Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лукс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Obsidian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дженифър Л. Арментраут

Заглавие: Обсидиан

Преводач: Ирена Алексиева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Петя Дочева

Художник: istock photo

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1256-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1482

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Не обичах болниците. Ненавиждах ги дори повече от кънтри музика. Миришеха ми на дезинфектанти и на смърт. Напомняха ми за татко и за краткото време, през което ракът бе сломил духа му, а химиотерапията — тялото му.

Тази болница не бе по-различна, но самото посещение в нея бе малко по-особено, защото включваше полицията, обезумялата ми майка и дръпнатия ми, тъмнокос спасител, който обикаляше из тясната стая, в която ме бяха набутали. Колкото и грубо и неблагодарно да бе, правех всичко възможно да го пренебрегна.

Мама, която бе на смяна в болницата, когато линейката ме докара с полицейски ескорт, час по час протягаше ръка да погали я ръката, я лицето ми — поне здравата му половина, сякаш за да се увери, че все още съм жива и дишам. Беше ми неприятно да го призная, но всичко това започваше да ме дразни. Изобщо бях едно кълбо от нерви.

Главата и гърбът ми ме боляха ужасно, но болката в китката и в ръката бе просто неописуема. След дълго опипване, почукване и половин дузина рентгенови снимки се оказа, че няма нищо счупено. Китката ми беше изкълчена, имах скъсано сухожилие на лявата ръка и няколко дълбоки разкъсни и охлузни рани.

На ръката ми вече имаше шина от дланта до лакътя. Получих и мъгляво обещание за болкоуспокояващи, което обаче до момента не беше изпълнено.

Полицаите бяха любезни и все пак безцеремонни. Зададоха ми всевъзможни въпроси. Знаех, че е важно да им кажа всичко, което можех да си спомня, но шокът бе започнал да избледнява, адреналинът отдавна бе спаднал и единственото, което исках, бе да си отида у дома.

Първоначалната им версия бе, че нападателят е искал да ме ограби, но когато им казах, че е отказал да вземе чантата ми, и им предадох думите му, решиха, че става дума за душевноболен или за наркоман, който още е бил под въздействието на дрога.

След като приключиха с мен, полицаите започнаха да разпитват Деймън. Държаха се така, сякаш го познават от доста време. Един дори го потупа по рамото и му се усмихна, все едно че бяха първи приятели. Много мило. Не успях да чуя какво им говори, защото мама реши да поеме щафетата и да ме разпита на свой ред. Исках всички да престанат и да ми се махнат от главата.

— Госпожице Шуорц?

Бях се замислила и се изненадах, че някой се обръща на фамилия към мен. Беше един от по-младите заместник-шерифи, който, незнайно защо, отново се бе появил до леглото ми. Не му помнех името, а бях твърде уморена дори да погледна какво пише на значката на гърдите му.

— Да?

— Мисля, че приключихме за тази вечер. Ако се сетите нещо друго, моля незабавно да ни се обадите.

Кимнах и веднага съжалих, че съм го направила. Цялата ми глава изтръпна от болка.

— Миличка, добре ли си? — попита разтревожено мама.

— Боли ме главата.

— Ще отида да намеря доктора, та да ти дадем най-после нещо за тия болки — каза тя и се усмихна нежно. — Съвсем скоро няма да чувстваш нищо.

Точно от това имах нужда.

Полицаят понечи да си тръгне, но се спря.

— Мисля, че няма за какво да се притеснявате. Ще…

Радиостанцията му изпука и прекъсна мисълта му на средата, каквато и да бе тя.

— До всички налични екипи — чу се гласът на диспечера. — Код 18 на Уел Спрингс Роуд. Жертва от женски пол, приблизителна възраст шестнайсет-седемнайсет години. Възможен летален изход на място. Повикан е медицински екип.

Стига бе! Нима беше възможно в същата нощ, в която бях нападната, да умре друго младо момиче в толкова малък град? Що за съвпадение? Погледнах към Деймън. Очите му бяха присвити. Явно и той бе чул.

— Господи! — възкликна полицаят и натисна копчето на предавателя. — Екип 414 напуска болницата и тръгва към мястото на произшествието.

Той се обърна и излезе, все още говорейки по радиостанцията.

Стаята се опразни, като се изключи Деймън, който се подпираше на стената до завесата и използва момента да ми хвърли въпросителен поглед. Прехапах долната си устна и се обърнах на другата страна, от което от едното ми слепоочие до другото отново се стрелна остра болка. Останах така, докато се върна мама, следвана от лекаря.

— Миличка, доктор Майкълс има добри новини.

— Както знаеш, нямаш нищо счупено, а по всичко личи, че и сътресение не си претърпяла. Щом те изпишем, ще можеш да си отидеш у дома и да си починеш — каза лекарят и прокара пръсти по леко прошарената си коса. После хвърли бърз поглед към Деймън и отново се обърна към мен. — Само че ако започне да ти се вие свят или имаш позиви за повръщане, проблеми със зрението или загуба на памет, веднага ще трябва да те приемем обратно.

— Разбира се — отвърнах, гледайки към хапчетата.

В този момент вече бях готова да се съглася на всичко.

След като докторът си тръгна, грабнах от ръцете на мама малката пластмасова чаша с вода и хапчетата и започнах да ги гълтам едно след друго. Въобще не ме интересуваше какви са.

От поредния пристъп на болка едва не заплаках. Посегнах да хвана ръката на мама, но ме прекъсна развълнуван глас, който се дочу от коридора.

Миг по-късно в стаята влетя Ди, пребледняла и ужасно притеснена.

— О, Кейти! Добре ли си?

— Да, само малко поочукана — отвърнах с плаха усмивка и вдигнах ръката с шината.

— Не мога да повярвам, че ти се е случило такова нещо! — проплака тя и се обърна към брат си. — Как можа да се случи това? Нали ти…

— Ди! — прекъсна я строго Деймън.

Тя обърна гръб на брат си и приседна в края на леглото ми.

— Толкова съжалявам.

— Недей. Ти с нищо не си виновна.

Тя кимна, но в погледа й се четеше чувство за вина.

По високоговорителите извикаха името на мама. Тя се притесни, извини се смутено и обеща да се върне след минута.

— Дълго ли ще те държат тук? — попита Ди.

— Едва ли — отвърнах. — Като се върне майка ми, ще си тръгнем.

Тя кимна.

— Кити… видя ли мъжа, който те нападна?

— Да, говореше ми някакви напълно откачени неща — казах и бавно затворих очи. Стори ми се, че мина доста време, преди да ги отворя отново. — Питаше ме къде са. Така и не разбрах кои. — Наместих се на твърдото легло. Синините вече не ме боляха толкова. — Много странна работа.

Ди пребледня.

— Надявам се да се прибереш скоро. Ненавиждам болниците.

— И аз.

— Миришат отвратително — каза тя и сбърчи нос.

— И аз това казвам на мама, но тя твърди, че си въобразявам.

— Не, не си въобразяваш — поклати глава Ди. — Имат една такава особена миризма… на болест, на мухъл.

От лекарствата беше започнало да ме унася. Опитах се да фокусирам замъгленото си зрение и погледът ми попадна върху Деймън. Той стоеше със затворени очи, облегнат на стената, но знаех, че внимателно следи разговора. Ди предложи да ме заведат у дома, ако мама не може да си тръгне от работа. Близнаците не спираха да ме удивляват. Изобщо не се връзваха с обстановката, за разлика от мен. Аз спокойно можех да се слея с белите стени и бледозелените пердета, бях толкова обикновена, колкото балатума на пода, но те двамата направо озаряваха стаята със съвършената си красота и изумителното си обаяние.

Боже, лекарствата наистина бяха почнали да действат. Избиваше ме на поезия. Явно се бях надрусала.

Ди се премести и препречи погледа ми към Деймън. Моментално ме обзе паника и макар и с огромно усилие, се надигнах, така че да го виждам отново. Пулсът ми се успокои в мига, в който съзрях неподвижната му фигура. Не можеше да ме заблуди. Даваше вид, че е спокоен, облегнат небрежно на стената със затворени очи, но скулите му играеха и знаех, че е като навита пружина, готов да скочи всеки момент.

— Доста добре се справяш с целия този ужас — усмихна се Ди. — Аз сигурно щях да съм откачила и да си блъскам главата в някой ъгъл.

— Ще откача и аз — отвърнах. — Въпрос на време.

След малко майка ми най-после се върна. На красивото й лице бе изписана тревога.

— Миличка, извинявай, че те зарязах така — каза тя припряно. — Станала е сериозна злополука и карат много ранени. Може да се наложи да останеш малко по-дълго. Не мога да си тръгна, преди да сме ги приели. Трябва да съм на линия поне докато се реши дали ще прехвърлим някои от тях към по-голяма болница. Няколко сестри са в почивка и може да не ни стигне персоналът да се справим.

Не можах да повярвам на ушите си. Усетих как ме обзема гняв. Майната им на всички. Едва не умрях тази вечер. Исках мама.

— Госпожо Шуорц, ние можем да я заведем у дома — каза Ди. — Сигурна съм, че иска да се прибере. На нейно място и аз бих искала. Никакъв проблем няма да е за нас да я закараме.

Погледнах умолително мама. Не можеше ли тя да ме заведе?

— Благодаря ти, Ди, но ще се чувствам по-спокойна, ако остане тук с мен. Страх ме е да не е получила сътресение, пък и… не знам, притеснявам се да не й се случи нещо.

— Няма да допуснем да й се случи нещо — каза уверено Ди. — Ще я закараме право вкъщи и ще останем с нея, докато се върнете. Обещавам.

Виждах, че мама се разкъсва между желанието да бъде с мен и отговорността към служебните й задължения. Чувствах се ужасно, че я поставям пред такъв избор. Нямах никакво съмнение колко се притеснява за мен. Погледът ми се стрелна към Деймън и гневът ми съвсем се разсея.

— Няма проблем, мамо — казах с уморена усмивка. — Чувствам се доста по-добре. Сигурна съм, че нищо друго ми няма. Не ми се стои повече тук.

Мама въздъхна и закърши ръце.

— Не мога да повярвам. Точно тази нощ ли трябваше да стане тая злополука.

По уредбата отново я повикаха.

— Дявол да го вземе! — изруга тя, което изобщо не беше обичайно за нея.

Ди веднага скочи.

— Нека да помогнем, госпожо Шуорц.

Мама погледна към мен, после към вратата и каза:

— Добре, но ако забележите нещо необичайно, каквото и да е, ако главоболието й се усили, веднага ми се обадете. Не! Обадете се на „Бърза помощ“.

— Не се тревожи, ще се оправим — успокоих я.

Тя се наведе и ме целуна бързо по бузата.

— Почини си хубаво, миличка. Обичам те!

Миг по-късно вече тичаше по коридора.

Ди ми се усмихна доволно.

— Благодаря ти — казах, — но не е нужно да оставате с мен.

— Напротив, нужно е и изобщо нямам намерение да спорим по този въпрос — отвърна тя и тръгна към вратата. — Отивам да видя какво трябва да направим, за да те изведем колкото е възможно по-бързо от това място.

Преди да се усетя, вече я нямаше, но Деймън бе дошъл по-близо до леглото ми. Стоеше и ме гледаше хладнокръвно. Затворих очи.

— Ако смяташ пак да почнеш да се заяждаш с мен, по-добре недей. Изобщо не ми е до иглички.

— Искаш да кажеш „игрички“.

— Както и да е — казах и отново отворих очи.

Той вече се взираше с мен, сякаш щеше да ме изследва.

— Добре ли си наистина?

— Супер! — отвърнах и се прозях шумно. — Сестра ти се държи особено, все едно че има вина за случилото се.

— Не обича да гледа как някой страда — каза той тихо. — А около нас все има пострадали.

Сърцето ми се сви. Въпреки непроницаемото му изражение думите му издаваха дълбока болка.

— Какво искаш да кажеш?

Той не отговори. В този момент в стаята отново влетя Ди, ухилена до уши.

— Можем да тръгваме, с епикриза и с всичко, както си му е редът.

— Хайде, да те водим вкъщи — каза Деймън и за моя огромна изненада дойде до леглото ми да ми помогне да стана.

Направих няколко крачки и спрях.

— Олеле, всичко ми се върти.

Ди ме погледна със съчувствие.

— Сигурно хапчетата са почнали да действат.

— Да не би да… завалям вече? — попитах.

— Не, бе — засмя се Ди.

Имах чувството, че всеки момент ще се срина. Толкова бях изтощена. Преди да се усетя, тялото ми бе вдигнато във въздуха, подпряно върху стегнатите гърди на Деймън и положено внимателно в един инвалиден стол.

— Такива са правилата — уточни той и започна да ме вози към изхода, спирайки се само колкото да подпиша някакви формуляри.

На паркинга отново ме вдигна на ръце и ме настани на задната седалка на колата на Ди, внимавайки да не размести шината.

— Мога да вървя, ако не знаеш.

— Знам — отвърна той и мина от другата страна на колата да седне до мен.

Опитвах се да стоя в своята половина и да държа главата си изправена, защото се съмнявах, че ще му е приятно да се излегна върху него, но щом се настани до мен, главата ми просто сама падна на гърдите му. Той се скова за миг, а после преметна ръка през рамото ми. Топлината на тялото му бързо проникна чак до костите ми. Вече не виждах нищо нередно в това да се сгуша в него. Напротив, чувствах се съвсем на мястото си. Чувствах се сигурна.

Допрях здравата половина на лицето си до мекия плат на фланелката му и ми се стори, че ме прегърна по-силно, но може да е било от хапчетата. Когато колата тръгна, вече се унасях. Мислите ми се прескачаха несвързани една през друга без каквато и да било последователност.

Не бях сигурна дали съм будна, или сънувам, когато чух гласа на Ди, приглушен и някак далечен.

— Казах й да не ходи сама.

— Знам. — Последва пауза. — Не се притеснявай. Този път няма да позволя да се случи нещо. Кълна се.

Последва тишина, а след нея пак приглушен шепот.

— Направил си нещо, нали? — попита тя. — Сега е по-силна.

— Наложи се. — Деймън леко се намести и отмахна кичур коса от лицето ми. — Просто нямаше начин, да му се не види.

Отново настъпи дълго мълчание. Опитвах се да остана будна, но стресът от всичко преживяно си казваше своето и накрая се предадох на топлината на Деймън и на блажената тишина.

* * *

Когато отново отворих очи, дневната светлина си пробиваше път през плътните завеси в хола, улавяйки дребните прашинки, които се рееха лениво над кротко склонената глава на Ди. Тя беше свита във фотьойла на метър и нещо от мен и спеше дълбоко с леко разтворени устни. Нежните й длани бяха сгънати прилежно под брадичката й. Приличаше повече на порцеланова кукла, отколкото на жив човек.

Усмихнах се и тръпката, която премина през лицето ми, моментално ме върна в реалността. Сладкото опиянение на съня се изпари в миг и страхът от миналата нощ ме обля като ледена струя. Лежах неподвижна известно време, дишайки дълбоко в опит да се успокоя и да укротя прилива на емоции, който бушуваше в мен. Бях жива — благодарение на Деймън, който, както се оказа, бе и моята възглавница.

Главата ми беше в скута му. Едната му ръка лежеше върху извивката на бедрото ми. Сърцето ми заби по-силно. Как е могъл да седи в това положение цяла нощ!

— Добре ли си, котенце? — опита той и помръдна едва забележимо.

— Деймън? — прошепнах, все още напълно объркана. — Аз… извинявай. Не предполагах, че съм спала върху теб.

— Няма проблем — отвърна той и ми помогна да седна.

Главата ми се замая за миг.

— Добре ли си? — попита той отново.

— Да. Ти цяла нощ ли си стоял така?

— Да — каза той и с това въпросът приключи.

Ако не се лъжа, Ди бе изявила желание да прекара нощта до мен, не той. Да се събудя с глава в скута му, бе последното, което очаквах.

— Спомняш ли си нещо от снощи? — попита той тихо.

Изтръпнах дори само при мисълта за преживяното. Кимнах, предчувствайки, че ще ме заболи, но за моя изненада болката се оказа по-слаба, отколкото предполагах.

— Някой се опита да те ограби — каза той.

Не, не беше така. Смътно помнех как един мъж грабна чантичката ми, после как паднах на земята, но бях убедена, че не ме беше нападнал за пари.

— Не искаше да ме ограби.

— Кити…

— Не, сигурна съм. — Опитах се да стана, но той отново ме обгърна през рамото като усмирителна риза, от която не можех да се измъкна. — Не искаше парите ми, Деймън. Искаше „тях“.

Деймън се напрегна.

— Това въобще не се връзва.

— Сериозно? Айде бе! — свъсих вежди и понечих да вдига шинираната си ръка. Шината ми се стори доста тежка. — Знам, че звучи абсурдно, но той непрекъснато ме питаше къде са и повтаряше, че имам някаква диря.

— Не е бил с всичкия си — каза Деймън почти шепнешком. — Ти си наясно с това, нали? Че става дума за луд човек и нищо от онова, което ти е казал, няма никакъв смисъл.

— Не знам. Не ми изглеждаше луд.

— Значи е бил нормален, да те пребие така! — вирна вежди той. — Интересно кого би сметнала за луд.

— Нямах това предвид.

— А какво тогава? — Той се премести, внимавайки да не ме нарани по някакъв начин, което доста ме изненада. — Защо търсиш под вола теле?

— Нищо не търся — отвърнах, поемайки дълбоко въздух, за да запазя хладнокръвие. — Не беше обикновен луд, Деймън.

— А, понеже ти си експерт в тая област!

— След едномесечно познанство с теб определено мисля, че съм експерт! — сопнах се и се преместих на другия край на дивана.

Главата ми се замая.

— Добре ли си? — попита за пореден път той и се протегна да сложи длан на здравата ми ръка. — Кити?

— Да, добре съм! — отвърнах, дърпайки ръката си.

— Знам, че сигурно си много разстроена след снощи — каза той, вперил поглед някъде пред себе си, — но недей да превръщаш това, което ти се случи, в нещо повече от случайно нападение на откачен човек.

— Деймън!

— Не искам Ди да си мисли, че из града се разхожда някакъв маниак, който напада момичета. — Погледът му беше суров и студен. — Разбираш ли какво ти казвам?

Устните ми се разтрепериха. Идеше ми да ревна. Не, идеше ми да го халосам с нещо. Значи всичката тази загриженост беше заради сестра му? Как може да съм такава глупачка!

Очите ни се срещнаха. Гледаше ме толкова втренчено, сякаш се опитваше да ме накара с поглед да се подчиня.

Ди се прозя шумно и той моментално извърна глава.

— Добро утро! — каза весело тя и свали краката си на пода с тропот, който ми се стори неочаквано силен за човек с нейното тегло. — Отдавна ли сте будни?

Деймън въздъхна с раздразнение.

— Не, Ди, току-що се събудихме. Толкова силно хъркаше, че ни събуди без време.

— Съмнявам се — изсумтя тя и се обърна към мен. — Кейти, как се чувстваш тази сутрин?

— Понаболява ме тук-там и съм малко схваната, но в общи линии съм добре.

Тя се усмихна, но в очите й все още се четеше някаква вина, което беше просто абсурдно. После се изправи, опитвайки се да приглади къдриците си, но те отново скочиха непокорни в мига, в който отдръпна ръцете си.

— Мисля, че е време да отида да ти направя закуска.

Преди да успея да отговоря, тя беше вече в кухнята, откъдето започна да се чува хлопането на шкафчета и дрънченето на тенджери и чинии.

Деймън стана и се протегна. Мускулите на гърба му се очертаха дори през фланелката. Извърнах поглед.

— Обичам сестра си повече от всичко на света — каза той тихо. — Бих направил невъзможното, за да я предпазя, да е добре. Моля те, недей да я плашиш със странни истории.

Почувствах се ужасно незначителна.

— Ти си кретен, но нищо няма да й кажа — отвърнах и вдигнах глава да го погледна. Очите му бяха толкова яркозелени, че ми пречеха да се съсредоточа. — Доволен ли си?

Нещо премина през лицето му. Гняв? Съжаление?

— Всъщност не. Ни най-малко.

Никой от нас не извърна поглед. Въздухът в стаята сякаш стана по-тежък и по-плътен. Имах чувството, че ако протегна ръка, ще го пипна.

— Деймън! — извика Ди от кухнята. — Ела да ми помогнеш!

— Трябва да отидем да видим какво прави, преди да е унищожила кухнята — каза той и прокара длани по лицето си. — Не е невъзможно.

Тръгнах след него към кухнята. Една от вратите на стаите беше отворена и в коридора грееше ярко слънце. Внезапната светлина ме заслепи и изведнъж си дадох сметка, че нито съм се сресала, нито съм си измила зъбите още. Инстинктивно се отдръпнах по-далеч от Деймън.

— Трябва да… вървя.

Той ме погледна изненадан.

— Да вървиш ли? Къде?

Усетих как се изчервявам.

— Горе. Трябва да си взема душ.

За моя изненада той не реши да се направи на интересен. Просто кимна и влезе в кухнята. Докато се качвах по стълбите, неволно докоснах лицето си с ръка и по тялото ми премина тръпка. Господи! Едва не умрях снощи!

— Ще се оправи ли? — чух гласа на Ди.

— Да, всичко ще бъде наред — отвърна Деймън търпеливо. — Не се притеснявай. Нищо страшно няма. Всичко свърши.

Надвесих се през парапета, за да ги чувам по-добре.

— Не ме гледай така. Нищо няма да ти се случи — въздъхна Деймън, този път доста изнервен. — Нито пък на нея. — Последва пауза. — Можеше да се очаква нещо такова.

— Ти очакваше ли? — почти извика Ди. — Защото аз все се надявах, че поне веднъж ще живеем нормално, че ще можем да имаме поне един приятел — истински — без те да се опитат…

Гласовете им станаха по-тихи и вече не можех да различа думите им. За мен ли говореха? Би следвало, но изобщо не се връзваше. Стоях напълно объркана и се мъчех да проумея за какво друго може да говорят.

След малко гласът на Деймън се чу по-ясно.

— Не знам, Ди. Ще видим как ще се развият нещата. — Той млъкна за миг и после се разсмя. — Направо ги преби тия яйца. Дай на мен.

Постоях още малко, наддавайки ухо на вече съвсем нормалния им диалог, и тръгнах към банята. В съзнанието ми изведнъж изникна един друг неволно подслушан разговор. Предишната вечер, докато пътувахме в колата, в просъница ги бях чула да шепнат неща, които не можах да разбера.

Глождеше ме неприятното чувство, че крият нещо от мен. И после онова необяснимо упорство, с което Ди ме убеждаваше да не ходя сама в библиотеката. И странната светлина, която видях в нощта на нападението — същата като онази в гората, когато срещнахме мечката и припаднах, нещо, което не ми се беше случвало никога в живота. Ами онзи следобед на езерото, когато Деймън се беше превърнал в човека амфибия.

Влязох като попарена в банята и светнах лампата, очаквайки да видя лицето си насинено и подуто. Извърнах глава на една страна и буквално ахнах. Бях съвсем убедена, че съм си издрала бузата миналата вечер. Ясно помнех болката. И затвореното от отока око. Само дето сега окото ми беше леко одраскано, а бузата — гладка и розова, сякаш й бе поникнала нова кожа. Погледнах шията си. Виждаха се синини, но бяха толкова бледи, като че ли нападението се бе случило преди дни, а не едва петнайсетина часа по-рано.

— Какво става, по дяволите? — прошепнах.

Травмите ми се бяха излекували почти напълно, с изключение на шинираната ми ръка, но… и тя вече не ме болеше. Изведнъж друг смътен спомен изникна в съзнанието ми: Деймън, надвесен над мен на тротоара, и някаква топлина, която сякаш идваше от него. Да не би ръцете му да имаха…? Изключено. Поклатих невярващо глава.

Но докато стоях и се гледах в огледалото, не можех да се освободя от натрапчивото чувство, че нещо става тук. Нещо, за което близнаците знаеха. Иначе нищо не се връзваше.