Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (27)

Двайсет и седма глава

Мразех Деймън Блек — ако въобще това беше истинското му име — с енергийната мощ на хиляди слънца. „Вече почти не светиш“. Изтърси тая глупост, грабна си фланелката от пода и се омете.

Изгори ми лаптопа, копелето.

Оказа се, че това е пушело. Тъпите му извънземни енергии явно разказват играта на всичко електрическо. Сега трябваше да разчитам на училищните компютри, за да си обновявам блога. Мамка му! Не ми стигаше това, ами и близо час след като се откъртих от дивана, съм сменяла крушки из къщата. За щастие поне телевизорът остана невредим.

Което не може да се каже за мозъка ми. Къде ми беше главата? Какви ги вършех? Как от караница преминахме към такава бурна любовна игра, че чак крушките изгърмяха? И въобще да не ми се прави на толкова хладнокръвен. Нали го видях? Никой не може да имитира чак толкова убедително възбуда.

Дирята беше изчезнала почти напълно за изумление на всички. Прилоша ми при мисълта, че може да се наложи да обясняваме как е станало. Не се и съмнявам, че той с удоволствие щеше най-подробно да им разкаже.

Ненавиждах го.

Не само защото ме беше разобличил, че го лъжа, не само защото трябваше да чакам до рождения си ден за нов лаптоп, не само ме беше срам от Ди, която очевидно подозираше как е избледняла дирята, а най-вече заради онова, което ме беше накарал да почувствам. Остави другото, ами си го бях признала на глас дори.

Само да посмееше да ме ръгне още веднъж с химикалката по гърба, щях собственоръчно да издиря някой арумианец и лично да го предам в ръцете му.

Телефонът ми издрънча в раницата, докато вървях към колата, превита почти на две заради безпощадния вятър, който фучеше откъм планината. Нямаше нужда да го поглеждам. Знаех, че е дошло поредното съобщение от Саймън. През последната седмица не беше спрял да ми праща извинителни съобщения. Не смееше да ме заговори в клас или по коридорите, не и след заплахата, която му отправи Деймън. Така или иначе, нямаше да получи прошка. Това, че си се напил, не е оправдание да се държиш като пълен задник, който не разбира какво значи „не“.

— Кейти! — дочух гласа на Ди зад гърба си.

Обърнах се, преместих чантата си на другото рамо и я изчаках.

Ди изглеждаше зашеметяващо, както винаги. Беше се облякла в супертесни тъмносини джинси и светла, ефирна блуза с поло яка. Лъскавата й черна коса великолепно контрастираше на ярките й изумруденозелени очи. Усмивката й отначало беше широка и лъчезарна, но бързо угасна, когато се приближи до мен.

— Мислех си, че няма да спреш — каза тя.

— Извинявай. Бях се замислила — отвърнах и отново тръгнах към колата, която изведнъж ми се видя ужасно далече. — Какво става?

Ди се прокашля.

— Отбягваш ли ме, Кейти?

Отбягвах ги и двамата, което хич не беше лесно. Живееха до нас. Учехме заедно. Обядвахме на едно и също място. А как ми липсваше Ди…

— Не.

— Наистина ли? Защото от събота насам почти не сме говорили — отбеляза тя. — В понеделник не пожела даже да седнеш с нас на обяд. Оправда се, че трябва да учиш за някакъв тест. Вчера я си ми казала две думи, я не.

Почувствах се ужасно неудобно.

— Малко съм… отнесена напоследък.

— Дойде ти много, нали? Цялата тая работа с нас — каза тя и гласецът й стана тънък като на дете. — Опасявах се, че ще стане така. Ние сме големи изроди…

— Не сте изроди — отвърнах съвсем откровено. — Вие сте… по-човечни, отколкото си мислите.

Ди изглеждаше облекчена. Изтича малко по-напред и застана пред мен.

— Момчетата още търсят Барук:

Заобиколих я и отключих колата си. Обсидианът изтрака в отделението на вратата. Имах чувството, че ако го нося в раницата си, ще взема да наръгам някого с него, без да искам, затова реших да го оставям в колата.

— Това е добре.

Ди кимна.

— Ще продължат да го търсят и да са нащрек. Хубавото е, че и ти, и Саймън вече сте в безопасност — каза тя и замълча за миг, сякаш се колебаеше дали да продължи. — Така и не разбрах как успяхте толкова бързо да заличите твоята диря.

Стомахът ми се сви.

— Ами… правихме доста… физически упражнения.

— Кейти… — вирна вежди Ди.

— Както и да е — побързах да замажа положението. — Важното е, че всичко е наред. Особено със Саймън, нали той не знае за вас и нямаше никаква представа какво му се случва. Та съм доволна, че се отърва невредим, нищо, че е идиот.

— Кейти, унесе се — ухили се тя.

— Май да, малко.

— Какво ще правиш утре? — попита тя с надежда. — Събота е и е Денят на Вси светии. Мислех си, че можем да вземем няколко филма на ужасите и да ги гледаме заедно.

Поклатих глава.

— Обещах на Лиса да отида да раздавам бонбони заедно с нея. Тя живее в предградията, така че… — На лицето на Ди се изписа дълбоко, болезнено разочарование. Какви ги вършех? Наранявах приятелката си заради тъпия й брат? Това изобщо не беше в мой стил. — Мога да дойде след това и да гледаме филмите по-късно, става ли?

— Ако искаш — прошепна тя.

Протегнах се и я прегърнах.

— Естествено, че искам. Само гледай да осигуриш достатъчно пуканки и бонбони. Това е единственото изискване.

Ди също ме прегърна.

— Ще осигуря.

— Супер. Значи ще се видим утре вечер — казах и понечих да се кача в колата.

— Чакай — хвана ме тя за ръката. Пръстите й бяха леденостудени. — Какво е станало между теб и Деймън?

Направих всичко възможно да запазя самообладание.

— Нищо не е станало, Ди.

— Кейти, не съм толкова глупава — присви очи тя. — Трябва да си се утрепала от търчане, за да успеете да разсеете дирята за един следобед.

— Ди…

— Освен това Деймън не е на себе си тия дни. Нещо е станало между вас. — Тя отметна кичур коса от лицето си, но къдриците моментално отскочиха пак. — Миналия път ми каза, че нищо не се е случило, но…

— И сега ти казвам. Наистина. Заклевам се — отвърнах и побързах да се кача в колата. — До утре вечер — добавих с пресилена усмивка.

Ди не ми повярва. Аз самата също не си повярвах, но какво друго можех да й кажа? Какво се е случило между мен и Деймън не беше въпрос, който ми се искаше да обсъждам със сестра му.

 

 

Всеки път на Вси светии ми се искаше да съм пак дете, за да се маскирам и да ям бонбони до пръсване. Единственото, което ми оставаше, бе… да ям бонбони до пръсване, въпреки че и това не трябваше да си позволявам.

Лиса прихна да се смее, като ме видя, че бъркам в купата за поредния „Марс“.

— Какво? — сръчках я с лакът. — Много ги обичам.

— Също и „Сникърс“, „Кит Кат“, „Баунти“, „М & М“…

— Ами я се погледни ти! — казах през смях и махнах с ръка към купчината празни опаковки на стълбите до нея. — Направо изяде света.

Прекъсна ни някакво момченце, което се дотътри по алеята, облечено като един от членовете на „Кис“. Странен избор на костюм.

— Почерпка или пакост! — изкряка то.

Лиса се разтопи и му даде цяла шепа десертчета.

— Ти въобще не си тук заради децата — каза тя, проследявайки с поглед малчугана, който изтича обратно при родителите си.

— Защо реши така? — попитах, лапвайки един карамелен бонбон.

— Това момченце сладко ли ти се видя? — отвърна тя и отмести купата с бонбони по-далеч от мен.

— Не знам — свих рамене. — Миришеше някак… как да ти кажа… като дете.

Лиса прихна да се смее.

— На теб въобще харесват ли ти децата?

— Плашат ме, често казано.

По алеята се зададоха една мумия и един вампир. Лиса кудкудяка по тях, докато не си заминаха.

— Въобще не знам какво да правя с тях — продължих. — Особено по-малките. Ломотят си нещо и никога не мога да разбера какво казват. Брат ти обаче е суперсладък.

— Само дето се насира в гащите.

Разсмях се.

— Може би защото няма и годинка.

— Това не го прави по-малко гадно — каза тя и даде няколко шоколадчета на едно каубойче със стрела през главата. — Кажи сега какво ти става напоследък?

— Какво да ми става? — попитах, грабвайки опаковка „М & М“ от купата. — Нищо ми няма.

— Стига, моля ти се! — Беше толкова тъмно навън, че не можех да видя очите й. Явно в тоя квартал не виждаха смисъл да прокарат улично осветление. — Цяла седмица се държиш като страдаща тийнейджърка, като ония, дето ги описват в книгите.

— Глупости!

Тя ме побутна с коляно.

— Как глупости, като не говориш с никого, най-вече с Ди, което е суперстранно. Та вие бяхте толкова близки!

— Все още сме в близки! — възкликнах, напрягайки се да видя нещо в непрогледната тъма. Неясни силуети на родители и деца минаваха на талази по тротоара. — Не съм й сърдита или нещо такова, ако това си мислиш. Напротив, след като свършим тук, отивам у тях.

— Обаче? — продължи да настоява Лиса.

— Обаче… стана нещо с брат й — отвърнах, поддавайки се на нуждата си да споделя с някого.

— Знаех си! — извика тя. — О, боже! Трябва всичко да ми разкажеш! Целунахте ли се? Чакай малко. Да не би да сте правили секс?

Майката на една малка принцеса ни изгледа възмутена и побърза да отведе детето си по-далеч.

— Лиса! По-спокойно, моля ти се.

— Хич не ми пука. Хайде, говори! Направо ще те убия, ако сте го направили и не ми кажеш. На какво мирише?

— На какво мирише ли? — зяпнах от почуда.

— Ами, да. Щото изглежда като да мирише много хубаво.

— Аха — отвърнах и затворих очи. — Да, хубаво мирише.

Лиса въздъхна замечтано.

— Искам подробности. Веднага.

— Не беше кой знае какво — казах, чоплейки дръжката на едно паднало листо. Устните ми потръпнаха при мисълта за целувката му. — Дойде у нас в събота и не знам как стана, но почнахме да се целуваме.

— Само толкова?

Лиса беше толкова разочарована.

— Не съм спала с него. То това остана. Но… беше доста бурно. — Пуснах листото на земята и прокарах пръсти през косата си да я прибера назад. — Както се карахме и изведнъж — бам! — взехме да се натискаме.

— Леле! Това е… много яко.

— Да — въздъхнах. — Доста яко беше. Но после той изведнъж си тръгна.

— Естествено! Между вас има такава дива страст, че сигурно не е могъл да издържи.

Изгледах я изпод вежди.

— Нищо няма между нас.

Лиса изобщо не ми обърна внимание.

— Вече се чудех докога ще се заяждате като куче и котка.

— Аз не се заяждам с никого — смотолевих.

— За какво се карахте?

Какво да й кажа? Че сме почнали да се натискаме, понеже аз съм настоявала, че не ме привлича, а той се е чудел как по-бързо да ми заличи дирята?

— Кейти?

— Мисля, че не е искал да ме целуне — казах най-после. — Някак случайно стана.

— Моля? Да не би да се е подхлъзнал и да е паднал върху устата ти? Щото стават и такива работи, ще знаеш.

— Не бе — разсмях се. — Просто изглеждаше бесен след това. Не, направо си беше бесен.

— Да не би да си му прехапала езика или нещо подобно? — свъси вежди Лиса и прибра косата си зад ухото. — Все трябва да е имало някаква причина да се ядоса.

Вече беше късно и върволицата от деца се разреди. Грабнах купата от ръцете й и взех да ровя за някой изостанал „Марс“.

— Не знам. Въобще не сме говорили след това. Той буквално се омете онази вечер, а оттогава насам не ми е казал нито дума. Само ме ръга с химикалката.

— Може би защото иска да те ръгне с нещо друго — каза най-невъзмутимо тя.

Направо онемях.

— Какви ги говориш?! Просто не мога да повярвам на ушите си.

— Я стига — махна с ръка тя. — Нали не се е събрал пак с Ашли? Щото те двамата…

— Постоянно се събират и разделят. Знам. Не, мисля, че не е това. Всъщност няма значение — отвърнах и отворих поредното шоколадче. Ако продължавах така, щях да се търкалям към къщи. — Просто…

— Харесваш го — довърши тя вместо мен.

Свих рамене и нагънах шоколадчето. Харесвах ли го всъщност? Може би. Привличаше ли ме физически? Очевидно, след като малко остана да се съблека чисто гола.

— Абе, голяма каша е. Наистина. Никой друг на тая планета не ме вбесява толкова, но… уф, както и да е. Не ми се говори повече за това. Какво става с теб и Чад?

— Не сменяй темата. Няма да ми се изплъзнеш толкова лесно.

Направих се, че не я чувам.

— Вие двамата излизахте снощи, нали? И как беше? Целуна ли те? Мирише ли хубаво?

— Всъщност Чад наистина мирише хубаво. Мисля, че ползва новия „Олд Спайс“. Слава богу, не онзи, с който се пръска баща ми, че иначе би било ужасно.

Разсмях се. Поприказвахме си още малко, а после си тръгнах.

Ди беше украсила верандата и целия двор пред тях с издълбани тикви. Нямам представа кога беше успяла. Като тръгвах преди няколко часа, нямаше и следа от тях. С влизането тя ме задърпа към кухнята, от която се носеше странна миризма.

— На какво мирише? — попитах.

— Пека тиквени семки! — възкликна тя с гордост. — Опитвала ли си ги?

— Не — поклатих глава. — Какъв вкус имат?

— На семки.

И както можеше да се очаква, действително тя ги печеше. Беше ги разстлала върху подложка за печене, но ги печеше с ръцете си, не във фурната. Масата беше покрита с вестници и отрупана с изрезки и остатъци от издълбана тиква.

— Да знаеш, че ще ти взема ръцете назаем през зимата, когато почнат да се заледяват стъклата на колата.

— Никакъв проблем — разсмя се Ди.

Прехвърлих дисковете с филми, които беше взела, и се зачетох в някои от обложките.

— Ди, тия филми са супер! — възкликнах.

— Знаех си, че комбинацията между „Писък“ и „Страшен филм“ ще ти допадне — отвърна тя, движейки ръце над подложката за печене.

Семките подскачаха и пукаха. В кухнята се разнесе аромат на канела.

— Ъъъ… Деймън вкъщи ли е? — попитах, поглеждайки към вратата.

— Не — каза тя и изсипа семките в една купа, украсена с прилепи и черепи. — Навън е с момчетата. Опитват се да накарат Барук да се покаже.

Докато се пренасяхме в хола заедно с филмите и разните лакомства, които беше приготвила, това за Барук не ми излизаше от главата.

— Нарочно ли го предизвикват да се покаже? Понеже искат да се бият с него?

Тя кимна. Един от дисковете в купчината полетя към ръката й.

— Не се притеснявай. Деймън и Адам дебнат в града. Матю и Андрю обикалят по полето наоколо. Всичко ще бъде наред.

Стомахът ми се сви от притеснение.

— Сигурна ли си?

Ди се усмихна.

— Не е като да им е за първи път. Знаят какво правят. Не се тревожи.

Седнах на дивана и се опитах да не се тревожа. Не беше лесно. Видях жаждата за мъст в очите на Барук и това не ми даваше покой. Ди пусна диска и се настани до мен. Загребах шепа тиквени семки да ги опитам. Хич не бяха лоши.

Тъкмо бяхме изгледали първата част на „Писък“, когато телефонът на Ди иззвъня. Тя вдигна ръка, щракна с пръсти и апаратът литна от холната масичка право в дланта й.

— Дано да е нещо важно, Деймън, защото… — Изведнъж се ококори. Скочи на крака и сви свободната си ръка в юмрук. — Какво искаш да кажеш?

Прималя ми. Имах чувството, че ще припадна, като я гледах как крачи нервно наоколо.

— Кейти е с мен, но дирята й вече е съвсем незабележима! — Последва още една пауза, а после лицето на Ди стана бяло като платно. — Разбрах. Пази се. Обичам те.

Станах още преди да метне телефона на фотьойла.

— Какво става?

Ди се обърна и ме погледна право в очите.

— Видели са Барук. Идва насам.