Чарлс Кингсли
Персей (17)

Глава 15
Завръщане в Сериф

Воините бясно тропаха на вратите на храма, но нямаха достатъчно смелост и дързост да ги разбият. Дори и цар Полидект да ги накажеше жестоко, че не бяха изпълнили заповедта му, тях повече ги беше страх от гнева на Зевс.

Тъкмо вратите на неговия храм не се решаваха да осквернят. Пред неговия олтар Даная и Диктис бяха потърсили закрила.

 

 

Преди два дни Теломена, съпругата на Топос, началника на царската стража, бе дошла при нея с тревожна вест. Жената хранеше топли чувства и симпатии към Даная, защото бе излекувала малкия й син от болест, която жреците смятаха за нелечима. Даная познаваше лековити треви, защото като дете бе скитала с дойката си из горите и поляните край Аргос и кърмачката й ги бе показала.

— Царят е решил, че синът ти Персей е загинал, щом не се завръща. А всъщност Полидект никога не е и смятал, че той ще се върне, защото нарочно го прати на сигурна смърт. Мина доста време, което, според царя, трябва да е стопило надеждите ти, че Персей ще си дойде. Затова смята насила да те вземе за своя жена. И по всяка вероятност още утре ще прати стражите си да те отведат при него.

Вестта за насилието, което царят искаше да упражни над нея, бе изплашила Даная и я бе накарала да изпадне в паника.

Не стига, че всяка сутрин тя се събуждаше с притеснение за Персей да не би да му се е случило нещо по пътя, водещ го към изпълнение на задачата, която бе приел. Първата й работа беше да отправи молитва към баща му Зевс да го върне жив и здрав вкъщи. Но времето минаваше и от него нямаше никаква вест.

Единствената й опора беше Диктис. Сърцето й бе изпълнено от благодарност и привързаност към този добър, тих и скромен мъж. Той винаги бе готов да я защити с цената на всичко. Но струваше ли си сега заради нея да даде живота си?! Въпреки че му беше полубрат, на Полидект нямаше и да му мигне окото да нареди да го убият, ако реши да защити Даная.

Когато сподели чутото от Теломена, тъкмо това бе първата реакция на Диктис:

— Ще дам живота си за теб! Ти превърна бедната ми къща в прекрасен дом и осмисли съществуването ми. Само през трупа ми воините на Полидект ще те вземат от този дом!

— Смъртта ти ще е напразна… Можем ли да избягаме някъде или да се скрием на място, където Полидект няма да ни намери? — попита Даная.

— Трудно ще е. Той има шпиони навсякъде… — мрачно, поставен в безизходица отговори Диктис.

Но после изведнъж го осени една мисъл:

— Знам къде можем да потърсим закрила. На място, където царят няма власт. Ще отидем в храма на Зевс и там жреците ще ни приютят.

Така Даная и Диктис бяха намерили закрила там.

 

 

Но сега воините на царя тропаха на вратите на храма и имаше опасност да се опитат да проникнат насила вътре — притесняваше се Даная. Тя отправяше една след друга горещи молитви към Гръмовержеца да я избави, да й прати спасение. Готова бе по-скоро храмът да се срути над нея, отколкото да стане жена на омразния и гнусен Полидект.

Тропотът по вратите на храма неочаквано престана. Възцари се гробовна тишина, сякаш Зевс бе слязъл от Олимп и бе накарал стражите отвън да млъкнат и да се вцепенят веднъж завинаги.

След малко вътре се чу леко почукване на храмовите порти, много по-различно от ожесточеното бумтене доскоро.

Един до болка познат и любим глас рече вежливо, но настойчиво:

— В името на Зевс, отворете вратите!

Даная разпозна гласа на сина си.

Втурна се от олтара навън към портите, още преди жреците да са се взели в ръце и да се насочат натам. Нетърпеливо даде знак на храмовите слуги да дръпнат огромните резета, запречили вратите. Те се засуетиха и с общи усилия се справиха бързо.

Даная се промъкна през открехнатите порти и видя отвън възмъжалия си син. Косата му бе по-дълга, тялото му бе заякнало и придобило още по-мургав загар. В ръцете си стискаше бляскав огледален щит, какъвто не бе виждала, и също толкова непознат й закривен меч. В краката му имаше някаква торба, пристегната здраво с обикновена връв.

Но Персей не беше сам, а с голяма свита. Близо до него беше изключително красива млада жена, която притеснено се усмихваше. С тях бяха няколко воини и слуги, които не й бяха познати. А стражите на Полидект се бяха превърнали пред храмовите порти в каменни статуи. Бе се случило чудо! Зевс беше отговорил на молитвите й и й бе пратил спасение. Най-щастливото спасение!

Развълнуван не по-малко, синът прегърна майка си. Със загрубяла ръка — непозната, но негова, Даная усети, че той избърсва сълзите й на радост, капещи от очите я. Тя бе задъхана от вълнение и не можеше да ги спре. Толкова дълго бе чакала този момент, когато нейният любим син се завръща вкъщи. Сега имаше чувството, че продължава да сънува.

Диктис бе застанал на входа на храма. Тихо гледаше този миг на постигната мечта. В очите му заискряха сълзи, но той се опита да ги сдържи.

— Благодаря ти! — обърна се към него Персей, като го видя. С едната си ръка продължи да придържа майка си, чиито крака бяха отмалели, а с друга посрещна Диктис. — Благодаря ти, че в труден момент винаги си до майка ми! Благодаря ти за всичко, татко!

Сега и Диктис се просълзи. Последната дума така го развълнува, че всичките му вътрешни задръжки бяха пометени като от пролетен порой и чувствата му излязоха на повърхността.

— Да, ти си моят земен баща. Ти ме отгледа и до голяма степен ти ме направи това, което съм.

— Благодаря ти, сине! — рече развълнуваният Диктис. — Щастлив съм, че се върна жив и здрав у дома.

Персей и Диктис се прегърнаха.

После младият мъж изведнъж се сепна:

— Прощавайте, това е красивата ми съпруга Андромеда. По пътя си срещнах много зло, ужасни създания и смъртоносни опасности. Но срещнах и любовта. Андромеда е дъщеря на цар Кефей и царица Касиопея.

Даная и Диктис я прегърнаха, приемайки я за своя дъщеря.

 

 

Вестта за завръщането на Персей още не бе стигнала до двореца, където цар Полидект отново пируваше.

По всичко личеше, че пирът бе в разгара си. По масите имаше храна, но сред нея цареше безпорядък. Край лежанките имаше локви повръщано, носеше се зашеметяваща воня на пикня и нечистотия.

Пируващите вече бяха на предела на възможностите си да ядат, пият и повръщат. С оплитащи се езици те се опитваха да разговарят, но завалваха думите сякаш говореха някакъв непознат език.

Когато Персей се появи в залата, пропуснат от стражите без особено внимание от тяхна страна, Полидект се опита да го фокусира с поглед:

— Кой си пък ти? Май ми приличаш на някого…

— Аз съм Персей, синът на Даная — отвърна гордо младият мъж.

Царят се изненада, после примляска нещо в устата си и рече:

— Ааааааа, да, да… Скатал си се някъде, мина време и реши да се домъкнеш насам, а?

— Не, просто изпълних обещанието си и ти донесох главата на горгона Медуза — спокойно отвърна Персей.

Полидект започна да се кикоти, а пияниците около него също се включиха и почнаха да му пригласят, държейки се за издутите си кореми или тропайки с мазните си ръце по масите.

— Какво… си ми… донесъл? — попита царят, неспирайки с кикота си. — Правилно ли чух? Донесъл си ми главата на горгона Медуза?

Избухна още по-гръмък залп от подмазвачески кикот.

— Лъжец! Мръсен, жалък лъжец! — развика се Полидект.

— Лъжец! Лъжец! Лъжец! — поде хорът му от подмазвачи.

— Щом не вярваш, ето, виж! — отговори разгневеният Персей.

Бръкна в торбата, която бе преметнал на рамото си, и показа на невярващите това, което бе вътре в нея.

 

 

Кръвта още не бе засъхнала по страховитата глава на горгона Медуза. Косата й от змии се изправи и засъска, всявайки ужас и предизвиквайки викове на уплаха сред присъстващите. Ала не за дълго. Всички млъкнаха. Бяха се вкаменили, приковали очи в изцъкления хипнотизиращ поглед на горгона Медуза.

 

 

Вкаменен бе и този, който най-много заслужаваше това жестоко наказание — Полидект.

Персей не искаше да поеме властта над остров Сериф и да се превърне в тиран.

— Мисля, че ти заслужаваш най-много да станеш цар — рече той на Диктис. — Никой не би управлявал по-мъдро и по-справедливо от теб.

Така Диктис стана цар на Сериф, а Персей реши да се върне с майка си и Андромеда в Аргос, където се беше родил.

Но преди това му оставаше да направи две неща.

 

 

Много пъти Андромеда го бе молила да й покаже главата на горгона Медуза, подтиквана от любопитство. Три пъти бе свидетелка на последствия на магическата й сила. Бе присъствала там, но не бе видяла нищо, само резултата — каменни статуи на хора или същества, които допреди това бяха изпълнени с живот.

— Моля те, Персей, моля те! — настойчиво умоляваше Андромеда. — Разполагаш със сила, която не притежава никой смъртен. Искам да видя толкова ли е ужасяваща. Ти самият си я виждал, а си още жив. Моля те, намери начин да ми я покажеш!

— Не искам да рискувам! — отказваше Персей. И внимателно й обясняваше: — Не си заслужава да подлагам на опасност живота ти само заради едно любопитство. Виждал съм изражението на хора, мои врагове, които знаят какво ще се случи с тях, като видят главата на Медуза. Те отклоняват очите си, избягвайки вкаменяващия й поглед, но нещо ги кара или привлича сами да погледнат в него. И сами попадат в обятията на смъртта, а душите им отплуват в царството на Хадес.

 

 

Андромеда се съгласяваше с него. Но след време любопитството отново пролазваше в душата й. И тя пак започваше да моли мъжа си.

Накрая Персей намери начин.

Отведе Андромеда на едно безлюдно място, далеч от друмищата, където нямаше вероятност да минат случайни хора и неволно животът им да бъде изложен опасност. Там имаше един изоставен кладенец.

Каза й:

— Затвори очи и когато ти кажа, ще ги отвориш и ще видиш главата на горгона Медуза.

— Добре — съгласи се Андромеда.

Извърнал поглед встрани, Персей окачи страшната глава в храстите, надвесени над кладенеца. После отведе Андромеда до кладенеца и, държейки здраво ръката й, рече:

— Отвори очи! Погледни в кладенеца!

Тя го послуша, надникна във водата и изтръпна. Сърцето й сякаш спря да бие. Страх запълзя вътре в нея и я обзе цялата. Бе вперила очи в най-ужасяващото нещо, което бе виждала. Змиите върху главата на Медуза се бяха изправили и съскаха заплашително. Но най-страшното бе погледът на горгоната. Тя сякаш беше жива и очите й сграбчваха волята на човек, пречупваха я като крехко клонче и изпиваха живота му до капка. Изискваше се голяма смелост да погледнеш дори отражението на Медуза. Нозете на Андромеда премаляха и тя се свлече до кладенеца.

После нямаше спомен как Персей я е отвел обратно вкъщи.

 

 

Още нещо трябваше да направи Персей.

В деня преди отпътуването за Аргос той отиде да се разходи в притихналия залив край дома, в който бе израснал. Поне така каза на майка си и на красивата си съпруга.

Но всъщност, усамотен, призова Хермес и Атина Палада.

Те се отзоваха.

— Благодаря ви за закрилата и подкрепата! — рече им Персей. — Без тях аз със сигурност нямаше да се справя в изпълнението на мисията си да се сдобия с главата на горгона Медуза. Самата тя беше моето оръжие в безизходни ситуации и много ми помогна да изляза от тях. Но такова едно оръжие не бива да стои в ръцете на един смъртен. Той винаги би се изкушил да го използва. Дори и в моменти, в които не бива да го прави. Гневът е лош съветник. Знам го, но съм му подвластен. Атина, ти си богиня на мъдростта. Най-добре ти би могла да знаеш кога и как може да се използва това оръжие. Затова, заедно с щита, който ти връщам, ти давам и главата на горгона Медуза.

— Благодаря ти, Персей! — каза Атина. — Правиш нещо, за което друг смъртен дълго време би мислил и после не би го сторил. Защото ще се поддаде на изкушението да притежава такова страшно оръжие, което го прави непобедим. Но ти не си такъв! Ти си честен и почтен. Такъв, какъвто трябва да бъде един истински цар. Давам ти от моята мъдрост, за да станеш най-великият владетел, който Аргос е имал.

 

 

Атина постави главата на горгона Медуза в средата на щита си и изчезна, удряйки в земята с копието си в знак за сбогуване с Персей. По-късно, когато богът лечител Асклепий, син на Аполон и Арсиноя, правнучката на Персей, щеше да насъбере достатъчно опит, богинята щеше да му даде от кръвта на Медуза. Тогава Асклепий щеше да открие, че кръвта от лявата страна на главата на Медуза причинява смърт, а тази от дясната й страна лекува всякакви болести.

Хермес одобри постъпката на Персей, който даде ужасяващия си трофей на Атина. Известно време гледа младия мъж с възхитен поглед, като реши да го изчака да заговори пръв:

— Много ми помогна мечът ти, който ми даде, както и твоите наставления — рече Персей. — Длъжен съм да ти го върна.

— Недей! — отказа Хермес. — Задръж го. Времената са смутни и не се знае кога може да ти се наложи да го използваш. Той не е оръжие като главата на горгона Медуза. Силата не е в него, а вътре в теб!

— Добре — каза Персей, — но тогава ще те помоля да върнеш даровете на нимфите — крилатите сандали, шлема на Хадес и торбата. Те няма да са ми нужни повече.

— Ще го сторя, не се притеснявай. И се пази! Сбогом! — рече Хермес и отлетя, бърз като мисълта.

Персей остана известно време сам на брега на притихналия залив. Изглеждаше замислен. Но всъщност не мислеше за нищо. Беше просто пречистен.