Чарлс Кингсли
Персей (11)

Глава 9
Старици по рождение

Продължителен и труден беше пътят на Персей към обиталището на граите. Младежът видя различни страни и хора. По пътя понякога на помощ му се притичаше с напътствия и дела Атина Палада.

Накрая Персей стигна до мрачната страна, където живееха стариците граи. За да достигне обиталището на граите, Персей трябваше да прекоси прокълнатата Гора на сенките. Тя се намираше високо в планината, заобиколена от всички страни от остри, непристъпни върхове. Местните хора, които живееха около гората, никога не минаваха през нея, колкото и това да удължаваше пътя им, и увещаваха всеки странник, когото срещнеха в околността, да бяга от нея. Тези, които въпреки всичко решаваха да минат напряко през гората, така и не излизаха от другата страна. Никога повече не се чуваше за тях и така и не ги намираха, нито живи, нито мъртви.

Персей трябваше да прекоси Гората на сенките, защото през нея минаваше единствената пътека, която водеше до граите. Той сложи ръка на дръжката на меча, който му бе дал Хермес, и пристъпи по пътеката. Тя продължаваше до хоризонта, права и тясна като стрела, с таван от преплетени клони и под от мека, влажна пръст. Персей тръгна и потъна в хладната горска сянка, оставяйки зад себе си ветровитите долини и тучните пасбища. В гората бе тихо и мрачно, вечерният бриз клатеше листата високо над главата на Персей. Хермес му бе заръчал за нищо на света да не се отклонява от пътя си, но той бе толкова гладен, че празният му стомах стържеше като мелница. Изведнъж видя едър сиво-бял заек, който седеше на един напечен от слънцето камък и дремеше.

Стомахът на Персей изкъркори жално и той извади меча на Хермес от ножницата. Заекът се сепна, видя го и хукна да бяга, а Персей се завтече след него. Той дълго време преследваше пухкавата сиво-бяла топка, като прескачаше дебели пънове, провираше се през хищни клони, прецапваше бълбукащи поточета и прекосяваше малки слънчеви полянки. Но накрая изгуби заека от погледа си и спря, задъхан и разочарован. Облегна се на едно дебел дъб и прибра меча в ножницата.

Изведнъж дървото, на което се бе облегнал, се залюля и Персей веднага дръпна ръката си. Погледна нагоре, към короната — листата на дъба потрепваха и шумоляха, сякаш ги бе духнал слаб вятър. Но листата на нито едно друго дърво не помръдваха.

Вятър нямаше.

„Не може да съм помръднал дървото с ръката си — помисли си той. — Сигурно ми се вие свят.“

Но чувството бе различно. Персей се огледа. Нищо друго не помръдваше. Нищо.

Той се пресегна и побутна дървото. Дъбът пак се залюля и този път Персей бе сигурен — той бе помръднал дървото. Освен това кората му бе мека. Персей я натисна с пръст и проби малка дупка. Натисна по-силно и пръстът му проникна в дървото до кокалчето.

Плътта на дъба бе мека и гореща.

Персей с лекота откъсна парче от дървото с големината на ябълка и го разгледа. Отвътре дървото бе жълто като восък и напълно гладко. Нямаше пръстени, няма нищо.

„Това изобщо не прилича на дърво“ — помисли си Персей.

Изведнъж чу шумолене и рязко се обърна. Не видя нищо друго освен дебели, сиво-кафяви дънери и зелени, неподвижни листа. Гората изглеждаше напълно пуста, а тишината бе пълна и тежка, като огромно одеяло, което покриваше всичко. Не се чуваха никакви животни, никакви птици, не се чуваше дори жуженето на насекоми.

Персей преглътна. В този момент той осъзна, че бе постъпил наистина глупаво.

Бе се отклонил от пътеката и в момента не знаеше нито къде бе тя, нито колко се бе отдалечил от нея.

Персей погледна нагоре и потърси слънцето. Най-накрая го видя — криеше се зад короната на един висок бук. Значи запад бе в тази посока и натам трябваше да върви.

Персей рязко се обърна.

Чу го отново.

Тихо шумолене, сякаш някой или нещо се прокрадва някъде съвсем наблизо. Сякаш нещо го дебне.

Изведнъж слънцето изчезна, изви силен, режещ вятър и стана много студено. Тъмните дървета започнаха да се люлеят, а листата им да шептят и да си шушукат.

Персей извади меча на Хермес и се огледа. Виждаше дъха си, а кожата му бе настръхнала.

Нищо. Никой. Слънцето отново се показа и вятърът утихна.

— Здравей.

Персей се вцепени от ужас. След това се обърна и видя малко момиченце, което седеше върху един напечен от слънцето камък. Персей осъзна, че тя бе седяла там през цялото време, неподвижна като статуя. Имаше нещо странно в очите й. Те не гледаха право към него, а малко настрани.

— Кой си ти? — попита детето.

Персей свали меча.

— Казвам се Персей — отвърна той.

Очите на момиченцето се обърнаха към него, сякаш го бяха намерили по гласа. Персей направи крачка напред и момиченцето веднага скочи на крака.

— Не се приближавай! — извика то уплашено.

— Няма да ти сторя нищо лошо — рече Персей.

Очите на момиченцето бяха бели като мляко. То бе сляпо.

— Не се приближавай! — повтори момиченцето.

Персей прибра меча в ножницата.

— Сама ли си тук? — попита той.

— Не — отвърна момиченцето.

Персей си помисли, че го лъже.

— Къде са родителите ти? — попита той.

Момиченцето не отвърна нищо.

— Да не си се загубила? — попита я Персей.

Момиченцето поклати глава и се усмихна. Персей понечи да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му и той зяпна от изумление. Малко момченце седеше на земята с кръстосани крака на един хвърлей разстояние от момиченцето. Персей отново осъзна, че то бе седяло там през цялото време, без да помръдва, без да издава звук.

Как не го бе видял по-рано?

Очите на момченцето също бяха бели, а в лицето много приличаше на момиченцето, сякаш двамата бяха близнаци.

Момченцето стана и направи крачка към сестричката си и Персей видя, че то имаше опашка, която бе толкова дълга, че стигаше чак до земята. Той погледна момиченцето и видя, че тя също имаше дълга опашка. Сърцето му се разтуптя.

„Това не са деца — помисли си Персей и сложи ръка на дръжката на меча. — Това са някакви същества.“

— Как се казвате? — попита ги той.

Те мълчаха и го гледаха със слепите си очи.

— Как се казвате? — повтори Персей и понечи да извади меча. — Отговорете ми!

Двамата се спогледаха.

— Нямаме имена — отвърна момченцето.

— Какво правите тук? — попита ги Персей.

— Тук живеем — отвърна момиченцето.

Персей се огледа.

— Тук, в гората? — попита той.

Създанията кимнаха.

— Къде спите? — попита ги той.

— Имаме си къщичка — отвърна момченцето и се усмихна. Персей погледна към момиченцето и видя, че той също се беше ухилило.

— А какво ядете?

— Ядем каквото хванем — отвърна момиченцето.

— Значи ловувате, така ли?

Двамата пак кимнаха и пак го направиха едновременно.

— Другата ни сестричка трябва вече да е сложила трапезата — рече момченцето.

— Имате още една сестра? — попита Персей.

— Имаме — отвърна момиченцето. — Искаш ли да вечеряш с нас? Домът ни е съвсем наблизо.

Тя вдигна ръчичка и посочи вляво от Персей. Той се обърна и видя малка дървена къщурка с комин, от който мързеливо се точеше гъст пушек. Допреди малко там бе имало само дървета и храсталаци, а сега имаше къщичка.

Вратата се отвори и от къщичката излезе второ момиченце, което досущ приличаше на първото. То също имаше дълга, тънка опашка, стигаща чак до земята.

— Кой си ти? — попита то.

— Аз съм Персей — отвърна Персей.

— Той е наш приятел — каза момченцето, — поканихме го за вечеря.

Второто момиченце се усмихна и направи път на Персей да влезе в къщичката.

Персей направи крачка напред и спря.

Знаеше, че имаше нещо нередно тук. Знаеше, че бе в голяма опасност. Знаеше, че постъпва глупаво.

Но след това ноздрите му се напълниха със сладкия, солен аромат на печено месо и стомахът му започна да се премята като риба на сухо. Персей пусна дръжката на меча, изкачи двете стъпала до вратата и потъна в благоуханния мрак на къщурката.

Вътре имаше само едно помещение, което бе толкова огромно, сякаш продължаваше далеч навътре. Персей погледна нагоре и видя, че таванът бе от преплетени клони на дървета, а подът бе от пръст. Момиченцето го поведе към ниска дървена маса. От големия черен казан на огъня бълваше ароматен сив пушек, а вътре къркореха късове крехко кървавочервено месо.

Двете момиченца и момченцето седнаха на ниските си столчета и махнаха на Персей да дойде при тях. На масата се бяха появили сребърни чинии и златни бокали. Персей седна между момченцето и второто момиченце и видя, че на масата пред него се бе появило сребърно блюдо, пълно с вдигащи пара големи парчета месо. До блюдото се бе появил бокал, пълен с гъсто, тъмно вино.

Персей се зачуди дали странните създания не се опитваха да го отровят, но стомахът му изкъркори жално и той се зае с ядене. След като излапа и последното парче и изпи виното до капка, блюдото пак се напълни с месо.

Този път Персей се нахвърли на храната, без да се колебае дали е отровна, или не. След като изяде месото, блюдото отново се напълни, този път с печена риба, ядки и плодове.

Той отдавна се бе заситил и дори преситил, но нещо го караше да яде още и още, независимо от това, че вече не бе гладен, а стомахът му се бе издул като мях, пълен с вино.

През цялото време, докато Персей ядеше, момченцето и двете момиченца го гледаха с големите си, бели очи и не пипаха храната, която се бе появила на масата пред тях.

Персей се обърна към момченцето, което седеше до него:

— От какъв дивеч е това месо? Вкусът му ми е познат, но не мога да се сетя откъде.

Момченцето се усмихна.

— Всичкото месо, което имаме, идва от хора — отвърна то.

Персей опита виното, което се бе появило в бокала му. Беше горещо и сладко като мед.

— Значи хора идват тук и ви носят храна? — попита Персей.

— Не — отвърна първото момиченце. — Хора идват тук и стават храна.

Персей я погледна.

— Не разбирам — каза той.

— Месото — рече второто момиченце, — е човешко.

Нещо се надигна в стомаха на Персей, някаква гнусна, гореща горчилка, нещо тежко като олово и отровно като зъбите на пепелянка.

Той рязко скочи на крака и извади меча си.

— Вие… чудовища! — извика той.

Трите същества, подвластни на Хадес, се ухилиха и станаха. Нямаха зъби, а гърлата им бяха кръгли и черни като бездънни ями. Те започнаха да ръмжат, а белите им очи се наляха с кръв. След това и трите едновременно се хвърлиха към Персей.

Персей замахна с меча и отсече главата на момченцето. Тя отлетя и се размаза на стената като варен картоф. Не шурна кръв, не се чу никакъв звук. Острието бе прерязало главата така, сякаш бе преминало през масло.

Персей развъртя меча на Хермес още два пъти и отсече главите на другите две същества. Те безмълвно се свлякоха на земята. И пак нямаше никаква кръв.

Персей се наведе над едно от телата и погледна във врата. Нямаше кост, нямаше вени, сухожилия или кожа. Вътрешността на съществата бе тъмножълта, мека и гладка. Приличаше… приличаше на дървото, от което Персей бе отчупил парче с ръката си.

Той вдигна меча и разпори корема на едно от съществата. Нямаше черва, нямаше органи, нямаше нищо. Жълта пихтия.

Персей се наведе и повдигна опашката на едно от съществата… и осъзна, че това не беше опашка. Защото не свършваше до земята, а влизаше вътре в нея.

Това бе връзка към нещо, което се намираше под земята.

В мига, когато си помисли това, пръстта под краката на Персей се размърда и нещо отдолу нададе гърлен, гневен вой.

Нещо огромно.

Персей имаше време колкото да скочи на масата, преди пръстта да се раздвижи като водите на бурно море и да пропадне. След това изпод земята се показа едно огромно, кръгло жълто око, което се насочи към Персей.

В следващия миг покривът на къщурката се разлетя на парчета, отгоре влетя Атина Палада и го измъкна от коварното място.

— Спасих живота ти. Ти имаш да изпълниш много по-важна мисия, отколкото да погинеш тук — каза после Атина.

— Благодаря ти. Но какво беше това чудовище, което се опита да ме погълне?

— Ще ти кажа. То е син на Хадес. Властелинът на подземното царство си хареса една девойка от планинското селце, което се намира недалеч оттук. Девойката бе прочута навред с красотата си, но отблъсна Хадес, защото бе влюбена в смъртен. Хадес уби момъка и я отвлече. После тя роди дете от Хадес — Сепсис, който беше истинско чудовище. Започна да завлича малки дечица в бърлогата си в гората и там ги убиваше и изяждаше. Самият Зевс трябваше да слезе от Олимп, за да сложи край на чудовищните дела на Сепсис. Но понеже бе син на Хадес, Зевс не го срази с мълния, а вместо това го заточи да живее в гората, където той продължи чудовищните си убийства. Хората я наричат Гората на сенките. За да не избяга, Зевс издигна високи планини около гората и заплаши Сепсис, че ако някога напусне обиталището си, мигом ще бъде застигнат от неговия гняв. Сепсис обаче помоли баща си Хадес за помощ и той се смили над сина си. Даде му да управлява гората и оттогава той е част от гората и тя — част от него. Гората е жива. Примамва невнимателните пътници с други същества от царството на Хадес и ги изяжда.

 

 

Граите живееха в зловеща, потънала в мрак и плесен тъмна пещера. Но за да стигне до нея, човек трябваше да изкачи стръмен планински склон, започващ от срещуположния бряг на пълноводна река. По него явно вятърът щеше да бъде лют като прорезна рана, а на север вече се трупаха тежки, тъмни облаци.

Миришеше на буря.

Преди това Персей трябваше да прекоси реката.

Съблече дрехите си и ги остави на брега заедно с меча на Хермес и щита на Атина, след което се хвърли в ледената вода. Сърцето му спря от студа, а мускулите му станаха твърди като от камък. След няколко секунди Персей се съвзе и заплува към отсрещния бряг, откъдето се издигаше склонът.

По едно време Персей усети нещо, което се допря до крака му. Реши, че е риба или някакво речно растение и продължи да плува, но не след дълго нещо слузесто и тежко се уви около глезена му. Персей спря да плува и се нагълта с вода. Той яростно изрита с крак, но нещото още повече затегна хватката си и започна да го дърпа надолу към черните дълбини на реката.

Персей напрегна цялата си останала сила и заплува към брега. Точно когато стигна до него, нещото, което се бе увило около глезена му, отслаби хватката си и Персей се пресегна към един огромен камък на брега, но нещото около крака му пак го дръпна силно надолу. Персей отново се нагълта с вода, но мисълта за това, което го чакаше в черните дълбини на реката, подпали огън в стомаха му. Той стисна зъби, впрегна всичката си сила и изскочи от водата. Обърна се и за част от секундата мярна нещо розово, което се отви от крака му и потъна обратно в черната вода.

Персей започна да се катери нагоре към входа на пещерата.

Катери се час, катери се два, умори се и започна да трепери от студа. Появиха се черни орли, които започнаха да кълват голия му гръб и крака. Така измина още един час. Най-накрая Персей достигна входа на пещерата. Той стъпи на площадката пред него, разгони орлите и влезе през тъмния вход, където го обгърна вледеняващ хлад.

 

 

Трите сестри граи седяха около кръгла маса от сив камък и се държаха за ръце. В центъра на масата имаше голяма кръгла купа от мед, пълна с бистра бледорозова течност. Сестрите бяха прегърбени, имаха рядка коса, като сребърна паяжина. Лицата им бяха мъртвешки бели и грозно разкривени, а очните им кухини зееха празни и черни като гробове. Само третата сестра имаше едно жълто, кръвясало око, което се обърна към Персей и се разшири от изненада. Изведнъж нещо се размърда под масата и Персей едва не извика от ужас. Нещото бе космат черен паяк, голям като теле.

В този момент Персей осъзна каква беше течността в съда и му призля.

„Значи с това се хранят граите — помисли си той. — С млечицето на този чудовищен паяк.“

 

 

— Кой си ти и какво дириш тук? — промълви зрящата в момента сестра Дейно с глас, който сякаш идваше изпод земята.

— Аз съм Персей, син на Зевс — отвърна Персей и се приближи.

Граята Енио взе окото от сестра си Дейно и го пъхна в очната си кухина с влажно пукане.

— Персей? — попита тя.

— Да.

— Не съм чувала за теб.

— Нито пък аз — обади се Пефредо, втората грая.

— Нито пък аз — като отглас от казаното от предишната прозвучаха думите на третата, Дейно.

Тя взе окото от сестра си, но преди да успее да го пъхне в очната си кухина, Персей се втурна към нея и го измъкна от ръката й.

— А! А! — извика третата сестра.

— Какво? Какво? — обадиха се другите две.

— Къде е окото?! Някоя от вас ли го взе или той?

— Не съм аз — откликна едната.

— Не съм аз — почти едновременно с нея отговори и другата.

— Значи е у него. Подайте ми зъба, за да го ухапя! — кресна третата.

Но зъбът вече се бе оказал в Персей, който бе запомнил предварително дадените му наставления.

— Тишина! Нямате нито зъб, нито око — извика силно Персей и трите граи млъкнаха за момент.

— Върни ни ги…

— Ще ви ги върна, ако ми кажете как да стигна до острова на горгоните.

Енио се засмя, Пефредо поклати глава, а Дейно удари по масата с юмрук. Паякът се размърда неспокойно и Персей отстъпи крачка назад.

— Островът на горгоните? — попита Дейно.

— Прокълнатият остров? — попита Пефредо.

— Островът на обречените? — попита Енио.

— Кажете ми как да отида там и ще ви върна окото и зъба. Иначе ще ги хвърля в реката и течението ще ги отнесе.

— Не! Не! — развикаха се трите в един глас. — Ще ти кажем! Ще ти кажем!

Докато Персей се спускаше обратно по склона, за да поеме в указаната му от дъртите вещици посока, Енио ехидно се ухили и рече на сестрите си:

— Казахме му къде е островът на сестрите ни горгони, ама той не знае, че трябва да прелети до него. Никой смъртен не може да направи това.

— Пък и да го направи — сподели беззъбата усмивка на сестра си Дейно, — трябва да е невидим, за да не го забележат с острото си зрение сестричките ни.