Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (26)

Двайсет и шеста глава

— Миличка, сигурна ли си, че нищо ти няма? — попита мама, надвесвайки се разтревожена над мен. От сутринта все това питаше. — Имаш ли нужда от нещо? Пилешка супа? Прегръдка? Целувка?

Разсмях се.

— Добре съм, мамо.

— Наистина ли? — каза тя и придърпа одеялото да ме завие по-добре. — Да не би да се е случило нещо на бала?

— Не, нищо не се е случило.

Ако изключим опита за изнасилване, заради който Саймън продължаваше да ме засипва с извинителни sms-и. И нападението на пришълци, при което по чудо оцелях, абсолютно нищо не се беше случило.

Чувствах се изтощена. Бях прекарала почти цялата събота в компанията на извънземни, които спореха какво да ме правят. Двама от тях ме гледаха с нескрито подозрение. Третата смяташе, че вещая смърт. Четвъртият не даваше вид да ме мрази, но не беше и особено приятелски настроен. Измъкнах се, преди да дойде пицата, която бяха поръчали. Ашли беше права. Те бяха едно семейство. Нямах място сред тях.

Когато мама излезе за работа, слязох долу и се опитах да гледам някакъв филм по телевизията, но и той се оказа за извънземни, само че не като моите, ами някакви гигантски насекомоподобни, които ядяха хора.

Смених канала.

Навън валеше проливен дъжд — толкова силен, че едва чувах звука от телевизора. Знаех, че Деймън ще се навърта наоколо поне докато измислят как да изразходвам бързо енергия, че да избледнее дирята. Всичките им предложения бяха свързани с тежко физическо натоварване на открито, което нямаше как да стане точно днес.

Плющенето на дъжда беше някак успокояващо. Не след дълго усетих, че очите ми сами се затварят. Тъкмо се унасях, когато някой почука на вратата.

Отметнах завивката и отидох да отворя. Ако бяха арумианци, едва ли щяха да чукат. На прага стоеше Деймън — съвършено сух, въпреки че дъждът се сипеше на талази зад гърба му. Явно беше дошъл със скоростта на светлината. На кой му трябва чадър, ако може да се движи така? Беше облечен с екип за тичане, което доста ме изненада.

— Какво става? — попитах.

— Няма ли да ме поканиш да вляза? — отвърна той.

Изгледах го и отстъпих встрани. Той мина покрай мен и започна да оглежда къщата.

— Какво търсиш?

— Майка ти не си е вкъщи, нали?

— Както виждаш, колата й я няма — отвърнах, затваряйки входната врата.

— Трябва да се заемем с дирята ти.

— Вали като из ведро!

Понечих да взема дистанционното, за да спра телевизора, но Деймън ме превари. Телевизорът угасна, преди да успея да натисна копчето.

— Фукльо! — изсумтях.

— Наричали са ме и по-лоши работи — отвърна той, а после ме изгледа с недоумение и се разсмя. — Какво е това, с което си облечена?

Погледнах надолу към дрехите си и изведнъж си дадох сметка, че не нося сутиен. По дяволите! Как не се сетих по-рано?

— Я стига!

Той се разсмя отново.

— Не бе, сериозно. Какви са тия смърфове?

— Не са смърфове, а са джуджетата на Дядо Коледа. И вземи да млъкнеш, защото много обичам тая пижама. Татко ми я подари.

Самодоволната му усмивка се сви.

— Носиш я, понеже ти напомня за него ли?

Кимнах.

Той пъхна ръце в джобовете на анцуга си и се замисли.

— Моят народ вярва, че когато умрем, същината ни отлита в пространството и така се появяват звездите във вселената. Може да е глупаво, но когато гледам към небето вечер, ми се иска да мисля, че поне две от звездите там горе са майка ми и баща ми. А най-ярката е Доусън.

— Въобще не е глупаво — отвърнах, изненадана колко си приличат вярванията на всички живи същества. Нашите не бяха ли същите? Не вярвахме ли и ние, че близките ни отиват на небето и ни гледат отгоре? — Може би една от звездите е моят баща.

Очите ни се срещнаха за миг, а после той отмести поглед.

— Може би. Както и да е. Джуджетата ти са секси — каза той и един от редките моменти на истинска близост беше опропастен за нула време.

— Измислихте ли на какви мъчения да ме подложите, за да разкараме дирята?

— Не съвсем.

— Като те гледам, май си решил да ме опнеш да търча.

— Да, това е един от начините да изразходиш енергия.

Тръснах се демонстративно на дивана. Всичко това вече започваше наистина да ме дразни.

— Точно днес няма да стане.

— Защо? Да не би да те притеснява дъждът?

— В края на октомври и при тоя студ, да, определено ме притеснява — отвърнах и грабнах завивката. — Никъде не мърдам, докато не спре да вали.

Деймън въздъхна.

— Не можем да чакаме, Кити. Барук дебне. Колкото повече се бавим, толкова по-опасно става.

Знаех, че е прав, но да излезем да тичаме в тоя порой?

— Ами Саймън? Ти въобще каза ли на останалите за него?

— Андрю го наглежда. Той обаче имаше мач вчера и дирята му доста избледня. Едва се забелязва сега. Което доказва, че физическото натоварване помага.

Погледнах го крадешком, но вместо да го видя здравомислещ и сериозен, видях изражението му от предишната сутрин, преди да осъзнае, че е в леглото с мен. По тялото ми премина тръпка. Аман от тия тъпи хормони!

Той посегна към кръста си и извади обсидиана.

— Това е другото, заради което дойдох — каза той и го остави на холната масичка.

Кристалът беше гладък, лъскав и черен. От пурпурната светлина, която излъчваше, когато беше близо до арумианците, нямаше и следа.

— Искам да го носиш със себе си. За всеки случай. Сложи си го в раницата, в чантата, където и да е. Важното е да е винаги с теб.

— Ти сериозно ли? — попитах, изумена.

Деймън избягна погледа ми.

— Да, дори да успеем да заличим дирята, искам да го задържиш, докато се справим с Барук.

— Ами ти? На теб също ти е нужен. Ами Ди?

— Не се притеснявай за нас.

Лесно е да се каже. Вперих поглед в обсидиана, разсъждавайки как, за бога, ще успея да го скрия от мама, как ще го нося, без да се забележи.

— Мислиш ли, че Барук наистина дебне?

— Сигурен съм — отвърна категорично Деймън. — Бета-кварцът заличава следите ни, но той знае, че сме някъде тук. Знае, че аз съм тук.

— Искаш да кажеш, че ще преследва именно теб?

Прималя ми само при мисълта какво може да стане. Сигурно защото се чувствах някак виновна.

— Убих двама от братята му и сложих в ръцете ти оръжието, от което умря третият.

Каза го толкова спокойно, сякаш не ставаше дума за разярен пришълец, решен на всяка цена да го унищожи. Беше смел и непоколебим. Харесваше ми това в него.

— Арумианците са злопаметни, Кити. Той няма да се откаже, докато не ми отмъсти. И ще те използва, за да стигне до мен, особено сега, когато видя, че се върна да ми помогнеш. Те са на Земята от доста време и прекрасно разбират какво означава това. Знаят, че си слабото място, чрез което могат да стигнат до мен.

— Не съм слаба. Мога да устоявам на натиск.

Той не отговори, но погледът му казваше всичко. Увереността ми моментално се изпари. За него бях слабо място, ахилесова пета. Може би дори Ди смяташе така. За останалите луксианци бях напълно убедена.

Но все пак бях убила един арумианец. Само дето не бях с голи ръце и го изненадах в гръб.

— Стига приказки. Чака ни работа — каза Деймън и се огледа наоколо. — Не че можем да направим кой знае какво тук, вътре. Може би да скачаме с чували?

Да скачам с чувал без сутиен?! Как ли пък не!

Направих се, че нищо не съм чула, и отворих лаптопа си да проверя дали има реакции на последния ми пост в блога. Беше един видео коментар, който бях заснела вчера в отчаян опит да се почувствам нормално след заседанието на извънземния съвет. Видеото беше кратко и глупаво, понеже имах само две нови книги, за които нямаше кой знае какво да се каже. Освен това изглеждах ужасно. Явно наистина не съм била добре, след като се бях снимала, вързана на опашки.

— Какво гледаш? — попита той.

— Нищо — отвърнах и побързах да затворя лаптопа, но екранът не помръдна. — Престани да прилагаш тъпите си способности върху компютъра ми. Ще го счупиш.

Той вирна вежда, видимо развеселен, и седна до мен. Лаптопът все така не искаше да се затвори, мишката не помръдваше, не можех дори да изляза от скапания блог. Деймън се наведе към екрана, килна глава на една страна и попита:

— Това ти ли си?

— Как мислиш? — просъсках.

— Снимаш се и качваш видео в интернет? — ухили се мазно той.

Поех дълбоко въздух, за да не го прасна.

— Ако те слуша човек, ще рече, че правя порно или нещо такова.

— Не е ли порно? — отвърна Деймън и се разсмя.

— Тъпак! — изстрелях гневно. — Може ли вече да ме оставиш да си затворя лаптопа, ако обичаш?

— Не, искам да го изгледам.

— Абсурд!

Мисълта, че ще ме види как се превъзнасям по книгите, които купих предишната седмица, ме изпълни с ужас. Той изобщо не беше в състояние да разбере хобито ми.

Деймън ме изгледа изпод вежди и самодоволно се ухили. Когато погледнах към екрана, малката стрелкичка на курсора вече се движеше по страницата, за да спре на бутона за старт на видеото.

— Мразя те! И теб, и откачените ти извънземни способности! — изсумтях.

Миг по-късно видеото започна и на екрана се появи моя милост в цялата си буквоядска прелест. Размахвах книгите пред калпавата уеб камера, показвах кориците, четях отбелязани пасажи, обяснявах. Без да искам, дори бях успяла да позиционирам продуктово една кутийка диетично пепси. Добре, че поне не пеех в това видео.

Седях със скръстени ръце в очакване на пренебрежителните коментари и подигравки, които неизбежно щяха да последват. Никога не бях ненавиждала Деймън толкова, колкото в този момент. Никой от хората, които познавах в реалния си живот, не следеше блога ми. Четенето ми беше страст, която споделях с виртуални приятели. Не с Деймън. Чувствах се ужасно, че ми гледа записа.

Видеото свърши. Той отмести поглед от екрана и каза:

— Светиш даже на камерата.

Кимнах, без да продумам. И зачаках.

— Явно наистина си падаш по четенето.

Когато не отговорих, той затвори лаптопа, без да го докосне, и добави:

— Много е сладко.

Главата ми се обърна като отвинтена към него.

— Сладко ли?

— Ами да, сладко е. Цялото ти въодушевление… — каза той и сви рамене. — Не знам, симпатично ми се видя.

Имах чувството, че ченето ми ще удари пода.

— Обаче това, че си сладка с опашки, не променя факта, че светиш като прожектор, и трябва да направим нещо по въпроса. — Той стана и се протегна. Фланелката му, естествено, не можа да не се вдигне, та да ми спести поне неудобството при вида на стегнатия му корем. — Хайде, ставай да се опитаме да разкараме тая диря.

Все още бях втрещена от факта, че не ми се беше подиграл. Не просто втрещена, бях потресена до дъното на душата си. Деймън току-що си беше заслужил няколко червени точки.

— Колкото по-бързо се справим с това, толкова по-малко време ще ни се наложи да прекараме заедно — каза той и червените точки отидоха на вятъра.

— Виж, ако ти е толкова неприятно да стоиш с мен, защо не кажеш на някой от останалите да дойде да свърши тая работа? Бих предпочела всеки друг пред теб. Дори Ашли.

— Защото не си техен проблем, а мой — отвърна той и очите му се приковаха върху моите.

— Не съм ти никакъв проблем — изсмях се дрезгаво.

— Да, ама си. Ако бях успял да убедя Ди да не се сближава с теб, нищо от това нямаше да се случи.

Въздъхнах с досада.

— Не знам какво да ти кажа. Тук не можем да направим кой знае какво, че да изразходя енергия, така че предлагам да пишем днешния ден дъждовен, какъвто си е, и да си спестим мъчението да дишаме един и същи въздух.

Той ми хвърли ироничен поглед.

— Да бе, вярно. Вие нямате необходимост да дишате. Как забравих! — отсякох и станах рязко от дивана. Нямах търпение да се разкара от дома ми. — Не можеш ли просто да дойдеш, като спре да вали?

— Не — отвърна той и се облегна на стената, скръствайки ръце пред гърдите си. — Искам да приключа с това възможно най-бързо. Да не мислиш, че ми е забавно да мисля непрекъснато за теб и за арумианеца? Трябва още сега да се заемем. Има достатъчно физически упражнения, които могат да се правят на закрито.

— Като например? — попитах, свивайки ръце в юмруци от яд.

— Ами ако поскачаме с чували… около час, ще има ефект — каза той и погледът му се спусна надолу. В очите му проблесна игриво пламъче. — Може би е добре да се преоблечеш преди това обаче.

Едвам се сдържах да не сложа ръце на гърдите си.

— Ти луд ли си? Няма да скачам един час с чувал! — отсякох.

Нямаше да му се дам така лесно.

— Тогава можеш да тичаш из къщата, да търчиш нагоре-надолу по стълбите… — Последва пауза. Самодоволната му усмивка стана палава, погледна ме в очите. — Можем да правим и секс, ако предпочиташ. Чувал съм, че се изразходва много енергия.

Зяпнах от почуда. Хем се почувствах обидена, че му е хрумнала подобна идея, и исках да му се изсмея в лицето, хем ми стана някак приятно, че си е помислил за това. Което беше толкова нередно, че чак ме хвана срам.

Деймън стоеше и чакаше.

— Тая няма да я бъде и след един милион години, мой човек — заявих, размахвайки показалец. — Дори да си последният… по дяволите, не мога даже да кажа последният жив човек на тая планета.

— Котенце… — провлачи лениво той и ме изгледа предизвикателно.

Направих се, че не съм го забелязала.

— Дори да си последното същество, което изглежда като човек на тая планета. Разбра ли? Капиш?

Деймън наклони глава на една страна и няколко кичура коса паднаха върху челото му. Усмивката му беше недвусмислена, но аз бях набрала скорост и не й обърнах никакво внимание.

— Ти изобщо не ме привличаш! — Лъжа! Дзън! Дзън! Дзън! — Ни най-малко. Ти си…

Преди да успея да мигна, той се озова пред мен, на сантиметри от лицето ми.

— Какво съм?

— Глупак — отвърнах и отстъпих назад.

— И? — пристъпи напред той.

— Арогантен пуяк. — Отново отстъпих, но той пак беше пред лицето ми. — И най-вече кретен!

— О, сигурен съм, че можеш повече, котенце — каза той тихо и продължи да ме тласка назад. Сърцето ми биеше толкова силно, че с усилие различавах думите му. — Освен това сериозно се съмнявам, че не те привличам.

Изсмях се пресилено.

— Абсолютно не ме привличаш!

Деймън за пореден път пристъпи напред и гърбът ми се опря в стената.

— Лъжеш!

— Ще ти се! — отсякох и поех дълбоко въздух, за да се успокоя, но единственото, което стигна до сетивата ми, бе неговият аромат, а той далеч не ми подейства успокоително. — Не чу ли, като ти казах, че си арогантен? С какво точно да ме привлечеш?

Деймън сложи длани от двете страни на главата ми и се наведе към мен. Отляво беше лампионът, отдясно — телевизорът. Нямаше накъде да мръдна.

— Когато лъжеш, винаги се изчервяваш — каза той и дъхът му погали устните ми.

— Ала-бала.

Не беше най-смисленото нещо, което някога бях казвала, но не бях в състояние да си събера ума за повече.

Ръцете му се плъзнаха по стената и спряха около хълбоците ми.

— Готов съм да се обзаложа, че непрекъснато мислиш за мен. Нонстоп.

— Ти не си добре! — отсякох почти без дъх, притискайки гръб към стената.

— Сигурно дори ме сънуваш. — Сведе поглед към устните ми и те сякаш сами се раздалечиха. — Вероятно даже пишеш името ми в тетрадките си отново и отново, рисувайки сърчица около него.

Разсмях се.

— Бленувай си, мой човек. Ти си последното, за което…

В този миг Деймън ме целуна.

Без никакво колебание. Устните му докоснаха моите и просто спрях да дишам. Той потрепери и от гърдите му се изтръгна нещо средно между стон и ръмжене. Целувката му стана по-гореща и по-страстна, устните ми се разтвориха и цялото ми тяло настръхна от удоволствие и трепетен страх. Главата ми се изпразни. Престанах да мисля. Отблъснах се от стената и заличих нищожното разстояние, което ни делеше, притискайки тялото си към неговото. Зарових пръсти в косата му. Беше мека като коприна. За разлика от всичко останало по него. Почувствах се невероятно жива. Сърцето ми сякаш искаше да изскочи от гърдите ми. Приливът на чувства, който заля тялото ми, беше умопомрачителен — наслада, паника, възбуда, копнеж, всичко.

Той сложи ръце на кръста ми и ме вдигна, сякаш бях лека като перце. Обвих крака около тялото му и тръгнахме, вплетени един в друг. Лампионът политна и се стовари с трясък на пода, но това дори за миг не ме смути. Някъде в къщата изгърмя крушка. Телевизорът започна да се включва и изключва сам. Устните ни останаха впити. Целувахме се, сякаш не можехме да се наситим един на друг. Поглъщахме се жадно, потъвахме един в друг.

Бяхме отлагали толкова дълго този момент и… божичко, колко си струваше чакането. Но исках още.

Задърпах фланелката му с едната си ръка, но тя се беше заклещила под бедрата ми. Спуснах крака на пода и с едно движение я вдигнах почти до шията му. Той се отлепи от мен, колкото да я съблече и да я метне настрани, а после обхвана главата ми с длани и отново впи устни в моите. Някъде в къщата се чу прашене. По пода сякаш премина ток. Нещо пушеше. Пет пари не давах. Вървяхме през стаята, аз назад, той напред, вкопчени в страстна прегръдка. Ръцете му се плъзнаха надолу по тялото ми, дланите му се шмугнаха под дрехата ми и нежно докоснаха голата ми плът. Цялото ми тяло пламна от внезапен прилив на кръв. Аз също спуснах ръце към корема му, твърд, стегнат, съвършено изваян.

А после фланелката ми изхвърча при неговата на пода и телата ни за първи път се допряха плът в плът. Кожата му вибрираше, пълна с енергия. Ръката ми сякаш сама пропълзя от корема му към слабините. Прасците ми опряха в дивана и двамата полетяхме надолу, вплетени един в друг. Ръцете не спираха да търсят, да галят, да изследват. Вкопчените ни тела се движеха в ритъм. Мисля, че прошепнах името му, а после той притисна гърди към моите, започна да ме целува още по-страстно и плъзна ръка между краката ми. Потънах в дива, неописуема наслада, каквато никога не бях изпитвала преди.

— Прекрасно е — прошепна той, едва отделил се от подпухналите ми устни, и пак започна да ме целува с онази дълбока, всепоглъщаща страст, която прогонваше всяка мисъл, оставяйки след себе си само копнеж и чувства. Нищо друго.

Обвих крака около тялото му и се притиснах още повече към него, подсказвайки със стоновете си какво желая.

Целувките ни станаха по-плавни и по-нежни, но все така жадни. Сякаш се опознавахме с устни. Бях замаяна, останала без дъх, напълно неподготвена за това, което се случваше, но жадувах за още, не само за ласки, докосвания и целувки. Жадувах за него. Бях сигурна, че и той се чувства така. Силното му тяло трепереше от копнеж, не по-малко от моето. Беше ми толкова лесно да се изгубя в прегръдките му, в тази невероятна връзка помежду ни. Светът — вселената — преставаха да съществуват.

А после Деймън застина. Вдигна глава и бавно отлепи устни от моите. Дъхът му, учестен и грапав, облъхна лицето ми. Отворих очи, замаяна и объркана. Зениците му бяха чисто бели, озарени отвътре от ярка светлина.

Той пое дълбоко въздух и впери поглед в мен. Имах чувството, че ме гледа цяла вечност. После дойде на себе си. Светлината в очите му угасна. Скулите му се изопнаха. Над лицето му падна маска и арогантната усмивка, която толкова ненавиждах, се появи на устните му — същите онези, с които допреди малко ме беше целувал.

— Вече почти не светиш.