Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (19)

Деветнайсета глава

Гневът ми моментално се изпари. Просто стоях и го гледах. Нещо в мен ми подсказваше, че отдавна съм наясно какво се е случило, но просто не исках да го призная. Деймън беше толкова дръпнат и особен, но вече не му се сърдех.

— Какво стана всъщност? — попитах.

Погледът му се зарея през рамото ми към дърветата в далечината.

— Доусън срещна Бетани и хлътна по нея до уши. Наистина беше любов от пръв поглед. Всичко в живота му започна да се върти около това момиче. Матю, господин Гарисън, го предупреди. Аз го предупредих. Казах му, че нищо добро няма да излезе от това, че е невъзможно да имаме нормална връзка с някой от човешкия вид.

Той прехапа устни и замълча известно време.

— Дори не можеш да си представиш колко е трудно. Кити. Непрекъснато трябва да се крием, непрекъснато сме нащрек, дори сред своите. Съобразяваме се с толкова правила. Онези от службите гледат много-много да не се събираме със земни хора. Държат ни настрана, сякаш ни мислят за животни, за някакъв по-нисш вид.

— Но това изобщо не е вярно! — възкликнах.

Определено бяха различни от нас, но с нищо не ги превъзхождахме.

— Знаеш ли, че всяко наше действие се следи от службите? — Той ме погледна и в очите му проблесна гняв. — Всеки документ, който подаваме, минава през тях. Вадиш шофьорска книжка. Разбират го. Кандидатстваш в колеж. Научават, преди да е стигнала молбата ти. Искаш да се ожениш за земен човек? Забрави. Дори за да се преместим от едно място на друго, ни трябва разрешение.

— Имат ли право да ви ограничават така? — примигнах, невярваща.

Той се засмя с горчивина.

— Това е вашата планета. Дори ти го каза. Държат ни под контрол, в замяна, на което ни дават средства, за да живеем. А за да не им се изплъзнем, ни правят внезапни проверки. Свободата ни приключва в мига, в който научат за нас.

Не знаех какво да кажа, затова просто замълчах. Целият им живот беше контролиран и програмиран до най-малката подробност. Беше тъжно и ужасяващо.

— И това не е всичко. Когато му дойде времето, се очаква да си намерим партньор сред луксианците и да останем с него завинаги.

Обзе ме странно чувство на тревога. Да не би да беше определен за Ашли? Стори ми се неуместно да го попитам. Още по-неуместно ми се стори, че изобщо искам да му задам такъв въпрос.

— Това е направо безумие!

— Да, но е факт — отвърна Деймън и се изправи плавно, премятайки ръка през свитите си колене. — Знаеш ли колко е лесно да се почувстваш нормален човек като всички вас? Давам си сметка, че не съм, но искам същите неща, каквито искат и хората. — Той замълча и поклати глава. — Както и да е. Нещо се случи с Доусън и Бетани. Не знам какво. Така и не ми каза. Отидоха в планината една събота и той се върна късно с раздрани дрехи, по които имаше кръв. Нещата между двамата по онова време вече бяха много напреднали. И ако до този момент Матю и тримата Томсън само подозираха, вече всичко им стана ясно. Следващия уикенд Доусън и Бетани отидоха на кино и не се върнаха.

Затворих очи, ужасена.

— Онези от службите го намериха на следващия ден в Мурфиилд. Бяха изхвърлили тялото му на едно бунище като боклук. — Гласът му едва забележимо затрепери. — Не успях дори да се сбогувам с него. Не ми дадоха да го видя заради риска да бъдем разкрити. Когато умрем или бъдем наранени, приемаме истинския си образ.

Стана ми страшно мъчно за него и за Ди.

— Сигурен ли си, че наистина… е мъртъв при това положение? Все пак не си видял тялото му.

— Нямам никакво съмнение, че го е докопал някой арумианец. Изцедил е силите му и го е убил. Ако беше жив, щеше да намери начин да се свърже с нас. Тялото на Бетани също беше прибрано от службите, преди да го види, който и да било. Родителите й никога няма да разберат какво се е случило с нея. Нямам съмнение обаче, че е направил нещо, което е оставило диря върху нея, и така е привлякъл вниманието на арумианеца. Няма как да е станало другояче. Те не могат да ни надушат тук. Трябва да е направил нещо наистина драстично.

Прималя ми. Не можех дори да си представя какво са преживели с Ди. Смъртта на баща ми беше неизбежна. Бяхме подготвени за нея. Преживях я много тежко, но не беше дошла изневиделица. Не беше убит.

— Много съжалявам — прошепнах. — Знам, че не мога да кажа нищо, с което да облекча болката ти, но наистина съжалявам.

Той вдигна глава към небето и маската, която непрекъснато носеше, се срина в миг. И за първи път видях истинския Деймън. Беше все така наперен и арогантен, но на лицето му се четеше болка, някаква уязвимост, която се съмнявам, че е показвал на някого другиго преди. И изведнъж се почувствах ужасно неудобно, че ставам свидетел на всичко това. Струваше ми се нередно, че именно аз прониквах през всичките тези пластове поза и надменност. Трябваше да е някой, за когото наистина го беше грижа, някой, който бе важен за него.

— Липсва ми тоя идиот — каза той с хриплив и дрезгав глас.

Сърцето ми се сви. Имаше толкова болка в думите му, че ми стана мъчно за него. Без да се замисля, се обърнах и обвих ръце около скованото му тяло. Прегърнах го, стискайки с всички сили. А после го пуснах, преди да е откачил и да ме е хвърлил от скалата.

Той не се помръдна. Стоеше вцепенен и ме гледаше така, сякаш никога не го бяха прегръщали. Може би сред луксианците не е прието да се прегръщат.

— И аз много страдам за баща си — казах, свеждайки поглед. — Уви, времето не помага.

Той въздъхна тежко.

— Ди ми каза, че е бил болен, но не разбрах от какво точно. Съжалявам… за загубата ти. При нас няма болести и не знаем какво е. Какво му имаше?

Разказах му за рака на татко и се изненадах колко лесно ми беше да говоря за това. А после му разказах по-приятни неща — за хубавите мигове, които бяхме преживели с татко, преди да се разболее. Как се занимавахме с градината заедно, как прекарвахме всички съботни утрини през пролетта, търсейки нови растения и цветя, които да засадим в двора.

А той ми разказа за Доусън. За първия път, когато бяха отишли на поход из Сенекските скали. И за това как веднъж Доусън приел нечий чужд образ и не знаел как да се върне към своя си.

Продължихме да говорим за близките, които бяхме загубили, докато слънцето залезе съвсем и скалите започнаха да изстиват. Бяхме само двамата сред падащия здрач, под звездите, които ставаха все по-ярки в ясното небе.

Не ми се искаше да тръгвам, не защото предчувствах колко студена щеше да бъде водата, а защото знаех, бях убедена, че този малък свят, които бяхме създали, този свят, в който не се карахме и не се заяждахме един с друг, няма да просъществува дълго. Усещах, че Деймън… има нужда да говори с някого и просто се бях оказала до него в този момент. И бях задала правилните въпроси. Същото важеше и за мен. Той просто се бе оказал там. Или поне така си мислех, защото знаех, че на следващия ден нещата ще бъдат същите като преди. Щяхме да се върнем в реалността и Деймън щеше да иска никога да не ме е срещал.

По пътя към къщи не разменихме нито дума. Проговорих едва когато спряхме на верандата пред входната ни врата. В дневната светеше, затова се постарах да кажа тихо онова, което имах да казвам.

— И сега какво?

Деймън извърна глава и не отговори. Преди да се усетя, вече беше изчезнал.

 

 

— Как така нищо не си правила през почивните дни? — попита Лиса, махвайки към Кариса, която стоеше зад нея. — Явно животът ти е толкова вълнуващ, колкото и на госпожицата отзад.

Кариса я изгледа с укор и оправи очилата си.

— Не всички имаме родители, които ни пращат на кратка почивка в Северна Каролина. Не сме толкова привилегировани като теб.

Не можех да им кажа, че всъщност уикендът ми е бил доста вълнуващ, че едва не ме е размазал камион и съм разбрала за съществуването на извънземни, затова просто свих рамене и започнах да пиша нещо в тетрадката си.

— Мотах се из къщи през повечето време.

— С такива съседи и аз не бих мръднала от къщи — каза Лиса и хвърли поглед към входа на класната стая.

— Просто се чудя как не си се родила мъж — отбеляза Кариса.

Едва се сдържах да не се разсмея. Тези двете бяха лика-прилика. Едната — притеснителна и сдържана, другата — дръзка и нахакана. Когато бях с тях, винаги имах чувството, че присъствам на дуел между ангела на лявото ми рамо и дявола на дясното.

Но изобщо не беше необходимо да поглеждам към вратата, за да разбера, че говорят за Деймън. Почти не спах предишната нощ. През главата ми минаваха хиляди мисли, но единственото, за което бях сигурна, бе, че във вторник сутринта няма да се държа по-различно отпреди. Затова просто не му обърнах никакво внимание — както правех, преди да разбера, че не е от този свят.

И всичко вървеше нормално и по план, докато той седна до мен и ме бодна в гърба. Бавно оставих химикалката си и небрежно се обърнах назад.

— Какво?

Гъстите му мигли премрежиха очите му, но преди това успях да зърна закачливия блясък в тях.

— След училище право у нас.

Подсвирването на Лиса ме накара да се почувствам неудобно.

Знаех, че трябва да се навъртам около Деймън, докато изчезне проклетата диря, но не ми харесваше да ме командват по този начин.

— Имам ангажимент.

— Моля? — килна глава той.

Изненадата в гласа му ми достави садистично удоволствие.

— Казах, че имам ангажимент.

Последва кратко мълчание, след което той се ухили широко. Отговорът му не беше толкова рязък, колкото предполагах, но доста се приближаваше до очакванията ми.

— Никакви ангажименти нямаш.

— Ти пък откъде знаеш?

— Знам.

— Грешиш.

Естествено, че беше прав. Нямах ангажименти.

Деймън погледна към двете момичета и попита:

— Ще ходите ли някъде след училище?

Кариса понечи да каже нещо, но Лиса я спря.

— Не.

Страшни приятелки имах!

— Може пък да не ми е с тях ангажиментът.

Деймън побутна чина си напред, заличавайки пространството между двама ни.

— Освен Ди и тия двете какви други приятели имаш?

Хвърлих му най-убийствения поглед, на който бях способна.

— Имам и други приятели!

— Сериозно? И кои са те?

По дяволите! Блъфът ми не мина.

— Както и да е. Майната ти!

Той ми метна секси усмивка, облегна се назад и взе да почуква с химикалката по чина. Хвърлих му злобен поглед и се обърнах напред. Да, нищо не се бе променило.

 

 

След училище Деймън ме проследи до къщи. Буквално. Караше плътно след мен с новия си джип „Инфинити“. Моята раздрънкана тойота „Камри“ с пробития ауспух, от който капеше масло, изобщо не можеше да достигне скоростите, които той бе свикнал да развива. Освен това няколко пъти натиснах спирачки, за да го проверя. Отвърна ми с клаксон, от което ми стана странно приятно.

Щом излязох от колата, той се оказа пред мен, застанал до вратата, сякаш винаги е бил там.

— Боже господи! — възкликнах. — Моля те, престани да правиш така.

— Защо? — попита той, заставайки още по-близо до мен.

— Нали вече знаеш за нас?

— Да, но какво ти пречи да вървиш като нормално човешко същество? Освен това майка ми може да те види.

— Ще пусна цялото си очарование в действие и ще я убедя, че й се привижда — ухили се той.

— Отивам да вечерям с майка си! — казах троснато и се шмугнах покрай него.

Той отново се озова пред мен и така ме стресна, че едва не изпищях. Замахнах да го ударя, но той се отмести още преди да вдигна ръка.

— По дяволите! Правиш го само за да ме вбесиш!

— Кой? Аз? — отвърна той и ме изгледа с невинен поглед.

— В колко часа ще вечеряш с майка си?

— В шест — отвърнах и закрачих към входната врата. — И не се чувствай поканен.

— Да не мислиш, че много ми е зор? — каза той.

Показах му среден пръст, без дори да го погледна.

— До шест и половина да си у нас, иначе ще дойда да те забера аз.

— Да, бе, да! — отвърнах и влязох в къщата, без дори да се обърна.

Мама стоеше до прозореца на дневната и бършеше прахта от една снимка в рамка. Беше любимата й снимка с мен. Направи ни я някакъв тийнейджър на плажа в Калифорния, когото мама бе помолила да ни снима. Усмихна му се и онзи веднага се втурна да й угоди. Помня, че ми стана неудобно, задето се държи така с момчето. Личеше си и на снимката. Бях нацупена и изглеждах нервна и ядосана. Ненавиждах тая снимка.

— От колко време стоиш там?

— Достатъчно, че да видя как показа среден пръст на Деймън.

— Заслужаваше си го — отвърнах, хвърляйки раницата си на пода. — След вечеря ще ходя у тях.

— Да питам ли защо? — попита тя и сбърчи нос.

— В никакъв случай — въздъхнах.

 

 

Когато застанах пред вратата им в 6:34, отвътре се чуваше такава врява, сякаш беше избухнала Третата световна война. Никой не благоволи да ми отвори, затова влязох сама.

— Не мога да повярвам, че си изял всичкия сладолед, Деймън!

Запуших си ушите и спрях в антрето. Нямах никакво намерение да влизам в тая кухня.

— Не съм го изял всичкия.

— О, значи сам се е изял! — Ди крещеше толкова силно, че имах чувството, че гредите на тавана вибрират. — Или може би го е изяла лъжицата? Не, чакай, сетих се. Кутията го е изяла!

— Всъщност, ако искаш да знаеш, мисля, че фризерът го е изял — отвърна сухо Деймън.

Миг по-късно се чу тъп звук като от празна пластмасова кутия, ударена в нещо плътно. Стана ми ясно, че го е замерила, и ме досмеша. Влязох в дневната и се помотах известно време. После чух стъпки зад гърба си.

Обърнах се и видях Деймън, изопнат върху рамката на вратата, която разделяше дневната от столовата. Косата му беше небрежно разрошена. Приглушената светлина на лампата подчертаваше високите му скули. Устните му бяха извити в полуусмивка. Даже с най-обикновена фланелка и ДЖИНСИ изглеждаше… просто неописуемо. Изпълваше с присъствието си цялата стая, а дори не беше влязъл в нея.

Той забеляза моментното ми вцепенение и вирна въпросително вежда.

— Кити?

Бързо дойдох на себе си и отместих поглед встрани.

— Да не би да те удариха с кутия от сладолед?

— Да.

— По дяволите! Как можах да го пропусна.

— Сигурен съм, че Ди с удоволствие би го изпълнила отново в твоя чест.

Досмеша ме.

— Много остроумно! — сопна му се Ди, която току-що бе влетяла в стаята с ключовете за колата в ръка. — Трябваше да те накарам ти да отидеш до магазина и да ми купиш сладоледа, който така егоистично омете, но понеже Кейти ми е приятелка и не искам да й се случи нищо лошо, ще отида аз.

Това означаваше, че ще остана насаме с Деймън… По дяволите!

— Не може ли той да отиде?

Деймън ми се ухили многозначително.

— Не — отвърна Ди, грабвайки чантата си. — Ако наоколо има някой арумианец, няма начин да не те надуши. Деймън трябва да остане с теб. Той е по-силен и може да те предпази.

Направо лошо ми стана.

— Не мога ли да си отида вкъщи?

— Нали си наясно, че дирята се вижда и през стени? — попита Деймън, прокарвайки небрежно ръка през косата си. — Но както искаш, погребението си е твое.

— Деймън! — смъмри го Ди. — Не стига, че си виновен, ами и се правиш на интересен. Кога ще се научиш най-после да не ми ядеш сладоледа?

— Явно сладоледът е жизненоважен — подметнах.

— Естествено, че е жизненоважен! А ти най-безсрамно ми го изяде! — разпали се пак Ди и замахна с чантата към брат си, но не успя да го улучи.

Деймън я изгледа пренебрежително и каза:

— Айде отивай и после право тук.

— Слушам! — отдаде му чест тя. — Вие искате ли нещо?

Поклатих глава.

Деймън затрептя и изчезна, за да се появи миг по-късно пред Ди. Прегърна я набързо и каза:

— Пази се.

Направо се изумявах колко обича сестра си и колко й трепери. За нея бе готов на всичко. Като го гледах как я пази като зеницата на очите си, ми се приискваше и аз да имах такъв брат.

— Винаги! — отвърна тя с усмивка, махна ми с ръка и изхвърча навън.

— Олеле! Трябва да внимавам да не изям сладоледа й някой път, че явно става страшно — казах, след като вратата се затръшна след Ди.

— Да, много внимавай, защото иначе дори аз няма да мога да те спася — засмя се той. — Е, котенце, явно ще ти бъда бавачка тая вечер. Как ще ми се отблагодариш?

Кръвта моментално се качи в главата ми.

— Първо на първо, не съм те молила за това. Ти ме застави да дойда тук. И престани да ми викаш котенце!

Деймън отметна глава назад и гръмко се разсмя. От гърления му смях ме побиха тръпки. Пулсът ми се учести, както когато се събудих в скута му.

— Охо! Много сме избухливи тая вечер.

— Още нищо не си видял!

— Не се и съмнявам. От теб всичко може да се очаква — отвърна той, тръгвайки към кухнята. — Идваш ли?

Поех дълбоко въздух и бавно издишах, за да се успокоя.

— Къде да идвам?

— В кухнята с мен. Гладен съм.

— Нали току-що изяде цяла кутия сладолед!?

— Е, и? Още съм гладен.

— Боже господи! Вие, извънземните, определено прекалявате с яденето — отвърнах, без да се помръдна от мястото си.

Деймън ме погледна през рамо и каза:

— Имам натрапчивото чувство, че е добре непрекъснато да те държа под око. Така че, идваш с мен, където и да отида.

Той изчака няколко секунди да го последвам и след като видя, че нямам такова намерение, добави с лукава усмивка:

— Или може би предпочиташ да те преместя насила?

Определено не исках да разбера как възнамерява да го направи.

— Не, благодаря — отвърнах, шмугнах се покрай него и се стоварих на един стол в кухнята.

Деймън грабна чиния с пилешко, останала от обяд, и започна да нагъва както стоеше прав.

— Искаш ли?

Поклатих глава. За разлика от него не ядях по десет пъти на ден.

Докато се движеше из кухнята, приготвяйки си още нещо за ядене, никой от нас не говореше. От вечерта на езерото не се бяхме заяждали един с друг. Не че се разбирахме, но сякаш бяхме сключили негласно примирие. Нямах представа какво да правя с него, след като не ми даваше повод да го захапя, но бях съвсем наясно, че не мога да се наситя да го гледам. Беше висок, едър и широкоплещест, а се движеше като танцьор. Всяко негово движение, дори най-простото, бе плавно, премерено и красиво като изкуство. А лицето му…

В този миг той вдигна глава от чинията си и попита:

— Добре ли си? Държиш ли се?

Моментално отместих поглед от него и се вторачих в чинията му, която вече бе полупразна. Толкова ли дълго го бях зяпала? Започвах да се изненадвам на себе си. Да не би цялата тая работа с дирята да ми се беше отразила по някакъв начин на хормоналния баланс?

— Добре съм.

Той лапна парче пиле и бавно задъвка.

— Наистина ли? Значи вече не си шокирана от всичко това. Изненадан съм.

— Ти какво очакваше?

— Не знам — сви рамене той. — При вас, хората, всичко може да се очаква.

— Да не би да си мислиш, че понеже сме хора, сме по-слаби и по-лабилни от вас?

— Не си мисля. Знам, че е така — отвърна той и ме изгледа, отпивайки от млякото си. — И въобще не се опипвам да се правя на интересен. Просто такава е истината.

— Физически може и да сме по-слаби от вас, но не и психически, нито пък… морално — възразих.

— Морално ли? — почуди се той.

— Да. Не бих разтръбила на всички за вас срещу пари, например. Или пък ако попадна в ръцете на някой арумианец, никога не бих му казала къде сте.

— Мислиш ли?

Облегнах се назад и скръстих обидено ръце.

— Сигурна съм.

— Дори ако животът ти зависи от това? — попита той с явно недоверие.

Поклатих глава и се разсмях.

— Може да съм човек, но това не означава, че съм предателка или пъзла. Никога не бих направила нещо, което би поставило Ди в опасност. Защо моят живот да е по-ценен от нейния? Виж, за твоя… не мога да гарантирам. Но нея не бих изложила на риск.

Той ме гледаше вторачено известно време, а после продължи да яде. Беше повече от ясно, че няма да получа извинение. Не го и очаквах.

Отново вперих поглед в него. Вече започвах да се ядосвам на себе си.

— Колко време е нужно, за да избледнее дирята? — попитах, за да изляза от неловкото положение.

Той ме погледна с пронизителните си, яркозелени очи, които сякаш ме изгаряха, и бавно отпи от чашата си.

Инстинктивно преглътнах и си дадох сметка, че гърлото ми е пресъхнало.

— Около седмица или две, може и по-малко — отвърна той и присви очи. — Вече е започнала да избледнява.

Беше ми странно, че вижда нещо по мен, което самата аз не бях в състояние да видя.

— Как изглежда? — попитах. — Да не би да приличам на гигантска крушка?

Той се разсмя и поклати глава.

— Не. Около тялото ти има една мека, бяла светлина, нещо като ореол.

— Е, това не звучи чак толкова лошо. Можеше да е по-зле. Приключи ли? — попитах, а когато той кимна, по навик вдигнах чинията му от масата. Не за да му я запратя в лицето, а просто за да се намирам на работа. — Поне не изглеждам като коледна елха.

— Изглеждаш като звездата на върха на елхата.

Усетих дъха му във врата си и се обърнах вцепенена.

Деймън стоеше толкова близо зад мен, че едва някакви сантиметри деляха телата ни. Подпрях се с ръце на кухненския плот и поех дълбоко въздух.

— Направо ми изкарваш акъла с тия твои извънземни номера!

Той се усмихна и ме изгледа изпод вежди.

— Котенце, какво ще правя с теб?

През главата ми минаха хиляди възможности, коя от коя по-вълнуващи. Добре, че не можеше да чете мисли. Въздухът наоколо сякаш стана по-плътен и онова завладяващо чувство на привличане отново се събуди в мен.

— Защо не ме предадеш на службите например? — изтърсих.

Деймън отстъпи крачка назад, искрено изненадан.

— Какво?

Щеше ми се да можех да си върна думите обратно, но вече ги бях казала и нямаше как да се измъкна.

— Това доста би опростило нещата за теб, нали? Няма да се притесняваш за Ди и въобще всичко би било постарому.

Деймън стоеше безмълвен. Цветът на очите му започна да се променя и стана по-ярък. Исках да отстъпя назад, но нямаше накъде.

— Не знам, Кити — отвърна той с глас, който сякаш идваше някъде дълбоко от гърдите му.

— Как така? Рискуваш толкова много и не знаеш защо?

— Ами така.

Вгледах се в него, озадачена от факта, че е готов да постави всичко на карта, без да е наясно защо. Струваше ми се налудничаво. Абсурдно. И ако трябва да бъда откровена, доста вълнуващо, защото можеше да означава много неща.

Неща, които не смеех дори да допусна.

Деймън застана пред мен и се подпря тежко на плота. Мускулестите му ръце образуваха капан около тялото ми, застопорявайки ме на място, без дори да ме докоснат. Той наведе глава и над очите му се изсипаха няколко игриви кичура гарвановочерна коса.

— Щом толкова питаш, ще ти кажа защо.

Изненадах се. Не можах дори да предположа какво ми предстои да чуя.

— Защото няма да оцелееш нито ден без нас.

— Откъде си толкова сигурен?

— Вярвай ми. Много добре знам какво ти говоря — отвърна той и килна глава на една страна. — Знаеш ли с колко арумианци съм се сблъсквал? Стотици. И няколко пъти едва се измъкнах. Никой земен човек не би имал шанс срещу тях, нито пък срещу службите.

— Както и да е. Може ли да се дръпнеш вече?

Той се ухили и не помръдна. Така ме вбесяваше понякога. Имах две възможности: да стоя и да го гледам като пълен идиот или да се опитам да си измъкна от капана му. Избрах второто. Планът ми бе да се шмугна покрай него колкото е възможно по-бързо.

Не че постигнах нещо.

Беше като каменна стена. Само товарен влак можеше да го помести. Отчаяните ми опити да му се изплъзна явно го забавляваха, защото се ухили още по-широко.

— Задник! — процедих през зъби.

— Направо ме разбиваш с тая твоя уста — разсмя се той. — Целуваш ли момчета с това нещо?

Страните ми пламнаха.

— А ти целуваш ли Ашли?

— Ашли ли? — изненада се той и усмивката изчезна от лицето му, а очите му изведнъж помътняха. — Това май не ти дава мира. Искаш да разбереш, нали?

Обзе ме необясним пристъп на ревност, но го потиснах и успях да се ухиля.

— Айде няма нужда.

Деймън се надвеси още по-близо над мен и тръпчивият му аромат на мускус ме обгърна цялата.

— Хич не те бива да лъжеш, котенце. Моментално се изчервяваш и много ти личи.

Мамка му! Опитах се да го избутам и да се освободя от капана му, но той реагира моментално и ме сграбчи за ръката. Хватката му не беше силна, но я усещах до мозъка на костите си. Дланта му вибрираше и по кожата ми тръгнаха иглички. Бяха изненадващо остри, но ми беше приятно. Не исках да го гледам, но не бях в състояние да откъсна поглед от него.

Бяхме твърде близо един до друг и помежду ни се усещаше невероятно напрежение. Погледът му ме изгаряше. Той наведе глава и просто забравих да дишам. Гледах, вцепенена, плътните му устни, които бавно се извиха в усмивка. Не можех да се съсредоточа върху думите му, но те някак достигнаха до съзнанието ми през необяснимото усещане, което замъгляваше мозъка ми.

— Дали пък да не пробвам.

— Какво да пробваш? — попитах, неспособна да отместя очи от устните му. Усетих, че инстинктивно се накланям към него.

— Струва ми се, че и ти би искала да пробваш.

Той се приближи още повече, вдигна ръка към рамото ми и нежно обгърна шията ми.

— Косата ти е прекрасна.

— Какво?

— Нищо.

Плъзна пръсти към шията ми и бавно ги вплете в спуснатата ми коса. Устните ми сякаш сами се разтвориха в очакване. Стоях като вкаменена, жадувайки да разбера дали и той усеща това невъобразимо напрежение, дали споделя поне малко тази необяснима тръпка.

Деймън отдръпна ръката си, протегна се през мен и взе една бутилка вода от плота.

Почувствах се като ударена с мокър парцал. Какво, по дяволите, беше това?! Той ме погледна с насмешка и се върна на масата.

— Та за какво говорехме, котенце?

— Престани да ми викаш така!

— Ди взела ли е някой филм да гледаме? — попита той, отпивайки от водата.

— Доколкото разбрах, да — кимнах.

— Щом е така, да вървим да гледаме тогава.

Въздъхнах с досада и го последвах към хола.

— Кой избра тоя филм? — свъси вежди той, взимайки DVD-то от масата.

Свих рамене.

Деймън прочете с видимо отвращение описанието на обложката и махна с ръка.

— Карай да върви.

Прокашлях се, пристъпих от крак на крак и казах:

— Виж, Деймън, наистина няма нужда да седиш и да гледаш филм с мен. Ако ти се прави нещо друго, няма проблем. Нищо няма да ми стане да постоя сама известно време.

Той ме погледна и сви рамене.

— Не ми се прави друго.

Как ли пък не! Мисълта, че единственото, което иска да прави в момента, е да гледа филм с мен, ми се видя по-абсурдна и от това, че е извънземен.

Прекосих стаята и седнах в единия край на дивана, докато Деймън се занимаваше с DVD плейъра. След малко той също дойде и седна в другия край. Миг по-късно телевизорът заработи, въпреки че дистанционното беше на шкафа отсреща. Добре, че нямах такива умения. Щях да се разложа от мързел.

Деймън хвърли поглед към мен и аз моментално се вторачих в телевизора.

— Ако вземеш да заспиш, мисли му!

— Теб пък какво те бърка? — попитах, подразнена.

— Просто гледай филма — отвърна той с пресилена усмивка.

Изгледах го изпод вежди, но нищо не казах.

След малко Деймън се намести по-удобно на дивана и разстоянието помежду ни се скъси. Дъхът ми секна, но той за щастие се беше съсредоточил в екрана на телевизора и не го забеляза.

Гледах красивия му профил и за стотен път се запитах какво ли си мисли. И както винаги, не можех дори да предположа. Всичко това започваше ужасно да ме дразни. Загледах се във филма, колкото да разсея мислите си, и реших, че странното привличане, което изпитвах към него, ще да е плод на въображението ми. Нямаше как да е друго.

Напрегната и озадачена от тези непознати чувства, започнах да броя минутите до завръщането на Ди.