Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (4)

Четвърта глава

В понеделник не постнах нищо в блога си, защото в началото на седмицата обикновено пишех какви книги чета в момента, а точно в този момент не четях нищо. Вместо това реших да си измия колата. Имаше нужда, клетата. Ако беше будна, мама щеше да се зарадва, че съм навън в слънчевия летен ден, а не съм се затворила вкъщи пред лаптопа. Като се изключи работата в градината от време на време, общо взето, не излизах много на открито.

Небето беше ясно и във въздуха се носеше приятен аромат на мускус, примесен с мирис на борове. Започнах да чистя купето и се изумих колко химикалки и шноли за коса извадих отвътре. Сакът на задната седалка ми напомни, че след няколко седмици ще тръгна в ново училище, в което нямаше да познавам никого, а Ди щеше да бъде заобиколена с приятели, които Деймън вероятно одобряваше, а не с такива като мен, дето в представите му явно пласираха крек.

Донесох кофа и маркуч и сапунисах по-голямата част от колата, но като дойде ред на покрива, единственото, което успях да направя, бе да се намокря до кости и да изпусна гъбата петнайсетина пъти. От която и страна да се пресягах, пак не можех да стигна до средата.

Ругаейки, за пореден път се заех да чистя пясък, камъчета и трева от гъбата. Идеше ми да я метна в близката гора. Толкова се бях вбесила, че накрая я хвърлих в кофата и се отказах.

— Май имаш нужда от помощ.

Стреснах се. На няколко крачки от мен стоеше Деймън с ръце в джобовете на избелелите си джинси. Яркозелените му очи блестяха на слънцето.

Внезапната му поява ми изкара ума. Не го бях усетила да се приближава. Как, по дяволите, успяваше да се движи толкова тихо при този ръст? И — о, чудо — носеше фланелка! Не знаех да се радвам ли, или да съжалявам. Адски беше готин, мамка му. Стига да не си отваряше устата. Опитах се да се абстрахирам от вида му и се приготвих за неизбежната вербална схватка.

Не можеше да се каже, че се усмихва, но този път не изглеждаше така, сякаш иска да ме убие. На лицето му се четеше, ако не друго, то поне някакво примирение. Вероятно придобивах такова изражение, когато не можех да оценя високо книга, която всъщност ми е харесала.

— Като те гледам, май ти идва да я запратиш някъде — каза той и посочи с лакът към гъбата, която плуваше в кофата. — Реших да сторя едно добро дело днес и да се намеся, преди някоя невинна гъба да е платила с живота си.

Отметнах кичур мокра коса от лицето си и се почудих какво точно да кажа.

Деймън се наведе пъргаво, грабна гъбата и изстиска излишната вода.

— Виж се, не е ясно ти ли си се къпала, или си мила колата. Никога не съм предполагал, че миенето на автомобил може да е толкова трудна работа, но след като те наблюдавах през последните петнайсет минути, вече съм убеден, че трябва да го направят олимпийски спорт.

— Наблюдавал си ме? — Побиха ме тръпки. От страх ли? От възбуда ли? Не, само не от възбуда.

Той сви рамене и не отговори.

— Нали знаеш, че винаги можеш да закараш колата си на автомивка? Доста по-лесно е.

— Да, и да дам сума пари.

— И това е вярно — отвърна той и се наведе да почисти едно петно на калника, което бях пропуснала. — Трябва да смениш гумите — каза и се зае с покрива. — Тези съвсем са се изтрили, а зимата е зловеща тук.

Пет пари не давах за гумите. Не можех да проумея какво прави пред къщата ми и защо ми говори така, след като последния път се бе държал като някакъв антихрист и буквално ме бе заковал на едно дърво да ми говори мръсотии. И защо не се сресах сутринта?!

— Както и да е, радвам се, че те видях — каза той. Беше свършил с покрива за нула време и вече развиваше маркуча. Ухили ми се с половин уста и започна да облива с вода колата, от която като от препълнена чаша взе да се стича сапунена пяна. — Мисля, че трябва да ти се извиня.

— Мислиш, че трябва?

Деймън се обърна с лице към мен, — присвивайки очи срещу яркото слънце, и започна да пръска отсрещната страна на колата. Едва успях да се дръпна от водната струя.

— Да. Според Ди трябвало на всяка цена да си довлека задника дотук и да ти се извиня. Иначе съм щял да я лиша от възможността да има „нормална“ приятелка.

— Нормална ли? Че тя какви приятели има?

— Ненормални — отвърна той.

Значи предпочиташе сестра му да се събира с „ненормални“ вместо с мен?

— Как да ти кажа, няма много смисъл да се извиняваш, ако не си искрен.

— Факт — каза той.

Гледах го като втрещена.

— Ти сериозно ли?

— Дааа — провлачи той и продължи да обикаля колата с маркуча. — Всъщност нямам голям избор. Длъжен съм да ти се извиня.

— Нямаш вид на човек, който прави каквото и да било по задължение.

— Права си, обикновено не правя — отвърна той и затегли маркуча към багажника. — Но сестра ми ми прибра ключовете на колата и няма да ми ги върне, докато не се поправя. Знаеш ли каква разправия е да си извади човек дубликат?

Не можах да се сдържа и се разсмях.

— Прибрала ти е ключовете?!

Той мина от моята страна и ме изгледа намръщен.

— Не е смешно.

— Е как да не е! — прихнах отново.

Деймън ме изгледа мръснишки.

Скръстих ръце и казах:

— Много съжалявам, но не мога да приема недотам искреното ти извинение.

— Дори след като ти измих колата?

— Тц! — поклатих глава. — Може никога вече да не си видиш ключовете.

— Мамка му! Пропадна ми планът — отвърна той и едва-едва се усмихна. — Мислех си, че след като не съм искрен, може поне с това да си издействам прошка.

Подразних се, но в същото време ми беше забавно — по-забавно, отколкото бях склонна да призная.

— Винаги ли се палиш така? — попитах.

Той мина покрай мен и отиде да спре водата.

— Абсолютно. А ти винаги ли зяпаш така момчетата, като чукаш на вратата им да те упътят?

— А ти винаги ли отваряш полугол?

— Задължително. И не ми отговори на въпроса. Все така ли зяпаш?

По лицето ми плъзна топлина.

— Не съм те зяпала.

— Айде бе! — Онази полуусмивка отново се появи на лицето му и дори загатна за трапчинки. — Както и да е, събуди ме тогава. Не съм по ранното ставане.

— Не беше толкова рано — отбелязах.

— Отспивам си. Лято е. Ти не се ли излежаваш до по-късно?

Прибрах кичур коса, който се беше изплъзнал от опашката ми.

— Не. Винаги ставам рано.

— Говориш точно като сестра ми — тросна се той. — Нищо чудно, че толкова си пада по теб.

— Ди има вкус… за разлика от някои други — отвърнах. Устните му се присвиха. — И е страхотна. Наистина много я харесвам, така че, ако си дошъл да се правиш на големия зъл брат, просто забрави.

— Не съм дошъл за това.

Той изпразни кофата и взе да събира разните препарати. Може би трябваше да му помогна, но ми беше забавно да гледам как се суети наоколо. Продължаваше да ми мята по някоя полуусмивка, но прекрасно разбирах, че всичко това го кара да се чувства неловко. Още по-добре.

— А защо си дошъл тогава? За да ми поднесеш неискрено извинение?

Не можех да спра да гледам устните му. Бях сигурна, че умее да се целува. При това страхотно, не лигаво и гадно, а така, че тръпки да те побият.

Не можех да спра да го гледам изобщо. А трябваше.

Деймън подреди всички принадлежности на стълбите пред верандата и се опъна, вдигайки ръце над главата си. Фланелката му се вдигна, разкривайки идеално изваяния му корем. Погледът му се задържа на лицето ми и в слабините ми запърхаха пеперуди.

— Може би съм любопитен да разбера защо толкова те харесва. Ди не си пада по непознати. Нито пък аз.

— Имах навремето едно куче, което не си падаше по непознати.

Деймън за миг се вторачи в мен, а после прихна да се смее. Смехът му беше гърлен и дълбок. Хубав. Секси. О, господи! Отместих поглед. Беше от типа момчета, които оставяха купища разбити сърца след себе си. Беше жива напаст. Може би забавна напаст, но също и кретен. А аз не се занимавах с кретени. Не че с някого се занимавах.

Прочистих гърлото си и казах:

— Е, благодаря ти за колата.

Изведнъж той отново се оказа пред лицето ми. Толкова близо, че ходилата му почти докосваха моите. Поех рязко въздух, преодолявайки инстинкта си да отстъпя назад. Трябваше да престане да ме стряска така.

— Как се движиш толкова бързо?

Той подмина въпроса.

— Малката ми сестричка наистина те харесва — каза, сякаш не можеше да проумее защо.

Бях настръхнала цялата, но направих всичко възможно да се окопитя, опитвайки се да гледам встрани, през рамото му.

— Малка ли? Та вие сте близнаци.

— Аз съм роден цели четири минути и половина преди нея — отвърна той и ме погледна в очите. — Формално наистина съм й батко.

Гърлото ми беше пресъхнало.

— Тя ли е най-малката в семейството?

— Аха, следователно аз съм този, който е бил ощетен откъм внимание.

— Това донякъде обяснява защо се държиш така — дръзнах да кажа.

— Може би, но повечето хора ме намират за очарователен.

Понечих да му отговоря, но допуснах грешката да го погледна в очите. И бях моментално погълната от неестествения им цвят, който ми напомняше за най-чистите и най-дълбоките места на Евърглейдс във Флорида.

— Нещо… ми е трудно да го повярвам.

Устните му едва забележимо се свиха.

— Защо така, Кити.

Той хвана един кичур, който се бе изплъзнал от шнолата ми, и го уви около пръста си.

— Какъв е този цвят? Не е рус, нито кестеняв.

Лицето ми вече гореше. Прибрах рязко косата си и казах:

— Светлокестеняв.

— Ясно — кимна той. — Слушай, трябва да изпълним един план, аз и ти.

— Моля? — погледнах го учудено, отстъпвайки встрани от едрото му тяло. Едва сега, когато се бях отдалечила малко от него, успях да си поема по-дълбоко въздух. Сърцето ми биеше бясно. — Никакъв план няма да изпълняваме аз и ти.

Деймън седна на стълбите, изпружвайки дългите си крака, и се облегна назад на лакти.

— Удобно ли ти е? — сопнах се.

— Много — отвърна той и ме погледна, присвивайки очи на слънцето. — Слушай сега за плана…

— Какви ги говориш?

— Виж сега, довлякох си задника дотук, постарах се, но тая работа с извинението остана недовършена. А от нея зависи дали ще получа ключовете на колата, нали се сещаш? — Той кръстоса глезени и плъзна поглед към гората наблизо. — Та планът е нужен, за да си ги върна.

— Това не ми помага особено. Ще трябва да бъдеш малко по-конкретен.

— Има си хас — изсумтя той. — Ето как стоят нещата. Ди ми скри ключовете. Скрие ли нещо, няма намиране. Обърнах цялата къща наопаки, но не ги открих.

— Ами накарай я да ти каже къде са.

Добре, че нямах братя или сестри!

— О, щях, ако беше тук. Но тя замина извън града и ще се върне чак в неделя.

— Какво? — Не ми беше споменавала, че се кани да пътува. Нито пък че има близки наоколо. — От теб разбирам.

— Реши се в последния момент. — Той се намести по-удобно и започна безшумно да си тактува с един крак. — И единственият начин да разбера къде са скрити ключовете е да натрупам малко червени точки пред нея. Сестра ми е луда по тия работи още от детската градина.

Взе да ми става смешно.

— И?

— Та за да натрупам тия червени точки, трябва да направя нещо мило за теб.

Този път вече прихнах да се смея. Изражението на лицето му не можеше да се опише с думи.

— Извинявай, но това наистина е смешно.

Деймън пое дълбоко въздух. Личеше си, че не му е до шеги.

— Да, бе! Много е смешно.

Смехът ми утихна.

— И какво точно се очаква да направиш?

— Да те заведа да поплуваме утре. Ако го направя, Ди ще ми каже къде е скрила ключовете. Е, трябва да бъда и любезен.

Помислих си, че се шегува, но колкото повече го гледах, толкова повече си давах сметка, че е напълно сериозен. Зяпнах от почуда.

— Значи единственият начин да си получиш ключовете е да ме заведеш да плуваме и да бъдеш любезен?

— Точно така. Виж как бързо схващаш.

Отново се разсмях.

— При това положение ще трябва да се простиш с ключовете.

— Защо? — попита той с неподправена изненада.

— Защото не възнамерявам никъде да ходя с теб — отвърнах.

— Нямаме избор.

— Не, ти нямаш избор. Аз имам. — Погледнах към затворената врата зад гърба му и се запитах дали майка ми не слухти отнякъде. — Моите ключове са си налице.

Деймън ме изгледа от главата до петите, а после каза с усмивка:

— Не искаш ли да излезеш да се поразходиш с мен?

— Не.

— Защо?

Наистина ли ми задаваше този въпрос?

— Първо, защото си кретен.

— Понякога мога да бъда, да — кимна той.

— И второ, защото не излизам с момчета, които са принудени от сестрите си да ме изведат. Не съм толкова отчаяна.

— Не си ли?

Побеснях. Пристъпих крачка напред и процедих през зъби:

— Махай се от верандата ми.

Той сякаш се поколеба дали да не го направи.

— Няма!

— Какво? — изстрелях ядосано. — Как така няма?

— Не мърдам оттук, докато не се съгласиш да дойдеш да плуваш с мен!

Имах чувството, че от ушите ми излиза пара.

— Добре. Стой си. Но имай предвид, че по-скоро бих гълтала ножове, отколкото да изляза с теб.

— Доста крайно звучи — разсмя се той.

— О, съвсем не е крайно, повярвай ми — отвърнах и тръгнах по стъпалата.

Деймън се извърна и ме хвана за глезена. Хватката му беше лека, а ръката му — невероятно топла. Сведох поглед към него и той ми се усмихна като някакъв невинен ангел.

— Ще седя тук ден и нощ. Ще опъна палатка на верандата ти, ако е нужно. И никъде няма да мръдна. Имаме цяла седмица пред себе си, котенце. Или ела с мен утре да приключим веднъж завинаги, или ще стоя на стълбите, докато не се съгласиш. Няма да можеш да излезеш от къщи.

Зяпнах от почуда.

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив.

— Просто й кажи, че сме ходили и съм прекарала страхотно. — Опитах се да освободя крака си, но той не ме пусна. — Излъжи, за бога!

— Няма да стане. Ще ме хване. Ние сме близнаци. Усещаме ги тия неща. — Той спря за миг и се замисли. — Да не би да те е срам да отидеш да плуваш с мен? Да не би да ти е неудобно да се съблечеш полугола в мое присъствие?

Задържах се за парапета на верандата и почнах да си дърпам крака като бясна. Хватката му не беше силна, но кракът ми не помръдна.

— Аз идвам от Флорида, идиот такъв. Прекарала съм половината си живот по бански.

— Тогава какъв ти е проблемът?

— Не ми харесваш. Това ми е проблемът.

Престанах да си дърпам крака и просто стоях на стълбите над него. Ръката му сякаш вибрираше върху кожата на глезена ми. Усещането беше адски странно. — Пусни ме, ако обичаш.

Съвсем бавно, като на забавен каданс, той започна да отпуска пръст по пръст, гледайки ме право в очите.

— Няма да си тръгна, коте. Ще дойдеш с мен да плуваме.

Тъкмо понечих да му отговоря, когато вратата зад нас се отвори. Обърнах се и ми прималя. На входа стоеше майка ми в цялата си прелест, облечена с пижама на мечета. Мили боже!

Погледът й пробяга от мен към Деймън и очите й така светнаха, че ми идеше да повърна върху главата му. Беше ясно, че си е извадила съвсем погрешни заключения.

— Ти живееш в съседната къща, нали? — каза тя.

Деймън изви врат да я погледне и се усмихна широко. Зъбите му бяха ослепително бели и идеално подредени.

— Казвам се Деймън Блек.

Мама се усмихна.

— Кели Шуорц. Приятно ми е — отвърна и ми хвърли недоумяващ поглед. — Защо не влезете вътре? Не е нужно да стоите вън на жегата.

— Много мило от ваша страна — каза Деймън, изправяйки се, и ме сръга с лакът, при това доста силно. — Дали пък да не влезем да си доуточним плановете вътре?

— Не е необходимо — отвърнах, пронизвайки го с поглед.

— Какви планове? — попита мама с лъчезарна усмивка. — Много обичам да се действа по план.

— Опитвам се да убедя прелестната ви дъщеря да дойде да плуваме заедно утре, но тя май се притеснява, че идеята няма да ви се понрави. — Той така ме побутна по рамото, че едва не залитнах към парапета. — Освен това имам чувството, че се срамува.

— Какво? — изненада се мама и поклати глава. — Нямам нищо против да отиде да плува с теб. Даже мисля, че би било чудесно. Все й повтарям, че трябва да излиза повече. Прекрасно е, че се вижда със сестра ти, но…

— Мамо! — прекъснах я бързо и я изгледах изпод вежди. — Това съвсем не е…

— Точно същото й казвах и аз — намеси се Деймън и преметна ръка през рамото ми. — Сестра ми е извън града до края на седмицата и си помислих, че няма да е лошо да правя компания на Кейти през това време.

— Колко мило от твоя страна — ухили се мама със задоволство.

Прокарах ръка около кръста му, забивайки нокти в гърба му.

— Да, много мило, Деймън — процедих през зъби.

Той пое рязко въздух, за да не извика от болка.

— Нали знаете какво казват за съседските момчета…

— Знам. И знам също, че Кейти няма ангажименти утре — каза мама и ме стрелна с поглед. Можех да се хвана на бас, че вече си представяше общите ни деца с Деймън. Тая жена не беше в ред. — Свободна е да отиде да плува с теб.

Дръпнах ръката си от кръста на Деймън и се измъкнах изпод прегръдката му.

— Мамо…

— Няма проблем, миличка — прекъсна ме отново тя и пое да влезе в къщата, намигайки на Деймън. — Много се радвам, че се запознахме.

— Аз също — отвърна той с усмивка.

Щом мама затвори вратата, рязко се обърнах и блъснах Деймън с всички сили, но той беше като бетонна стена.

— Идиот такъв!

— До утре на обяд, котенце — ухили се той и отстъпи назад по стълбите.

— Мразя те! — просъсках.

— Чувствата са взаимни — каза той и погледна през рамо. — Залагам двайсет долара, че ще се явиш с цял бански.

Беше непоносим.