Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (15)

Петнайсета глава

Оглушителен трясък като от гръмотевица отекна в долината и ме разтърси цялата. Шофьорът нямаше време да ме види, камо ли да спре. Вдигнах ръце пред лицето си, сякаш можех да се предпазя с тях. Пронизителният писък на спирачките ме заглуши. Приготвих се за удара, който щеше да разбие костите ми на парчета, и последната ми мисъл бе за мама и за ужаса, който щеше да преживее при вида на смазаното ми тяло.

Но удар не последва.

Отворих очи. Можех да целуна бронята на камиона, толкова беше близо. Ръцете ми бяха на сантиметри от горещата решетка. Бавно вдигнах глава. Шофьорът седеше, вкаменен зад волана, с ококорени и празни очи. Не мърдаше, не мигаше, имах чувството, че дори не диша. Чашата кафе в дясната му ръка бе застинала пред лицето му. Всичко беше замръзнало като на стоп кадър.

Метален вкус пареше в устата ми. Мозъкът ми бе блокирал.

Само двигателят още работеше и ревеше в лицето ми.

Извърнах глава и видях Деймън. Изглеждаше странно съсредоточен, дишаше тежко, ръцете му бяха свити в юмруци.

Красивите му очи бяха различни. Напълно неестествени. Отстъпих встрани от камиона и вдигнах ръка пред себе си, неспособна да му кажа с думи да не се приближава.

И тогава осъзнах какво не е наред.

Очите на Деймън променяха цвета си и грееха в тъмното, озарени отвътре от светлина, която ставаше все по-силна. Юмруците му започнаха да трептят, трепетът постепенно премина нагоре по ръцете му, докато в един момент цялото му тяло започна да вибрира.

— Боже господи! — прошепнах и обезумялото ми сърце сякаш изведнъж спря да бие.

И после Деймън започна да изчезва. Тялото му, дрехите му, всичко избледня, погълнато от ярка жълто-червена светлина, която го обгърна целия.

Хора от светлина.

Мили боже…

Времето сякаш спря. Не, вече беше спряло.

Той някак бе успял да закове на място седемтонен камион, който неминуемо щеше да ме размаже. Как? С дума? С мисъл? Каква беше тази сила?

Въздухът наоколо трептеше като наелектризиран. Земята се тресеше под краката ми. В далечината дочух гласа на Ди, притеснен и объркан. Как ни беше намерила?

Много ясно. Деймън осветяваше всичко наоколо, беше като огнено кълбо.

Погледнах към камиона, който неистово се тресеше. Шофьорът в него натискаше педала на газта като луд, опитвайки се отчаяно да премине невидимата бариера, която го държеше на място. Стоманеният звяр трещеше, двигателят ревеше, форсиран до прегряване.

Хукнах да бягам. Исках да се махна оттам. Камионът профуча някъде зад гърба ми, но почти не го чух. Търчах като обезумяла нагоре по задънената улица, която водеше към къщите ни. Като в просъница мярнах Ди да тича срещу мен, но я подминах, без да се спра. Нямах никакво съмнение, че и тя е като него, но не проумявах какво.

Беше ми ясно, че не са човешки същества. Никой човек не можеше да направи това, на което бях станала свидетел. Да спре камион с волята си, да стои няколко минути под вода, да изчезва и да се появява от нищото. Всички странни неща, които бях забелязала в последно време, вече изглеждаха обясними.

Подминах къщата ни и продължих да тичам, без да знам защо и накъде. Разумът ми не работеше. Движеше ме единствено инстинктът. Клони шибаха лицето ми и раздираха хубавата рокля, която бях облякла. Спънах се в един голям камък и паднах на земята, но веднага станах и отново хукнах.

В далечината отекнаха стъпки, дочух вик, но не се спрях, напротив, затичах още по-бързо към гъстата гора пред мен. Не мислех, не разсъждавах, просто исках да избягам.

Някой изруга почти зад гърба ми и миг по-късно едро тяло се блъсна в моето, обгръщайки ме с топлина. Полетях към земята, очаквайки да заровя лице в пръстта, но той някак успя да омекоти удара, преди да ме притисне под себе си.

Опитах се да се освободя, блъсках с юмруци, ритах, но не можах дори да го поместя. Стиснах очи от страх да не видя отново онази неестествена светлина, която го озаряваше отвътре.

— Махни се! — простенах.

Деймън ме хвана за раменете и леко ме разтърси.

— Престани!

— Разкарай се от мен! — изкрещях в лицето му, мъчейки се да го отблъсна.

— Кити, опомни се! — извика той. — Нищо няма да ти направя!

С малкото разсъдък, който ми бе останал, осъзнах, че той ми бе спасил живота, и спрях да буйствам.

Деймън също се укроти.

— Няма да те нараня, Кити — каза тихо, но в гласа му все още се долавяше напрежение. — Никога не бих те наранил.

Думите му ме жегнаха в слабините. Как можеше да ми въздейства така? Бях склонна да му повярвам, въпреки че разумът ми казваше друго. Не знам какво ме караше да омеквам така пред него, но то определено взимаше превес. Опитах се да се успокоя. Деймън се отдръпна леко, за да ми даде малко пространство, но не ме пусна. Учестеният му дъх пареше лицето ми. Той ме хвана за брадичката и извърна главата ми към лицето си. Продължавах да стискам очи.

— Погледни ме, Кити.

Не можех. Беше ме страх, че очите му още светят с онази пулсираща светлина, и не исках да го виждам така.

Деймън се отмести на една страна и ръцете му се плъзнаха от раменете към лицето ми. Можех да го бутна и да избягам, но когато топлите му длани докоснаха страните ми, не бях в състояние дори да помръдна. Той ме погали плахо и каза:

— Моля те. Кити, погледни ме.

В гласа му вече нямаше никакво напрежение.

Отворих бавно очи и погледите ни се срещнаха. Очите му бяха все така яркозелени и странни, но си бяха неговите, не онези, които бях видяла преди. Бледата светлина на луната озаряваше лицето му и чувствените му устни изглеждаха още по-изразителни.

— Няма да те нараня — повтори той тихо. — Искам да поговорим. Трябва да поговорим. Разбираш ли?

Кимнах, неспособна да му отвърна с думи.

Той затвори за миг очи и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка.

— Добре. Ще те пусна сега, но, моля те, обещай ми, че няма да бягаш. Не мога да те гоня повече. Не и сега. Ужасно съм изтощен от последното изпълнение — каза той и зачака да му отговоря. Наистина изглеждаше уморен. — Обещай ми, Кити. Искам да го чуя. Не мога да те оставя да тичаш сама из гората. Разбираш ли?

— Да — промълвих с огромно усилие.

— Така те искам.

Той бавно се отмести, прокарвайки някак несъзнателно ръка по лицето ми. Останах неподвижна на земята, докато клекна до мен.

После се надигнах под зоркия му поглед и се избутах с крака назад, за да се облегна на близкото дърво. Едва когато се увери, че нямам намерение да бягам, той се поуспокои и седна насреща ми.

— Защо трябваше да се хвърлиш пред тоя камион? — попита той, без всъщност да очаква отговор. — Толкова се мъчих да те държа настрана, да те предпазя… Какво ли не направих, но не, ти просто не миряса, докато не опропасти всичко.

— Не съм го направила нарочно — отвърнах, разтреперана.

— Но го направи, Кити — поклати глава той. — Защо изобщо дойде тук? Защо? Тъкмо се бяхме успокоили, а после се появи ти и всичко отиде по дяволите. Представа си нямаш какво ни довлече. Мамка му, надявах се, че ще извадим късмет и просто ще се махнеш.

— Съжалявам, че съм още тук — отвърнах и свих крака към гърдите си, за да се отдалеча от него.

— Винаги така става. Каквото и да правя — въздъхна той, явно въздържайки се да не изругае. — Ние не сме като теб. Предполагам, вече си наясно с това.

Опрях чело на коленете си. Имах нужда да събера каквото бе останало от мислите ми, преди да вдигна отново глава.

— Деймън, какви сте вие?

Той се усмихна горчиво и разтри слепоочията си с длан.

— Трудно ми е да ти обясня.

— Моля те, опитай. Трябва да ми обясниш, защото иначе ще изперкам съвсем.

Не беше лъжа. Усещах, че самообладанието, което бях успяла да запазя за момента, постепенно ме напускаше.

— Не ти трябва да знаеш, Кити — каза той и ме погледна право в очите.

Погледът, изражението, тонът му бяха толкова красноречиви, че се смразих от ужас. Знаех, че онова, което предстоеше да ми каже, ще промени живота ми завинаги. Научех ли го, нямаше да има връщане назад. Щях да бъда вече друга. Давах си сметка, че дори и сега бях отишла твърде далеч. Предишната Кейти щеше да си плюе на петите и да избяга. Бях напълно сигурна. Щеше да си внуши, че нищо от това не се е случило, и просто щеше да си зарови главата в пясъка. Но аз вече не бях тази Кейти и не исках да бягам. Исках да знам.

— Вие… човешки същества ли сте?

Деймън се засмя, но в погледа му се четеше горчивина.

— Така като гледаш, приличаме ли ти на хора?

Поех плахо въздух с надеждата да се поуспокоя.

— Не, но се надявах да греша.

Той отново се засмя, този път малко по-искрено.

— Не сме хора, Кити. Идваме от много, много далече.

Прималя ми. Стиснах здраво коленете си от страх да не се срина.

— Колко от далече? Кажи ми, моля те, защото почват да ми се привиждат началните кадри на „Междузвездни войни“.

Деймън ме погледна с цялата сериозност, на която бе способен.

— Не сме от тази планета.

Ето, чух го и с ушите си, но от това не ми стана по-леко.

— Какви сте тогава? Малки зелени човечета?

— Ти сериозно ли говориш? — изгледа ме косо той.

— Какво ме гледаш? — сопнах се. — Казваш ми, че не си човек. Спря пред очите ми седемтонен камион. Как искаш да реагирам?

— Четеш прекалено много — въздъхна той. — Не сме нито зелени човечета, нито вампири, върколаци, духове, зомбита или каквото и да било от тоя род.

— Радвам се, че не сте зомбита — отвърнах. — Ще ми се да си мисля, че поне онова, което е останало от мозъка ми, е в безопасност. И за твое сведение няма прекалено много четене. Както впрочем няма и извънземни.

Деймън рязко се наведе напред и сложи ръце на свитите ми колене. От докосването му ме побиха тръпки, едновременно горещи и студени. Погледът му сякаш проникна направо в душата ми.

— Наистина ли мислиш, че в необятната, безкрайна вселена Земята — това тук — е единственото място, в което има живот?

— Н-не — заекнах. — Това, което стана днес… нормално ли е за… Всъщност, как се наричате?

Той вдигна поглед към небето, явно колебаейки се дали да ми отговори. С всяка секунда мълчание пулсът ми все повече се ускоряваше. Беше очевидно, че премисля какво да ми каже и какво да премълчи, а аз вече предчувствах, че каквото и да е, няма да ми хареса…