Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (18)

Осемнайсета глава

— Кейти, много си мълчалива днес. Да не би да те тревожи нещо?

Изтръпнах. Мама винаги ме усещаше толкова добре, че трудно можех да скрия нещо от нея.

— Просто съм уморена — отвърнах с пресилена усмивка.

— Сигурна ли си, че е само това?

Почувствах се адски виновна. Рядко ми се отдаваше случай да прекарам малко време с мама и ми се искаше да бях по-разговорлива, но мислите ми бяха другаде.

— Извинявай, мамо. Нещо не съм на кеф днес.

Тя започна да мие чиниите от вечерята.

— Как са Деймън и Ди?

През целия ден не беше отваряла дума за тях.

— Добре са. Мисля дори да отида на кино с тях по-късно тази вечер.

— С двамата ли ще ходиш? — попита тя с лукава усмивка.

— Мамо, моля ти се — присвих очи.

— Миличка, аз съм ти майка. Имам пълното право да се интересувам.

— Наистина не знам. Дори не съм сигурна, че ще отидем. Просто имаше такава идея — казах, леко подразнена, и взех една ябълка от фруктиерата. — А ти какво ще правиш тази вечер?

— Ще изляза на кафе с господин Майкълс — отвърна тя, колкото е възможно по-небрежно.

— Господин Майкълс ли? И кой е той? — попитах, отхапвайки от ябълката. — Чакай, да не е оня готиният доктор от болницата?

— Да, самият той.

— Охо, да не те е поканил на любовна среща? — ухилих се и се облегнах на кухненския плот. — Браво на теб!

Мама се изчерви. Чак ми стана смешно.

— Просто ще се видим на кафе. Не е никаква любовна среща.

Значи затова цял следобед се рови в гардероба си и дори ме накара да избера между два от най-хубавите й тоалета.

— Е, надявам се да се забавляваш на нелюбовната среща.

Тя се усмихна и започна да ми разказва къде ще ходят с господин Майкълс, а после и за един пациент, когото бяха приели вчера. Преди да отиде да се приготви за излизане, взе, че ми донесе две рокли, които бе намерила в гардероба си.

— В случай че все пак отидете на кино, защо не облечеш някоя от тия рокли? Мисля, че ще ти стоят чудесно. Винаги съм смятала, че са прекалено младежки за мен.

— Мамо! — свъсих вежди. — Не аз имам любовна среща тази вечер.

— Нито пък аз! — отвърна тя и ми се опули пренебрежително.

— Щом казваш — подвикнах подире й, докато се качваше по стълбите.

Отне й по-малко от половин час да се нагласи и да излезе. Тъй като официално срещата не беше любовна, бяха се уговорили да се видят в едно малко и непретенциозно ресторантче в града. Надявах се да прекара хубаво, заслужаваше да се позабавлява малко. Откакто татко почина, не беше поглеждала мъж, та камо ли да излезе с някого. Което ме навеждаше на мисълта, че господин Майкълс не беше просто колега.

Като се изключи настояването на Ди да се съберем след вечеря, всъщност нямахме никакви планове за вечерта. Деймън цял ден ме държеше под око, но не му позволих да обикаля около къщата. Бяха ми казали, че арумианците са по-силни през нощта и обикновено нападат по тъмно, така че се чувствах сравнително в безопасност през деня. Исках да прекарам времето си нормално — да почета, да се занимавам с блога си, да се видя с мама. Но ми беше странно да правя такива банални неща след всичко, което бях научила. Мислех си колко много добрини можеха да направят със способностите си — да предотвратяват катастрофи, да се преборят с глада по света, да спасяват хора или поне котета, заседнали на дървета.

Хвърлих огризката от ябълката в кофата и погледнах роклите, които мама бе преметнала на стола. Не се очертаваше да ги облека скоро на любовна среща.

Някой почука на задната врата и ме стресна, както се бях замислила. Отидох да отворя. Беше Деймън. Дори и с небрежните си джинси и бяла тясна фланелка изглеждаше толкова поразително, че чак се смутих. А още по-притеснително бе, че стоеше на прага и ме зяпаше с искрящите си зелени очи, които сякаш ме поглъщаха.

— Здрасти — казах.

Той отвърна с кимване, от което не можах да разбера в какво настроение е.

— Ъ-ъ-ъ — заекнах. — Ще влезеш ли?

— Не — поклати глава той. — Реших, че може би ти се прави нещо.

— Така ли?

По очите му личеше, че се забавлява.

— Да. Освен ако не си заета да постваш в блога си или да садиш китки в градината.

— Много смешно! — отвърнах и понечих да затворя вратата в лицето му.

Той протегна ръка и я задържа отворена, без дори да я докосва.

— Добре. Нека пробваме отново. Искаш ли да излезеш с мен?

Не особено, но бях любопитна какво има предвид. А и вече донякъде разбирах защо е толкова дръпнат. Може би пък не беше невъзможно да излезем, без да се изпотрепем.

— Къде предлагаш да ходим?

Деймън свали ръка от касата на вратата и сви рамене.

— Да отидем на езерото.

— Този път ще се огледам, преди да пресека пътя — отвърнах и тръгнах след него, избягвайки закачливия му поглед.

Докато прекосявахме двора, пъхнах ръце в джобовете на шортите си и се престраших да кажа онова, което ми беше на устата.

— Нали не ме водиш към гората, понеже си размислил и си решил, че няма да опазя тайната ви?

Деймън прихна да се смее.

— Голяма параноя те гони.

— Каза извънземният, който може да ме изстреля в небето, без да ме докосне!

— Случайно да си се заключвала по стаите или да си си блъскала главата в стените?

— Не, Деймън — стрелнах го с поглед, — но благодаря, че си загрижен за психичното ми здраве.

— По-спокойно, де. Искам да се уверя, че няма опасност да откачиш и да разкажеш на целия град за нас.

— Не се притеснявай. Няма такава опасност — отвърнах сухо.

Той ме погледна многозначително.

— Знаеш ли с колко хора сме имали близки отношения? Имам предвид наистина близки.

Намръщих се. Не беше трудно да разбера накъде бие. И колкото и да е странно, това не ми се понрави. Той го усети и се разсмя дълбоко и гърлено.

— И изведнъж се появява някакво момиченце и ни разобличава. Нали разбираш колко ми е трудно просто така… да ти се доверя?

— Не съм момиченце и те уверявам, че ако можех да върна времето назад, никога нямаше да се изстрелям пред оня камион.

— Радвам се да го чуя — отвърна той.

— Но не съжалявам, че научих истината. Изясниха ми се доста неща. Чакай малко, вие можете ли да връщате времето назад? — попитах съвсем сериозно.

Как не ми беше хрумнало досега?

Деймън въздъхна и поклати глава.

— Да, можем да манипулираме времето, но избягваме да го правим. Освен това става само ако е напред, в бъдещето. Поне не знам някой да е успял да се върне в миналото.

Така се ококорих, че имах чувството, че очите ми ще изхвръкнат от орбитите си.

— Господи! Направо слагате Супермен в малкия си джоб!

Той се усмихна, навеждайки глава, за да не се удари в един нисък клон.

— Да, но не очаквай да ти кажа кой е нашият криптонит.

— Мога ли да те попитам нещо? — казах, след като повървяхме известно време по покритата с листа пътека.

Деймън кимна. Поех дълбоко въздух и се престраших.

— Онова момиче, Бетани, което се смята за изчезнало, е имало връзка с Доусън, нали?

— Да — отвърна той и ме изгледа косо.

— Тя знаеше ли за вас?

Минаха няколко секунди, преди да ми отговори.

— Да.

Погледнах го крадешком, за да разбера дали не отивам твърде далеч. Изражението му бе непроницаемо, очите му — вперени право напред.

— Затова ли е изчезнала?

Отново последва пауза.

— Да.

Явно щях да получавам само едносрични отговори. И това беше нещо.

— Да не би да е казала на някого? Искам да кажа, защо… трябваше да изчезне?

Деймън въздъхна тежко.

— Сложно е, Кити.

„Сложно“ можеше да означава какво ли не.

— Тя… мъртва ли е?

Той не отговори. Спрях, за да изтърся едно камъче от сандала си.

— Няма да ми кажеш, нали?

Той ми се ухили с такава лекота, че направо се вбесих.

— Защо въобще искаше да дойдем тук? — попитах, закопчавайки сандала си. — За да си говорим с недомлъвки ли? Сигурно ти е много забавно.

— Забавно ми е да те гледам как почервеняваш, когато си ядосана.

Измерих го с поглед.

Деймън отвърна с усмивка и продължи да върви. Стигнахме до езерото, без да разменим нито дума повече. Едва когато се спря на самия бряг, той се обърна към мен и каза:

— Като се изключи извратеното удоволствие, което ми доставя да те гледам как излизаш от кожата си, дойдохме тук, защото реших, че може би имаш още въпроси.

Това, че му харесваше да ме вбесява, наистина беше извратено, но по-лошото бе, че и на мен ми доставяше удоволствие да го дразня.

— Естествено, че имам.

— На някои ще получиш отговор, на други не — каза той и се замисли. — Всъщност май е по-добре да отговоря на всичките ти въпроси. Така ще приключим темата и няма повече да отваряме дума за това. Но ще трябва да се потрудиш, ако искаш да знаеш всичко.

Да не отваряме повече дума за това, че са извънземни? Лесно е да се каже.

— Какво трябва да направя?

— Чакам те на скалата — отвърна той и събу обувките си.

— Какво? Не нося бански.

— Е, и? — ухили се той. — Не можеш ли да се поразсъблечеш.

— Забрави! — отсякох и скръстих ръце.

— Така си и мислех. Ами с дрехите? Или никога не си плувала с дрехи?

Естествено, че бях плувала с дрехи. Кой не го е правил? Но времето далеч не беше толкова топло.

— Защо изобщо трябва да плуваме, за да ми отговориш на въпросите?

Деймън ме погледна за миг, а после сведе очи и ресниците му хвърлиха сянка върху лицето му.

— Не трябва. Просто ми се струва нормално, след като сме дошли на езерото — каза той и скулите му сякаш поруменяха под лъчите на залязващото слънце. — Когато плувахме миналия път…

— Да? — насърчих го, пристъпвайки крачка напред.

Той отново вдигна поглед и очите ни се срещнаха.

— Беше ли ти приятно?

— В моментите, в които не се държеше като идиот, и ако изключим факта, че те бяха накарали насила да излезеш с мен.

На устните му се появи усмивка и той извърна глава.

— Аз не помня откога не съм се забавлявал така. Знам, че звучи глупаво, но…

Сърцето ми заби по-силно.

— Не е глупаво — отвърнах и изведнъж проумях какъв му е проблемът. Той просто искаше да бъде нормален. — Добре. Хайде да плуваме. Само недей да изчезваш под вода за пет минути.

— Дадено — разсмя се Деймън и съблече фланелката си.

Изритах сандалите си, опитвайки се да не го зяпам, особено като се има предвид, че ме гледаше под око, сякаш очакваше всеки момент да се откажа. Метнах му бърза усмивка и пристъпих към езерото да пробвам водата с крак.

— Студено е, за бога!

— Сега ще видим тая работа — намигна ми той.

Очите му придобиха онзи неестествен блясък, тялото му започна да вибрира и миг по-късно се превърна в огнено кълбо, което… изхвърча в небето и се стрелна в езерото, озарявайки го отвътре като подводно осветление. После за секунди обиколи скалите в средата поне десетина пъти, преди отново да приеме човешки образ. Фукльо!

— На извънземен ли се правиш? — подкачих го, тракайки със зъби от студ.

Той се облегна на ръба на скалата, отметна назад мократа си коса и махна с ръка към мен.

— Хайде, влизай. Вече не е толкова студено.

Стиснах зъби, приготвяйки се да вляза в ледената вода, но за мое изумление езерото наистина не беше студено. Не беше чак топло, но не беше и ледено. Натопих се до кръста и тръгнах към него.

— Готин номер! Имаш ли и други такива?

— Мога да направя така, че изобщо да не ме виждаш — отвърна той и ми подаде ръка.

Преди да се усетя, вече ме беше изтеглил върху скалите с все мокрите дрехи. Подухваше, треперех от студ и допирът с нагрятия от слънцето камък ми дойде много добре.

— Как така? — попитах.

Той се облегна назад на лакти, спокоен и невъзмутим, сякаш изобщо не му пукаше, че е мокър на хладния бриз.

— Направени сме от светлина и можем да я манипулираме, както си искаме. Да я пречупваме, ако разбираш какво имам предвид.

— Не съвсем — отвърнах.

Трябваше да внимавам повече в часовете по физика.

— Нали ме видя в истинския ми образ? — Кимнах и той продължи. — Видя как вибрирам, докато не се разградя на малки частици светлина. Е, мога избирателно да елиминирам светлината и да стана невидим.

Свих колена към гърдите си.

— Това е изумително, Деймън!

Той се усмихна и на едната му буза за миг се появи трапчинка. После се излегна на скалата, сплитайки ръце под главата си, и каза:

— Знам, че имаш много въпроси. Задай ги.

Беше прав. Толкова неща исках да го питам, че не знаех откъде да започна.

— Вярвате ли в бог?

— Изглежда готин пич.

Примигнах, изненадана, чудейки се да се разсмея ли, или не.

— Вие въобще имате ли бог?

— Спомням си, че имахме нещо като църква, но повече от това не знам. Старейшините не говорят на религиозни теми. То пък и ние кога ли се виждаме със старейшини.

— Какво значи „старейшини“?

— Е, какво може да значи? По-възрастни.

Изгледах го изпод вежди.

— Нещо друго да питаш? — ухили се той.

— Защо си такъв задник? — изстрелях, без да се замисля.

— Всеки има някаква дарба, нали?

— О, ти си особено надарен тогава.

Той ме погледна за миг и затвори очи.

— Явно наистина не можеш да ме понасяш.

Поколебах се какво да отговоря.

— Не е вярно. Деймън — отвърнах. — Просто ми е трудно… да те харесам. Много си странен.

— Ти също — каза той, без да отваря очи. — Прие невъзможното. Държиш се мило със сестра ми, а и с мен, въпреки че — да си призная — на моменти съм бил доста груб с теб. Можеше да хукнеш вчера и да разтръбиш на всички за нас, но не го направи. И най-вече не ми търпиш глупостите, реагираш веднага — добави той с усмивка. — Харесва ми това в теб.

Опа! Какви бяха тия откровения?

— Нещо в мен ти харесва?

— Следващият въпрос — каза той.

— Позволено ли ви е да имате гаджета? Имам предвид хора, човешки същества.

Той сви рамене.

— Какво значи да ни е позволено? Ако питаш дали се случва, отговорът е „да“. Дали е желателно? Определено не. Така че, да, не е забранено, но какъв би бил смисълът? Не можем да имаме дълга връзка, след като трябва непрекъснато да крием какви сме всъщност.

— Значи като се изключи това, иначе сте като нас, ъ-ъ-ъ… в други отношения?

Деймън се изправи и ме погледна, изненадан.

— Моля?

Усетих как се изчервявам.

— Имам предвид… сексуално. Нали се сещаш? Понеже сте от светлина и прочие. Просто не виждам как биха станали някои работи.

Устните на Деймън се извиха в лека усмивка и това бе единственият знак, който ми даде. Миг по-късно се озовах по гръб, на сантиметри под тялото му.

— Какво те интересува всъщност? — каза той, вперил поглед в очите ми. — Дали ме привличат земни момичета? — Над челото му паднаха кичури мокра черна коса. Миниатюрни капчици вода покапаха по лицето ми. — Или дали ме привличаш ти?

Той сви лакти и бавно се спусна над мен. При допира на телата ни дъхът ми секна. Усещах релефа на стегнатите му мъжки гърди с всяка мека извивка на тялото си. Внезапната близост помежду ни ме разтърси из основи. Побиха ме тръпки, не от студ, а от това колко прекрасно се чувствах с него. Топлината му ме обгръщаше. Долавях всеки дъх, който си поемаше, а когато и последните милиметри, които ни деляха, се стопиха, направо зяпнах.

О, да, някои работи определено биха станали.

Деймън се отмести и легна по гръб до мен.

— Следващият въпрос — каза с плътен, дрезгав глас.

Лежах като вцепенена, вперила празен поглед в небето.

— Можеше просто да ми кажеш — отвърнах и го погледнах. — Не беше нужно чак да ми показваш.

— Да, но нямаше да е толкова забавно — каза той и извърна глава към мен. — Следващият въпрос, котенце.

— Защо продължаваш да ми казваш така?

— Защото ми приличаш на малко пухкаво коте, което дращи, но не хапе.

— Нали ти е ясно, че няма такава комбинация.

Той сви рамене.

Опитвах се да събера разпръснатите си мисли, за да му задам някакъв въпрос. Исках да го питам толкова много неща, но след изненадващото му изпълнение главата ми беше празна.

— Мислиш ли, че има и други арумианци наоколо?

По лицето му премина едва забележимо чувство. Той килна глава назад и ме погледна изпитателно.

— Те винаги са наоколо — каза.

— И ви преследват?

— Това е единственото, което ги интересува — отвърна той и отново впери поглед в небето. — Без силите ни те са като… земните хора, само че по-зли и безскрупулни. Целта им е да ни унищожат.

Преглътнах и попитах:

— Сблъсквал ли си се с тях?

— Много пъти — отвърна той и се обърна на една страна, подпирайки главата си с юмрук. Кичур къдрава коса падна над очите му. — Отдавна съм изгубил сметката колко от тях съм убил. А сега, както си светнала като фар, ще дойдат още.

Едва се сдържах да не протегна ръка, за да отметна непокорния кичур от очите му.

— Защо тогава спря камиона?

— Да не би да предпочиташ да го бях оставил да те размаже?

Дори не си направих труда да му отговарям.

— Защо го спря наистина?

Той се поколеба за миг и обходи с поглед лицето ми. На скулите му трепна мускул.

— Честно ли?

— Честно.

— Ще получа ли червена точка? — попита той тихо.

Стаих дъх, пресегнах се и махнах кичура от челото му. Пръстите ми едва допряха лицето му, но той рязко пое въздух и затвори очи. Отдръпнах ръката си, изненадана, че въобще бях дръзнала да го докосна.

— Зависи как ще отговориш.

Деймън отвори очи. Зениците му бяха бели, странно красиви. Той отново се отпусна по гръб и ръката му се долепи до моята.

— Следващият въпрос.

Изпитах нужда да притисна корема си с ръце.

— Защо остава диря, когато използвате способностите си?

— Защото поглъщате част от светлината. Неизбежно е. След време лъчението отслабва и изчезва, но колкото по-драстична е намесата ни, колкото повече енергия е било необходимо да използваме, толкова по-забележима е дирята, която остава върху вас. Например, когато Ди избледнява в твое присъствие, това не ти се отразява особено, но в случаи като с камиона или с мечката се отделя много енергия и следата е доста по-ярка. При по-продължително въздействие, да речем, когато лекуваме някого, дирята не е толкова силна, но отнема повече време да се разсее. Не знам защо.

Той замълча за миг, а после продължи.

— Трябваше да внимавам повече с теб. Когато прогоних мечката, използвах концентрирана светлина, която е като лазер и оставя доста ярка диря. Така те е надушил арумианецът.

— Имаш предвид онзи, който ме нападна ли? — попитах със свито сърце.

— Да — отвърна той и прокара длан по лицето си. — Арумианците рядко се навъртат по тези места, защото си мислят, че тук няма наши хора. Бета-кварцът в скалите поглъща енергийния ни отпечатък и това ни помага да останем незабелязани. Затова толкова много луксианци са се установили в околността. Онзи, който те нападна, вероятно е минавал случайно. Засякъл е дирята ти и е разбрал, че си била в съприкосновение с някой от нас. А вината за това е моя.

— Защо да е твоя? Да не би да си ме нападнал ти?

— Не съм, но на практика съм насочил нападателя към теб — каза той, стискайки зъби.

Онемях. Почувствах се така, сякаш някой ме е ударил в слабините. Кръвта толкова бързо се отдръпна от лицето ми, че ако бях права, сигурно щеше да ми се завие свят. Изведнъж всичко, което ми беше казал онзи ужасен човек, доби смисъл. Тях търсеше, за тях ме питаше.

— Къде е той сега? Ами ако още е тук? Ами ако се върне? Какво…

Деймън хвана ръката ми и вплете пръсти в моите.

— Кити, успокой се. Ще получиш удар.

Инстинктивно погледнах към сплетените ни ръце, но той не се отдръпна.

— Няма да получа удар.

— Сигурна ли си?

— Да! — сопнах му се.

— Той вече с нищо не може да те застраши — каза Деймън след няколко секунди.

— Да не би да си го убил?

— Нещо подобно.

— Нещо подобно ли? Какво е подобно на убийство?

— Добре де. Убих го.

В гласа му нямаше нито следа от съжаление или чувство за вина. Сякаш да убива му беше ежедневие. Трябваше да ме е страх от него, много да ме е страх.

— Ние сме врагове, Кити — въздъхна Деймън. — Ако не го бях убил аз, щеше той да ме убие, да отнеме силите ми и да привлече и други като него тук. Много от нас щяха да бъдат в опасност. Ти щеше да бъдеш в опасност.

— А сега? След инцидента с камиона дирята върху мен е още по-ярка. Ами ако дойде някой друг? — попитах, пренебрегвайки отвратителното чувство на страх и безпомощност, от което стомахът ми се бе свил на топка.

— Да се надяваме, че никой от тях не е наоколо. Иначе лъчението ти постепенно ще избледнее. Не се притеснявай, всичко ще бъде наред.

Той движеше палец по опакото на ръката ми, сякаш за да ме успокои, и от този малък жест наистина се чувствах по-спокойна.

— А ако все пак се появи някой?

— Ще убия и него — отвърна той, без да се поколебае. — Затова ще трябва известно време да стоиш близо до мен.

— Знам. Ди ми спомена. Това означава ли, че вече не искаш да стоя настрана от вас? — попитах, прехапвайки притеснено устни.

— Въпросът не е какво искам аз — отвърна той и хвърли поглед към сплетените ни ръце. — Но ако зависеше от мен, нямаше да припариш до нас.

Думите му ме жегнаха в сърцето. Дръпнах рязко ръката си и казах троснато:

— Поне си откровен.

— Не ме разбирай погрешно — отвърна Деймън. — В момента можеш да заведеш някой арумианец право при сестра ми. А аз трябва да я предпазя на всяка цена. Тя е единственото, което ми е останало. Трябва също да предпазя и останалите тук. Аз съм най-могъщият сред тях. Мой дълг е да ги защитя. И докато дирята върху теб не изчезне напълно, не искам да ходиш, където и да било с Ди, ако и аз не съм с вас.

Надигнах се и погледнах към брега.

— Мисля, че е време да се връщаме.

Пръстите му обгърнаха ръката ми. От допира ме побиха тръпки.

— Сега не можеш да се разхождаш навън сама. Разбираш ли? Трябва да бъда с теб, докато стане безопасно.

— Нямам нужда от бавачка. — Толкова силно стисках зъби, че чак челюстта ме заболя. Изобщо не ми беше приятно, че не трябва да се виждам с Ди, но разбирах, че е опасно. Това обаче не означаваше, че думите му не ме нараняваха. — И не се притеснявай за сестра си. Ще гледам да стоя настрана от нея, докато не избледнее дирята.

— Ти май не си даваш сметка за какво става дума — каза твърдо той. Хватката му не стана по-силна, но имах чувството, че му се иска да ме разтърси с всички сили. Знаех обаче, че никога няма да го направи. — Ако някой от тях те докопа, няма просто да те убие. Онзи пред библиотеката само си играеше с теб. Ако не бях дошъл, щеше да те докара дотам да се молиш за живота си и после щеше да те принуди да го заведеш при нас.

— Деймън… — промълвих със свито гърло.

— Затова нищо няма да гледаш, а просто няма да припарваш до нея. Ясно ли е? В момента представляваш огромна опасност за Ди, а аз няма да допусна да й се случи нещо.

Любовта към сестра му беше достойна за възхищение, но с нищо не ми помогна да преодолея гнева, който забушува във вените ми.

— А после? След като избледнее дирята?

— Бих предпочел да не припарваш до никого от нас, но се съмнявам, че ще стане. А и сестра ми наистина те харесва. — Той пусна ръката ми и отново се облегна назад на лакти. — Стига да не се окажеш пак облъчена и светеща, няма проблем да се виждаш с нея.

Ръцете ми инстинктивно се свиха в юмруци.

— Много съм ти задължена!

Леката му усмивка не успя да стигне до очите му. Впрочем рядко се случваше да се усмихва и с очите.

— Вече загубих близък заради земен човек. Няма да позволя това да се повтори.

Все още бях ядосана, но думите му ме заинтригуваха.

— За Доусън и Бетани ли говориш?

Последва пауза.

— Брат ми се влюби в земно момиче… а сега и двамата са мъртви.