Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (17)

Седемнайсета глава

Ярка светлина проникваше през прозорците и разсейваше мрака, в който се чувствах толкова уютно. Изръмжах и зарових глава в меката възглавница. Устата ми беше пресъхнала, главата ми пулсираше от болка. Не исках да се събуждам. Нямах ясна представа защо исках да продължа да спя колкото е възможно по-дълго, но бях сигурна, че имам основателна причина.

Понечих да се обърна и осъзнах, че цялата съм схваната. Отворих с усилие клепачи. Две яркозелени очи се взираха в мен. Закашлях се от сподавен вик и подскочих стресната. В бързината краката ми се оплетоха в леката завивка и едва не се строполих до леглото.

— Мили боже! — възкликнах с прегракнал глас.

Ди ме хвана, преди да падна, и ме задържа под мишниците, докато освободя краката си.

— Извинявай, не исках да те уплаша.

Заритах одеялото като бясна и се спрях едва когато го стъпках на топка на пода. Бях по гащи, а фланелката, с която бях облечена, не беше моя и беше поне с три номера по-голяма. Изчервих се, като си спомних, че Деймън ми я беше дал. Дори миришеше на него — на мускус и борова гора.

— Какво правиш тук, Ди?

Тя видимо се притесни и седна на фотьойла срещу широкото легло.

— Гледах те как спиш.

— Това е извратено — свъсих вежди. — Не ме стряскай, моля ти се.

Страните й пламнаха.

— Аз не в този смисъл. Просто чаках да се събудиш — каза тя и нервно взе да оправя косата си. — Исках да говоря с теб. Непременно.

Седнах на леглото. Ди изглеждаше уморена, сякаш не бе спала цяла нощ. Под очите й имаше тъмни кръгове, ръцете й висяха като безжизнени от двете страни на тялото й.

— Разбирам, но ми дойде малко неочаквано. И си е все така стряскащо.

— Трябва да говоря с теб — повтори тя, разтривайки очи.

— Добре. Дай ми две-три минути да се пооправя.

Тя кимна, облегна се назад във фотьойла и затвори очи. Хвърлих бърз поглед из стаята им за гости и се отправих към банята. На мивката намерих четката си за зъби и някои други лични вещи, които бях взела от къщи предишната вечер.

Пуснах водата и се заслушах в успокоителния ромон на силната струя. Измих си зъбите и взех да плискам лицето си. Един поглед в огледалото бе достатъчен, за да разбера, че не изглеждам по-отпочинала от Ди. На нищо не приличах. Косата ми стърчеше във всички посоки. На бузата ми имаше ярка червена следа от одраскване. Свих шепи под топлата струя и започнах да се мия. Драскотината щипеше.

Нищожното усещане за болка отприщи в мен далеч по-силни и по-неприятни чувства. В главата ми нахлуха сцени, образи и реплики от предишната вечер. Спомних си всичко. И ми се зави свят.

— Господи! — простенах, стискайки хладния мрамор на умивалника така, че чак кокалчетата на пръстите ми побеляха. — Най-добрата ми приятелка е извънземно.

Обърнах се рязко и отворих вратата. От другата страна стоеше Ди, сплела ръце зад гърба си.

— Ти си извънземно!

Тя бавно кимна.

Гледах я като втрещена. Може би щеше да е по-естествено да се уплаша или да се почувствам още по-объркана, но единственото, което изпитвах, бе непреодолимо любопитство.

— Направи го — казах, пристъпвайки крачка напред.

— Какво да направя?

— Онова, шантавото, дето светите като крушка — отвърнах.

На лицето на Ди изгря широка усмивка.

— Значи не те е страх от мен?

Поклатих глава. Как можеше да ме е страх от Ди?

— Не. Доста съм шашната от всичко, но ти си извънземно, мамка му. Това е толкова яко. Откачено, но определено по-скоро в добрия смисъл.

Брадичката й затрепери. Очите й се наляха със сълзи и заблестяха като скъпоценни камъни.

— Наистина ли не си отвратена? Харесвам те и не искам да те е страх или да страниш от мен.

— Естествено, че не съм отвратена.

Ди скочи по-бързо, отколкото човешкото ми зрение можеше да отрази, и ме прегърна удивително силно, след което се отдръпна, подсмърчайки.

— Цяла нощ седях като на тръни, особено след като Деймън не ми позволи да поговоря с теб. Единственото, което си мислех, беше, че съм загубила най-добрата си приятелка.

Извънземна или не, Ди си беше същата.

— Не си ме загубила. Никъде не възнамерявам да ходя.

Тя отново ме прегърна и този път едва не ми изкара въздуха от стиска не.

— Супер! Хайде, облечи се и ще ти направя закуска. Умирам от глад.

Тя изчезна от стаята, преди да успея да мигна. Щеше да ми отнеме известно време да свикна с начина, по който се движеха. Взех дрехите, които бях грабнала от нас предишната вечер, след като казах на мама, че ще преспя у Ди, преоблякох се набързо и слязох долу.

Ди вече приготвяше закуска и бъбреше по мобилния си телефон. Дрънченето на съдове и шуртенето на течаща вода заглушаваха почти напълно гласа й и не можах да разбера с кого говори. След малко тя затвори телефона и рязко се обърна. Миг по-късно вече стоеше пред мен и ме дърпаше към кухненската маса.

— След всичко, което се случи снощи, умирах от страх, че ще ни помислиш за пълни откачалки.

— Е, не може да се каже, че сте нормални — отвърнах.

— Да, но да си нормален понякога е толкова скучно — засмя се тя.

Хванах се за думите й като удавник за сламка и понечих да дръпна един стол, за да седна. Той се премести половин метър назад, още преди да го докосна. Погледнах към Ди, стресната.

— Ти ли го направи?

Тя се ухили.

— Доста практично — казах и внимателно седнах, надявайки се, че столът няма да се премести отново. — Значи се движите със скоростта на светлината?

— Мисля, че дори малко по-бързо.

Ди се стрелна към печката и сложи ръката си над тигана, който веднага зацвърча под дланта й. Тя ми се усмихна през рамо. Котлонът изобщо не беше включен, но скоро в кухнята замириса на пържен бекон.

Надвесих се напред, за да виждам по-добре.

— Как го правиш?

— С топлината — каза тя. — Става много по-бързо. Мога да опека прасе за секунди.

И наистина след две-три минути тя постави пред мен чиния с пържени яйца и бекон. След изпълнението със стола и микровълновата ръка започвах сериозно да й завиждам.

— Та какво ти каза Деймън снощи? — попита тя и седна на масата пред чиния, отрупана с яйца.

— Показа ми някои от вашите извънземни номера. — Храната ухаеше великолепно и апетитът ми веднага се събуди. — Впрочем благодаря за закуската.

— Удоволствието е мое — отвърна тя и прибра косата си в небрежен кок. — Нямаш представа колко е трудно да се правиш на нещо, което не си. Това е една от причините да нямаме близки приятели, които да са… хора. Затова и Деймън беше толкова против, че се сприятелихме.

Едва бях започнала да ям, а тя вече беше излапала половината от храната в чинията си.

— Повече няма да ти се налага да се криеш и да се преструваш.

Тя вдигна поглед. Очите й блестяха от въодушевление.

— Искаш ли да ти кажа нещо много яко?

Вече бях готова да чуя какво ли не.

— Казвай.

— Можем да виждаме неща, които са невидими за хората. Например енергията, която всички вие излъчвате около себе си. Мисля, че й викат аура или нещо подобно. Това е вашата светлина, някои смятат, че отразява жизнените ви сили, защото се променя според емоционалното състояние на човека — например, когато не се чувства добре или е болен.

Вилицата увисна пред устата ми.

— Ти в момента виждаш ли моята енергия?

Тя поклати глава.

— Точно в момента си доста облъчена и не я виждам заради дирята, но когато се запознахме, беше бледорозова, което май е нормално. Но ставаше яркочервена всеки път, когато говореше с Деймън.

Червеното сигурно беше признак за гняв. Или страст.

— Аз обаче не умея много да разчитам енергии. Някои способности са ни по-развити, други — не чак толкова. Матю например е адски добър в това с енергиите.

— Какво?! — възкликнах втрещена и изпуснах вилицата. — Учителят ни по биология? И той ли е извънземен? Недей, моля ти се, че почнах да си представям сцени от онзи ужасен филм „Факултетът“.

Това обаче обясняваше доста неща — реакцията му, когато ни видя с Деймън след разходката до езерото, странните погледи, които ми хвърляше в час.

Ди се задави с портокаловия сок, който пиеше.

— Спокойно, не крадем тела.

Слава богу!

— Стига бе! И какво? Имате нормални професии и ходите на работа?

— Да — отвърна тя и скочи от стола. — Искаш ли да ти покажа мен в какво ме бива най-много?

Кимнах. Тя се отдалечи малко от масата и затвори очи. Въздухът около нея сякаш започна да вибрира. Миг по-късно тя се превърна от тийнейджърка в силует, изваян от светлина, а после във вълк.

— Хм — прокашлях се. — Сега разбирам откъде са се появили легендите за върколаците.

Тя се приближи до мен и побутна ръката ми с влажната си муцуна. Не знаех какво точно се очаква да направя и просто я погалих по обраслата с козина глава. Вълкът джафна няколко пъти, което прозвуча по-скоро като кикот, и се отдалечи. Няколко секунди по-късно Ди отново стана такава, каквато я знаех.

— Ще ти покажа и нещо друго, но няма да се шашкаш — каза тя и разтърси рамене.

— Добре — отвърнах, стискайки здраво чашата с портокалов сок.

Ди затвори очи, тялото й избледня, превърна се в светлина и после пак придоби очертания, но този път тя бе съвсем различна. Лицето й беше по-бледо, косата й — светлокестенява, се спускаше под раменете й. Извитите й вежди подчертаваха големите й бадемови очи. Розовите й устни се усмихваха. Беше по-ниска и изглеждаше малко по-обикновена.

— Това съм аз! — почти изцвилих, взирайки се в себе си.

— Да! — отвърна двойничката ми. — Намираш ли някаква разлика?

Сърцето ми биеше като лудо. Понечих да се изправя, но краката не ме държаха. Отворих уста да кажа нещо, но не успях да издам нито звук.

— Ще откача! — прошепнах, когато се поокопитих малко. — Носът ми наистина ли е такъв? Я се обърни. — Тя се завъртя. — Задникът ми хич не изглежда зле.

Двойничката ми се разсмя, а после постепенно започна да избледнява. Очертанията на тялото й все още се виждаха, но през него вече прозираше хладилникът. Миг по-късно тя отново стана Ди.

— Мога да приема какъвто образ си поискам. Само в брат си не мога да се преобразя. Тоест, не че не мога, но не бих го направила. Би било супер гадно — каза тя и направи гримаса на отвращение. — Всички луксианци владеят мимикрията, но повечето могат да се преобразяват само за няколко секунди. Аз обаче мога да остана във формата, която съм приела, колкото си поискам.

Личеше, че се гордее с това.

— Правили ли сте това друг път? Преобразявали ли сте в някого други го пред мен?

Тя поклати глава.

— Деймън ще побеснее дори и сега, ако разбере, че съм го направила. Това също оставя диря върху хората, не много ярка, но все пак. Ти обаче, така или иначе, светиш като коледна елха в момента, така че няма значение.

— Деймън също ли може да се преобразява? Да се превърне в кенгуру например, ако поиска?

Ди се разсмя.

— Деймън може почти всичко. Той е един от най-надарените сред нас. Повечето луксианци могат с лекота да се справят с едно или две неща. Останалите им способности не са толкова развити. Докато на него всичко му е като детска игра.

— Понеже е върхът — смотолевих.

— Веднъж даже премести къщата с няколко сантиметра — каза Ди и набърчи носле. — Направо с основите я премести.

Мили боже…

Отпих глътка сок и попитах:

— Властите наистина ли не знаят на какво сте способни?

— Не. Едва ли — отвърна Ди. — Винаги сме внимавали да не го показваме. Знаем, че хората ще се паникьосат, ако разберат какво можем. Знаем също, че ще се опитат да се възползват от способностите ни. Затова се стараем да ги запазим в тайна.

Имах нужда от малко време, за да осмисля онова, което ми казваше. Отпих отново от сока. Главата ми работеше на такива обороти, че имах чувството, че всеки момент ще се пръсне.

— Как стана така, че дойдохте тук? Деймън каза, че нещо се е случило с вашата планета.

— Меко казано — отвърна Ди и започна да прибира масата. Изглеждаше напрегната. — Планетата ни бе унищожена от арумианците.

— Арумианци ли? — повторих замислена и изведнъж ми светна. — Това идва от мрак, нали? Те ли искат да ви отнемат силите?

— Да — каза тя и ме погледна през рамо, миейки чиниите.

— Те са ни врагове. В общи, линии единствените врагове, които имаме. Освен може би хората, ако внезапно решат, че не ни искат тук. Арумианците са пълна противоположност на нас. Живееха на съседната планета. И унищожиха дома ни. Когато бях малка, мама ми разказваше преди заспиване, че в самото начало вселената била просто светлина, толкова ярка и чиста, че сенките се изпълнили със злоба и завист. Арумианците са деца на сенките, злобни, завистливи и решени да заличат всичката светлина във вселената, без да си дават сметка, че без нея не може да има сянка. Едното не може да съществува без другото. Много луксианци смятат, че когато бъде убит арумианец, някъде във вселената угасва една светлина. Тази история е единственото, което си спомням от мама.

— Родителите ти така ли са загинали? — попитах и веднага съжалих. — Извинявай. Не трябваше да задавам такъв въпрос.

Ди спря водата и се обърна.

— Няма нищо. Нормално е да попиташ. И е добре да знаеш, но не трябва да се плашиш.

Не разбирах как смъртта на родителите й може да ме уплаши, но предчувствах, че ми предстои да науча нещо наистина притеснително.

— Тук също има арумианци. Властите си мислят, че са като нас, а ние нямаме друг избор, освен да поддържаме заблудата, защото иначе има опасност онези от службите да надушат цялата работа и всичко да отиде по дяволите.

— Ди се подпря на мивката и ме погледна. — А ти в момента си като фар за арумианците.

Направо ми прилоша.

— Няма ли начин да се махне тая диря?

— Ще изчезне сама след време — отвърна Ди и се опита да се усмихне. — Дотогава обаче е добре да стоиш близо до нас и най-вече до Деймън.

Много хубаво, няма що! Но можеше и да е по-лошо.

— Значи изчезва… макар и след време. Пак добре. Ако това е единственият ми проблем, все някак ще се справя.

— Уви, не е — каза тя. — Трябва да се погрижим властите да не разберат, че знаеш истината. Работата им е да следят да не бъдем разкрити. Представяш ли си какво би станало, ако хората научат за нас?

Съвсем ясно си представях — бунтове, размирици, плячкосване. Хората винаги реагираха така на непознатото.

— Ония от службите биха направили всичко, за да запазят съществуването ни в тайна — допълни Ди и ме погледна в очите. — Не трябва да казваш на никого, Кейти.

— Няма да кажа! Никога не бих го направила! — изстрелях моментално. — Не бих могла да ви предам.

Бях съвсем искрена. Ди ми беше като сестра, а Деймън… не знам какъв ми беше, но никога нямаше да ги предам. Не и след като ми бяха доверили нещо толкова невероятно. — На никого няма да кажа.

Ди клекна до мен и сложи длан на ръката ми.

— Вярвам ти, но наистина трябва да внимаваме службите да не научат за теб, защото иначе просто ще изчезнеш.