ръце — рече той на жена си Андромеда.

— Разбирам те. В теб продължава да живее онзи смел младеж, който не се поколеба да застане срещу онова отвратително чудовище и да ме спаси — отговори му тя.

Персей й се усмихна и я целуна:

— Влюбих се в теб още щом те видях!

 

 

Към мястото на провеждане на състезанията се беше стекло цялото мъжко население от свободните граждани на Лариса и околностите му. Бяха придошли и мъже от други полиси. Те бяха опънали шатри в района, защото игрите щяха да продължат пет дни. Някои от тях щяха да участват в състезанията. Други пък бяха дошли просто така, да гледат.

Първият ден бяха извършени жертвоприношенията, както традицията повеляваше. Над ритуалното животно участниците в състезанията положиха клетва да играят честно и да спазват правилата. Бяха избрани и съдиите хеланодики.

За лавровите венци, с които щяха да се увенчаят победителите, участниците щяха да се борят в пет състезания: надбягване с колесници, скок, хвърляне на диск, бой с мечове и ръкопашен бой.

На Персей му се искаше да участва в боя с мечове, но реши, че твърде лесно ще бъде разпознат по закривения си меч, подарен му от Хермес. Затова той обяви желанието си да се включи в състезанието по хвърляне на диск.

 

 

Не бяха стихнали виковете на възторг след отличното представяне на Марсий от Атина, който бе запратил бронзовия диск толкова далеч, че хеланодиките в това състезание трябваше да тичат, за да премерят точно къде бе паднал, далеч зад мястото, където бе се забил в земята дискът на предишния участник.

В същото време Персей се подготвяше, защото идваше неговият ред. Загрявайки, той завърташе цялото си тяло на едно място, симулирайки движението, което щеше да стори, мятайки диска.

Жребият бе отредил да хвърля последен. Не беше зле. Не един победител, окичил се с лавър, се бе състезавал последен и бе обирал овациите на множеството.

Сега обаче Персей усети прииждащия вятър, който разлюля маслиновите клони на близката горичка. В подобни случаи вятърът можеше да бъде или съюзник, или враг — в зависимост от посоката. Ако дискоболът трябваше да хвърля срещу него, бе обречен да загуби, защото вятърът намаляваше скоростта на запратения диск. Ако обаче беше обратното и вятърът духаше зад гърба на състезателя, можеше значително да увеличи скоростта на диска.

На Персей обаче не му се искаше нито едното, нито другото. Желаеше да победи със собствената си сила и умения в мятането на диск.

Затова забърза към мястото, откъдето трябваше да хвърля. Искаше да е метнал диска си, преди вятърът да е задухал с такава сила, че да може да въздейства на траекторията му.

Персей се приведе и напрегна цялото си тяло, превръщайки го в пружина. След това се завъртя и метна диска. Като бронзово слънце той полетя надалеч. Но изведнъж траекторията му се промени. Силният вятър го бе сграбчил и тежкият диск се вряза в насъбралите се зрители.

Чуха се викове, в които се смесваха изненада и уплаха.

Първо:

— Пази се!

— Бягай!

После:

— Удари човек!

— Рани го!

— Уби го! Уби го!

— Мъртъв е!

Мъжете се раздалечиха и в кръга, направен от тях, се забеляза лежащ белобрад старец. Отклонилият се от траекторията си диск го бе ударил право в главата. От нея се стичаше кръв, която бе опръскала тогите на трима-четирима от зрителите, които бяха стояли до него.

Персей не можеше да стои безучастно, наблюдавайки отдалеч това, което неволно бе сторил.

— Дръпнете се! Искам да мина! — викна той на множеството.

Един по един слисаните зрители се усетиха какво иска от тях дискоболът. Направиха му път и Персей, стъпвайки по скамейките, мина напряко към мястото, оплискано с кръв.

Наведе се над мъжа, който се бе прострял с разбита от диска глава.

— Наистина ли е мъртъв? — попита, невярвайки, Персей.

— Да — каза някой от скупчилите се.

— Кой е? Някой познава ли го?

Наоколо само повдигнаха рамене.

Но един се обади:

— Това е Акризий, предишният цар на Аргос.

Персей видимо трепна.

— Акризий? — невярващо попита той.

— Да, това е той — каза мъжът, който го познаваше. — Дойде преди години в Лариса, отстъпвайки властта в Аргос на внука си Персей.

— Аз съм Персей — пропити с мъка и потрес се отрониха думите от устните му.

Изумени, мъжете наоколо се вгледаха в него, разбиращи изненадата и трагедията му.

— Никой не може да противостои на съдбата си — сякаш на себе си рече Персей.

Станало бе точно това, което Делфийският оракул бе предсказал на Акризий. Години наред бягал от предреченото му, дядото на Персей бе застигнат от него в момент, в който най-малко бе очаквал. Смъртта му беше изненадваща и, може да се каже, лека. Бе загинал на място. А дълги години бе живял с този страх в душата си.

 

 

Макар и неволен убиец, Персей понесе болката в себе си и жадуваше изкупление за това, което, без да иска, бе сторил. Не можеше повече да се върне като цар в Аргос, при положени, че бе убил дядо си, предишния управник.

Дойде му на ум разрешение на ситуацията.

Владетел на Тиринт бе Мегапент. Той бе син на Пройт, братът близнак на Акризий. Двамата братя бяха воювали помежду си още от утробата на майка си Аглая. Когато бяха пораснали, Пройт бе напуснал Аргос, скарвайки се с брат си, и бе завладял Тиринт. След смъртта му неговият син Мегапент го бе наследил.

Персей не бе виждал сина на Пройт, но двамата бяха близки родственици и той имаше какво да му предложи.

— Нека се разменим — каза Персей на Мегапент, когато отиде в Тиринт и бе приет с почести от него. — Предлагам ти нещо като реванш в памет на баща ти. Нека ти да поемеш властта над Аргос, който твоят баща е напуснал заради враждата с дядо ми. Ти имаш същите права над полиса. Аз не бих искал да управлявам град, чийто владетел съм убил, макар и неволно. Затова нека аз взема властта над Тиринт, а ти — над Аргос.

На Мегапент не му бе необходимо много време за размисъл.

— Добре, съгласен съм. Нека го направим!

Така Персей и най-близките му хора и воини се преместиха в Тиринт. Властта му се разпростря и над Мидея и Микена.

Персей положи основите на най-великото царство в гръцкия свят — Микенското. То имаше най-силните и смели воини, на които всички останали се подчиняваха в продължение на петстотин години. Приемниците на Персей развиваха и покровителстваха изкуството, построиха грандиозни дворци и огромни непревземаеми крепости.