Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (8)

Осма глава

Когато отново отворих очи, в устата ми имаше странен метален вкус. По покрива оглушително барабанеше проливен дъжд. Гръмотевици трещяха в далечината. Някъде наблизо проблесна светкавица и въздухът се изпълни с напрежение. Кога бе започнало да вали? Последният ми спомен бе за синьо и съвършено ясно небе.

Поех плахо въздух и се опитах да се ориентирам. Бях облегната на нещо топло и плътно, което рязко се надигаше и после бавно спадаше. Отне ми известно време, докато осъзная, че главата ми е опряна върху нечии гърди.

Бяхме на люлката. Ръката му обгръщаше здраво кръста ми, придържайки ме близо до него.

Не смеех да мръдна.

Всеки сантиметър от тялото ми усещаше неговото. Бедрото му, плътно допряно до моето. Дълбокото, равномерно дишане, от което гръдният му кош се надигаше под дланта ми. Ръката му, обхванала кръста ми. Палецът му, който небрежно описваше нежни кръгове около подгъва на фланелката ми и с всяко движение отместваше плата все по-нагоре, докато накрая опря в извивката на кръста ми, плът в плът. Чувството беше приятно, възбуждащо и почти непознато за мен.

Спря да движи пръста си.

Вдигнах глава и погледът ми срещна чифт изумруденозелени очи.

— К-какво… стана?

— Загуби съзнание — каза той и отдръпна ръката си от кръста ми.

— Наистина ли?

Преместих се малко по-встрани и отметнах оплетената коса от лицето си. Металният вкус все още дразнеше небцето ми.

Той кимна.

— Сигурно от страх. Заради мечката — каза. — Донесох те на ръце.

— Чак оттам?! — По дяволите, как можах да го пропусна! — А какво стана с мечката?

— Бурята я прогони. Светкавица, ако не се лъжа. — Той ме погледна и свъси вежди. — Как се чувстваш? Добре ли си?

Изведнъж в небето проблесна мълния и за миг ни заслепи. Секунди по-късно яростен гръм заглуши плющящия дъжд. Лицето на Деймън бе в сянка и не можех да видя изражението му.

— Мечка да се уплаши от буря? — попитах озадачена.

— Странно, нали? — отвърна той.

— Имали сме късмет — прошепнах и огледах дрехите си.

Бях вир-вода. Деймън също. Дъждът трещеше толкова проливен, че не се виждаше и на метър отвъд верандата. Сякаш се бяхме уединили в наш собствен свят.

— Вали като във Флорида — смотолевих.

Не знаех какво друго да кажа. Мозъкът ми просто не работеше.

Деймън ме побутна с коляно.

— Май ще ти се наложи да ме изтърпиш още известно време.

— Сигурно приличам на мокра кокошка.

— Много си си добре. Мокрият ефект ти отива.

— Сега вече лъжеш — смъмрих го.

Той се намести по-близо до мен и без да каже нито дума, вдигна брадичката ми към лицето си. Плътните му устните се извиха в усмивка.

— Никога не лъжа за такива работи.

Искаше ми се да кажа нещо умно, може би дори закачливо, но пронизващият му поглед прогонваше всяка свързана мисъл.

Той се наведе напред, устните му едва забележимо се разтвориха и в очите му проблесна колебание.

— Мисля, че най-после започвам да разбирам.

— Какво разбираш? — промълвих.

— Харесва ми да виждам как се изчервяваш.

Почти шепнеше. Започна да описва кръгове с палец по лицето ми. Наведе глава и опря чело в моето. Седяхме така, един до друг, завладени от нещо, което не съществуваше между нас преди. Мисля, че спрях да дишам. Сърцето ми сякаш прескочи веднъж-дваж и после замря. Цялото ми тяло се изпълни с очакване, което всеки миг щеше да прелее.

Та аз дори не го харесвах. И той не ме харесваше. Това беше просто абсурд, но се случваше.

Отново блесна светкавица, този път много по-близо до нас. Гърмът, който я последва, не ни накара дори да трепнем. Бяхме в нашия собствен свят. И тогава усмивката му угасна. Очите му издаваха объркване и смут, но продължаваха да търсят моите.

Времето сякаш забави ход. Секундите се точеха все по-бавно и по-мъчително с всеки дъх, който поемах. Тръпнех от желание да му покажа онова, което се опитваше да открие с погледа си. Постепенно очите му потъмняха до тъмнозелено. Лицето му се напрегна, сякаш водеше някаква вътрешна борба. Нещо в изражението му ме накара да се почувствам много неуверена.

После борбата приключи. Разбрах го на мига. Той пое дълбоко въздух и затвори поразителните си очи. Почувствах дъха му върху лицето си, усетих как бавно се премества към устните ми. Знаех, че трябва да се отдръпна. Той можеше да ми донесе само неприятности. Но не бях в състояние дори да помръдна. Устните му бяха толкова близо до моите, че отчаяно исках да залича нищожното разстояние, което ме делеше от тях, жадувах да проверя дали наистина са толкова меки, колкото изглеждаха.

— Ехо, здравейте! — дочу се гласът на Ди.

Деймън рязко се дръпна и преди да се усетя, вече беше в другия край на люлката.

Поех рязко въздух да се съвзема от изненадата и разочарованието, които изгаряха слабините ми. Тялото ми все още бе изтръпнало, сякаш го бях лишила от кислород. В унеса си изобщо не бяхме забелязали, че дъждът е спрял.

Ди изкачи стъпалата и усмивката й замръзна. Погледът й премина от мен към Деймън и очите й се присвиха. Бях убедена, че съм се изчервила като домат и че само да ме види, веднага ще разбере, че е прекъснала нещо. Но тя се бе вторачила единствено в брат си. На лицето й се изписа изненада, граничеща с изумление.

Деймън й се усмихна широко с онази закачлива усмивка, която създаваше впечатлението, че вътрешно се присмива.

— Здрасти, малката. Какво става?

— Нищо — отвърна тя и отново присви очи. — Какво правиш?

— Нищо — каза той и стана от люлката, хвърляйки ми един поглед през широкото си рамо. — Трупам червени точки.

Думите му разсеяха като внезапен вятър приятната омара, в която бях попаднала. Докато се опомня, той вече беше слязъл от верандата и вървеше с плавна крачка към дома си. Идеше ми да го догоня и да го размажа от бой.

— Ти ли му каза да се опита да ме целуне? Това част от уговорката ви ли беше? — попитах Ди.

Гласът едва излизаше от свитото ми гърло. Кожата ме болеше.

Ди седна до мен на люлката.

— Не. Никога не сме имали такава уговорка — отвърна тя и бавно примигна. — Наистина ли се е опитал да те целуне?

Лицето ми гореше.

— Не знам.

— О, боже — въздъхна тя и ме погледна с ококорени от изненада очи. — Не мога да повярвам.

Нито пък аз. Не смеех да си представя какво можеше да стане, ако не се беше появила Ди, още по-малко в нейно присъствие.

— Ъъъ, на гости при роднини ли беше?

— Да, трябваше да отида, преди да почнем училище. Не успях да ти кажа. Извинявай. Реши се в последния момент. — Тя замълча за миг. — Какво правихте с Деймън… преди това с целувката?

— Просто се разходихме. Нищо особено.

— Странна работа — каза тя с изпитателен поглед. — Да, бях му скрила ключовете, но му ги върнах.

— Много ти благодаря за това впрочем — отвърнах с ирония. — Нищо не допринася за доброто самочувствие така, както излизането с някого, който е накаран насила да те изведе.

— О. не! Изобщо не е това, което си мислиш! Просто реших, че трябва да бъде… мотивиран да се държи по-човешки.

— Е, явно много си обича колата — смотолевих.

— Да, така е. Много време ли прекарахте заедно, докато ме нямаше?

— Съвсем не. Ходихме до езерото веднъж и после разходката днес. През останалото време не сме се виждали.

Ди се озадачи.

— Хубаво ли изкарахте? — попита с усмивка.

Вдигнах рамене. Не знаех какво точно да й отговоря.

— Всъщност не беше лошо — казах. — Той се държа доста приемливо. Да, заяждаше се от време на време, но като цяло беше наред.

Ако изключим факта, че беше излязъл с мен насила и почти ме целуна, за да натрупа червени точки.

— Деймън може да бъде мил, когато поиска. — Ди залюля люлката с крак. — Къде ходихте на разходка?

— По една от туристическите пътеки. Вървяхме, говорехме си, всичко беше нормално, докато се натъкнахме на мечка.

— Мечка?! — възкликна Ди и се ококори. — Мили боже! И какво?

— Ами… припаднах.

Тя впери невярващ поглед в мен.

— Припаднала си?!

Изчервих се.

— Така твърди брат ти. Донесъл ме е на ръце дотук и… останалото го знаеш.

Тя отново ме изгледа с интерес. После поклати глава и смени темата. Попита ме дали е пропуснала нещо друго, докато я е нямало, и аз й разказах набързо, но мислите ми бяха другаде. Преди да си тръгне, Ди ме покани да мина по-късно към тях, за да гледаме филм. Май се съгласих.

Дълго след като се бях прибрала вкъщи, все още не можех да спра да мисля за Деймън. По време на разходката ми беше станал почти симпатичен, а после изведнъж пак се превърна в пълен кретен. Объркана и изтощена от толкова емоции, се стоварих на леглото и се загледах с празен поглед в тънките пукнатини по мазилката на тавана.

Мислено преминах през всичко, довело до мига, в който едва не се целунахме. Настръхнах, давайки си сметка колко близо бяха устните ми до неговите. А при мисълта, че всъщност исках да ме целуне, направо ми прилоша. Да харесваш някого и да го желаеш, явно бяха съвсем различни неща.

* * *

— Правилно ли чух? — попита озадачена Ди, намествайки се на стария фотьойл, който отчаяно се нуждаеше от претапициране. — Как така нямаш представа в кой колеж искаш да учиш, след като завършиш училище?

— Говориш точно като майка ми — възроптах.

— Ами остава ти само една година. Мислех, че отсега започвате да подавате документи.

Бяхме у нас в хола и разглеждахме списания, когато майка ми мнооого небрежно мина и остави няколко брошури за кандидат-студенти на масата.

— Какво значи „започвате“? Ти няма ли да кандидатстваш?

Въодушевлението, което блестеше в очите й, угасна.

— Да, но сега говорим за теб.

Изгледах я косо и се разсмях.

— Още не съм решила какво точно искам да правя. Как да си избера колеж?

— Но всички колежи предлагат приблизително едно и също. Просто трябва да решиш къде искаш да отидеш. Калифорния. Ню Йорк, Колорадо… О, можеш дори да заминеш в чужбина! Би било страхотно! Аз това бих направила. Бих отишла някъде в Англия.

— Ми отиди, де! Какво ти пречи? — казах.

Ди сведе поглед.

— Не мога.

— Защо?

Кръстосах крака и се наместих по-удобно на дивана. Парите едва ли бяха проблем за тях, ако се съди по колите, които караха, и по дрехите, които носеха. Бях я питала дали работи в свободното си време и ми беше казала, че й отпускат доста прилична сума на месец за джобни. Така е, когато родителите се чувстват виновни, че са се отдали на работа и все ги няма. Доста добра далавера впрочем, стига да можеш да се уредиш с нея.

Мама винаги ми даваше пари, когато имах нужда, но искрено се съмнявах, че ще може да плаща по триста долара на месец, за да карам готина нова кола. Нищо. Щях да продължа да се правя, че обичам стария си седан с все ръждата. Винаги си повтарях, че е по-важно да мога да се придвижвам от точка А до точка Б.

— Можеш да кандидатстваш, където искаш, Ди.

Тя се усмихна с тъга.

— Вероятно ще остана тук, като завърша. Може би ще се запиша в някои от ония университети, дето предлагат обучение онлайн.

В началото помислих, че се шегува.

— Не говориш сериозно!

— За съжаление не мога да мръдна оттук.

Самата мисъл, че някой може да е закрепостен, където и да било, ми се виждаше абсурдна.

— Защо? Какво ти пречи?

— Семейството ми е тук — каза тя тихо и вдигна глава. — Както и да е, заради тоя шантав филм, дето го гледахме снощи, цяла нощ сънувах кошмари. Винаги съм се ужасявала от истории за къщи, обладани от духове, които те наблюдават, докато спиш.

Не можех да не забележа колко рязко смени темата, но не исках да я притискам.

— Да, филмът беше доста гаден.

Ди се намръщи.

— Напомни ми за Деймън. Той стоеше така навремето и ме гледаше, докато спя. Виждаше му се забавно. — Крехките й рамене се разтърсиха. — Толкова съм му се карала за това! Колкото и дълбоко да спях, винаги усещах, че ме гледа, и се събуждах. А той се кискаше като откачен.

Представих си Деймън като малък и ми стана смешно. Палавото момченце, което се закачаше със сестра си, обаче бързо се смени с порасналия и адски готин Деймън и вече съвсем не ми беше весело.

Не бях го виждала от вечерта на верандата, но оттогава бяха минали само два дни и в това нямаше нищо необичайно. Не че горях от желание да го видя.

Вдигнах глава от списанието, което разглеждах, и видях Ди да прелиства нейното отзад напред. Винаги четеше най-напред хороскопа на последните страници. Беше подпряла брадичката си с ръка и почукваше устните си с лакиран в яркорозово нокът.

Пръстът й стана някак прозрачен и почти изчезна пред очите ми. Въздухът около нея сякаш вибрираше.

Примигнах няколко пъти и всичко отново си дойде на мястото. Много хубаво, няма що! Пак ми се привиждаха разни работи. Хвърлих ядосано списанието.

— Трябва да отида до библиотеката. Имам нужда от нещо ново и интересно за четене.

— Можем да отидем заедно утре. Тъкмо ще минем и през книжарницата — въодушеви се веднага Ди. — Искам да намеря онази книга, за която си писала в блога си, една седмица преди да се преместите тук. Оная за децата със свръхестествени сили.

Сърчицето ми подскочи от радост. Тя четеше блога ми! Дори не си спомнях да съм й казвала под какво име да го търси.

— Би било супер, само че смятах да отида до библиотеката още тази вечер. Много обичам да ходя, когато е празна. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Довечера ли? — ококори се тя. — Не мога довечера. Хайде да отидем утре вечер.

— Няма проблем. Мога да отида и сама. Вече няколко дни отлагам, а имам нужда да се заредя, преди да ми се струпат уроци за четене.

Тя поклати енергично глава и тъмната й коса се замята около сладкото й личице.

— Не че не искам да дойда. Просто не мога тази вечер. Имам ангажимент. Ако бях свободна, естествено, че щях да тръгна още сега.

— Не се притеснявай, Ди. Ще отида до библиотеката сама, пък утре ще се разходим заедно до книжарницата и по магазините. Вече съвсем добре се ориентирам в града. Няма опасност да се загубя. Пет улици на кръст са — казах с усмивка и побързах да я попитам какво ще прави вечерта, за да сменя темата.

Тя обаче сякаш не искаше да ми каже.

— Нищо особено — отвърна. — Просто ще се видя с едни приятели, които се върнаха от ваканция.

Невинният ми въпрос явно я накара да се почувства неудобно, защото смени позата си на фотьойла и се загледа в маникюра си. Стана ми кофти. Съвсем не исках да любопитствам, пък и какво толкова бях попитала. От друга страна, ми докривя, че не покани да изляза и аз с тях.

— Надявам се да си изкарате супер — излъгах.

Е, не беше съвсем лъжа, но истината е, че колкото и да не ми се искаше, се почувствах изолирана.

Ди отново се намести и ме погледна, присвивайки очи като онзи ден на верандата.

— Мисля, че трябва да изчакаш да отидем заедно — каза. — Две момичета изчезнаха напоследък.

Щях да ходя в библиотеката, не в някое мазе, в което готвят кристал, но снимката на онова момиче пред супера още беше пред очите ми.

— Добре, ще си помисля — отвърнах, свивайки рамене. Ди остана почти докато дойде време майка ми да тръгва за работа. На излизане се спря на вратата и пак каза:

— Сериозно, изчакай ме да отидем заедно до библиотеката.

Съгласих се отново и я гушнах за довиждане. В момента, в който си тръгна, се почувствах самотна. Къщата беше прекалено тиха без нея.