Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (7)

Седма глава

Ди се обади още същата вечер и макар да ми се искаше да й кажа, че разходката ми с Деймън не е била съвсем цветя и рози, излъгах. Казах й, че се е държал перфектно и напълно е заслужил да си получи ключовете обратно. Иначе се опасявах, че ще го накара пак да ме изведе някъде.

Тя толкова се зарадва, че чак ми стана неудобно.

Следващата седмица се изниза изключително бавно. Имах безкрайно много време да се примиря с факта, че след десетина дни започвам училище. Ди не се беше върнала още от гостуването при роднини или оттам, където беше отишла. Самотна и отегчена до смърт, поднових близките си отношения с интернета.

В събота привечер Деймън най-неочаквано се появи пред вратата, пъхнал ръце в джобовете на джинсите си. Видях го през прозореца, преди да почука. Стоеше с гръб към мен, вирнал назад глава, и гледаше синьото безоблачно небе. Първите звезди вече бяха започнали да се появяват, но слънцето щеше да залезе съвсем едва след два часа.

Изненадах се, че го виждам, и излязох навън. Главата му се извърна така светкавично, че се уплаших да не си разтегне някое сухожилие.

— Какво правиш? — попитах.

Свъси вежди. След няколко секунди устните му се извиха в полуусмивка и той се прокашля.

— Обичам да гледам небето. Има нещо загадъчно в него — каза и отново вдигна поглед нагоре. — Сигурно защото е безкрайно.

Говореше почти като философ.

— Има ли опасност някой луд да излезе от дома ти и да ти се развика, че говориш с мен?

— В момента не, но винаги има друг път.

Не можех да разбера шегува ли се, или говори сериозно.

— Предпочитам да го пропусна тоя друг път.

— Сигурен съм. Заета ли си?

— Занимавам се с блога си. Иначе не.

— Имаш блог?!

Той се облегна на колоната и ме погледна. На лицето му се четеше пренебрежение. Сякаш поддържането на блог беше някакъв вреден навик.

— Да, имам блог.

— Как се казва?

— Не е твоя работа — ухилих се мазно.

— Интересно име — каза той и също се ухили. — И на каква тема ти е блогът? Плетене? Редене на пъзели? Самотата?

— Ха-ха, много смешно — въздъхнах. — Коментирам книги.

— И плащат ли ти за тая работа?

Разсмях се с глас.

— Естествено, че не.

Деймън изглеждаше озадачен.

— Значи пишеш за книги и не ти плащат, ако някой купи книга, заинтригуван от коментарите ти?

— Не пиша, за да ми плащат. — Въпреки че не би било лошо. — Правя го, защото ми харесва. Обичам да чета и ми е приятно да споделям впечатленията си от книгите, които съм чела.

— А какви книги четеш?

— Всякакви. — Облегнах се на колоната срещу него и вдигнах глава да уловя погледа му. — Предпочитам най-вече такива, които се занимават с паранормалното.

— За вампири и върколаци?

Господи, колко въпроса смяташе да ми зададе!

— Да.

— А за духове и извънземни?

— Историите за духове стават, но за извънземните не съм толкова сигурна. И-Ти не ме въодушеви особено, мен и много други читатели.

— А какво те въодушевява? — попита той и вирна вежда.

— Във всеки случай не малки зелени човечета — отвърнах. — Както и да е, обичам също да чета комикси, исторически романи…

— Четеш комикси?! — възкликна той изненадан. — Сериозно?

— Да — кимнах. — Защо ти се струва толкова невероятно? Момичетата не могат ли да четат комикси?

Той дълго ме гледа, след което кимна по посока на гората и каза:

— Искаш ли да си направим един поход?

— Нали знаеш, че не си падам по планинския туризъм — отвърнах.

На лицето му се появи усмивка. Имаше нещо… предизвикателно в нея. Мъжкарско. Секси.

— Няма да те водя в Скалистите планини. За малка безобидна разходка става дума. Сигурен съм, че ще оцелееш.

— Ди не ти ли каза къде е скрила ключовете? — попитах с недоумение.

— Каза ми.

— И защо си дошъл тогава?

Деймън въздъхна.

— Без някаква определена причина. Просто реших да намина, но ако ще поставяш всичко под съмнение, забрави — каза той и се обърна да си върви.

Прехапах устни. Това беше глупаво. Умирах от скука вече дни наред. Махнах с ръка и извиках:

— Добре де! Хайде да се разходим.

— Сигурна ли си?

Кимнах, не без притеснение.

— Защо минаваме оттук? — попитах, когато ме поведе зад къщата ни. — Сенекските скали са в обратна посока. Мислех, че всички туристически пътеки започват оттам — казах и посочих към предната част на къщата, откъдето се виждаха върховете на гигантските скалисти образувания.

— Да, но от тази страна има обходни маршрути, които са по-леки — отвърна той. — Повечето хора знаят основните пътеки и все тях ползват, но като дойдохме тук, в началото доста скучаех и открих няколко други подстъпа, които са извън отъпканите трасета.

Намръщих се.

— Колко далеч извън отъпканите пътища смяташ да ме завлечеш?

Той се разсмя.

— Не много.

— Значи по-лек маршрут, казваш. Няма ли да ти е досадно?

— Не, важното е, че ще се раздвижа малко. Не обичам да се заседявам. Освен това няма да ходим чак до каньона, че да ми досади. Дотам е доста път.

— Добре. Води тогава.

Минахме покрай тях да вземем две бутилки вода и потеглихме. Вървяхме мълчаливо известно време, след което той каза:

— Много си доверчива, котенце.

— Престани да ме наричаш така! — извиках на гърба му.

Беше ми трудно да следвам широките му крачки и се тътрех малко по-назад. Той извърна глава и ме погледна през рамо, без да спира.

— Никой ли не ти е викал така преди?

Пробивах си път покрай един голям, бодлив храст.

— И други хора са ми викали, но от твоята уста звучи толкова…

Той вирна вежди.

— Толкова какво?

— Ми не знам, като обида. — Крачките му се забавиха и най-после успях да се изравня с него. — Или като някакво сексуално извращение.

Той се разсмя бурно и силно. От плътния му глас цялото ми тяло се напрегна.

— Защо ми се смееш непрекъснато?

— Не знам. Просто ме разсмиваш — отвърна той и ме погледна с усмивка.

— Както и да е — сопнах се и изритах ядосано един камък. — Я по-добре кажи какво му има на тоя Матю. Държеше се така, все едно съм му изяла закуската.

— Нищо му няма. Просто не ти вярва.

— За кое? — попитах озадачена. — Че ще опазя честта ти?

Той се изсмя с пълно гърло.

— Предполагам — отвърна накрая. — Не е фен на красивите момичета, които си падат по мен.

— Какво?! — Спънах се на един корен и Деймън моментално ме хвана, отдръпвайки се веднага щом стъпих на краката си. Ръцете му бяха само за миг на кръста ми, но от допира кожата под дрехите ми настръхна. — Шегуваш се, нали?

— За кое по-точно? — попита той.

— За всичко!

— Айде, моля ти се! Не ти вярвам, че не се смяташ за хубава. — Мълчах. Той ме изгледа озадачено и се замисли. — Наистина, Кити, никой ли не ти е казвал, че си красива?

Естествено, че ми го бяха казвали и преди, но май никога не бях обръщала внимание. Бях го чувала от разни гаджета, но за първи път ми се случваше да ми го каже някой, който всъщност не ме харесваше.

— Казвали са ми го, разбира се — вдигнах небрежно рамене.

— Може би пък просто не си даваш сметка, че си красива.

Отново свих рамене и се загледах в някакви паднали стволове край пътеката, готова да сменя темата и да се направя, че не съм чула втората част от твърдението му. Категорично не си падах по този арогантен тип.

— Знаеш ли какво си мисля? — каза той тихо.

Наоколо цареше пълен покой, чуваха се само някакви птички в далечината.

— Какво? — попитах едва чуто.

— Винаги съм смятал, че истински красивите хора, тези, които са красиви и отвън, и отвътре, рядко осъзнават какво впечатление създават у околните. — Съзнателно потърси с поглед очите ми и за миг стояхме и се гледахме, почти долепени един до друг. — А онези, които парадират с красотата си, прахосват това, което имат. Защото тяхната красота е преходна — просто черупка, в която няма нищо друго, освен сенки и празнота.

Направих възможно най-неподходящото нещо. Разсмях се.

— Извинявай, но това е най-смисленото нещо, което съм чувала да казваш. Да не би някакви извънземни да са взели Деймън, когото познавам? И къде са, че да ги помоля да го задържат?

Той се намръщи.

— Просто бях искрен.

— Знам. Съжалявам, че реагирах така тъпо, но наистина ме свари неподготвена.

Чувствах се ужасно. Как можах да опропастя може би единственото мило нещо, което някога щеше да ми каже?

Той сви рамене и отново закрачи по пътеката.

— Няма да се отдалечаваме много — каза след няколко минути. — Значи се интересуваш и от история, така ли?

— Да, знам, че сигурно ме мислиш за откачалка — отвърнах, облекчена, че сменяме темата.

Коментарът ми сякаш го подразни.

— А знаеш ли, че по тези земи някога са кръстосвали индианци от племето сенека?

— Нали няма да ми кажеш, че вървим върху индиански гробове? — изгледах го косо.

— Ами… нищо чудно да са погребали някого по тия места. Сенеките не са живели тук, просто са преминавали, но ако някой е умрял при прехода, твърде е възможно да са го…

— Деймън! Предпочитам да не знам — прекъснах го, тупвайки го леко по рамото.

Той ме погледна с онова неразгадаемо изражение и поклати глава.

— Добре тогава, ще ти разкажа историята без иначе съвсем естествените неща от живота, които така те плашат.

Един дълъг клон се спускаше ниско над пътеката и Деймън го повдигна, за да мина. Докато се промушвах отдолу, неволно отърках рамо в гърдите му и ме побиха тръпки.

— Каква история?

— Ще видиш. Слушай сега… Преди много време по тези места имало единствено гори и хълмове. То и днес не е много по-различно, като се изключат малките градчета тук-там — каза той и вдигна ръка да отмести ниските клони по пътя ни. — Но си представи как е изглеждало това място, когато е било толкова рядко населено, че са били нужни дни, дори седмици, за да стигне човек до най-близкия си съсед.

— Едва ли е било приятно — казах.

— Сигурно не, но такъв е бил животът преди стотици години. Хората са живеели на няколко километра един от друг, но разстоянията са се изминавали или пеша, или на кон и всичко това е отнемало много време. Пък и съвсем не е било безопасно.

— Мога да си представя — обадих се тихо.

— Преди да се установят на запад, сенеките са прекосили цялата източна част на Съединените щати и в някакъв момент са минали и по тия места, търсейки убежище в скалите, които днес носят тяхното име. — Той се обърна и ме погледна. — Знаеш ли, че малката пътечка, която започва точно зад къщата ви, води до подножието на скалите?

— Не, не знаех. Винаги са ми се стрували толкова далече.

— Всъщност не са. Ако повървиш два-три километра по пътеката, ще се озовеш точно под тях. Изглеждат далече, защото са много стръмни и високи. Дори най-опитните катерачи не се решават да ги покорят. Знаеш ли на колко голяма площ се простират? Обхващат окръг Грант и окръг Пендълтън. Най-внушителни са при Спрус Ноб, но дотам е почти невъзможно да се стигне, защото повечето подстъпи се намират в частни земи. Представяш ли си какво е да можеш да се изкачиш до най-високата им точка и да погледнеш от близо три хиляди метра височина? — размечта се той.

— Сигурно е страхотно — смотолевих, но хич не бях убедителна и побързах да се усмихна, за да не опропастя момента.

Това бе може би най-дългият разговор, който бяхме водили с Деймън, без да ми се прииска да му тегля една.

— Ако не те е страх от високо — засмя се той, виждайки изражението на лицето ми. — Както и да е, Сенекските скали се състоят от кварцит, който в по-голямата си част представлява кварцов пясъчник. Затова на места имат розов оттенък. Кварцитът е бета-кварц. Хората, които вярват в… паранормални сили или пък в… силата на природата, както много индиански племена навремето, смятат, че бета-кварцът има способността да съхранява и трансформира енергия и даже да я пренасочва. Да предизвиква смущения в електронни и други устройства и дори да кара разни неща да изчезват.

— Стига бе!

Той ме изгледа строго и реших повече да не го прекъсвам.

— Може би именно бета-кварцът е привлякъл сенеките по тези места. Още повече че корените им не са били тук. И всъщност никой не знае какво ги е довело насам, колко време са пребивавали по тия земи, дали са дошли, за да търгуват, или да воюват. — Той замълча и се огледа наоколо, сякаш ги виждаше като сенки от миналото. — Но идването на сенеките в тази непристъпна скалиста местност е дало началото на една много романтична легенда.

— Романтична ли? — попитах изненадана.

Не можех да си представя каква романтика може да се роди сред тия чукари.

— Да, звучи невероятно, но разправят, че една красива индианска принцеса на име Снежната птица поискала от седемте най-храбри войни в племето да докажат любовта си към нея, като направят нещо, на което само тя била способна. Много мъже желаели да я спечелят заради красотата и положението й, но тя искала избраникът й да бъде достоен за нея. Когато дошло време да си избере съпруг, подложила воините на изпитание, което само най-смелият и най-отдаденият от тях можел да преодолее. Накарала ги да я последват до върха на най-високата скала.

Той беше забавил крачка и вече вървяхме рамо до рамо по тясната пътека. Гласът му беше спокоен и мек.

— Всички тръгнали към висините, но с всеки изминат метър ставало все по-трудно и трима от тях скоро се отказали. Четвъртият се замаял от височината, петият се строполил от изтощение. Само двама продължили да се изкачват, а Снежната птица ги водела все по-нагоре и по-нагоре, без дори да поглежда назад. Едва когато стигнала до върха, красивата принцеса се обърнала да види кой е най-смелият и най-издръжливият от седмината войни. Малко по-надолу, захванат за нищожен процеп в скалата, със сетни сили се крепял един-единствен воин, който всеки момент щял да полети към бездната.

Слушах в захлас. Желанието да накараш седмина мъже да се борят за ръката ти, изправяйки се пред почти сигурна смърт, ми се струваше напълно непонятна.

— Снежната птица осъзнала, че дори най-силният и най-смелият воин в племето не може да се мери с нея. И трябвало да реши дали да го спаси, или да го остави да падне. Бил проявил завидна храброст, но не успял да стигне до върха.

— Е, глупости! Та той е бил само на метър след нея. Как ще го остави да умре? — възмутих се.

— Ти какво би направила? — попита Деймън с искрено любопитство.

— Като начало никога не бих накарала група мъже да доказват любовта си, вършейки нещо толкова глупаво и опасно, но ако някога се окажа в такова положение, което е крайно…

— Кити? — прекъсна ме той с укор.

— Ще му подам ръка и ще го спася, естествено. Няма да го оставя да се пребие, я!

— Но той не е устоял на изпитанието.

— Какво от това? — възразих. — Бил е съвсем близо до върха. Плюс това що за човек трябва да си, че да пратиш някого на сигурна смърт само защото не се е доказал? Такъв човек не е способен да обича, нито пък заслужава да бъде обичан.

— И Снежната птица е мислела като теб — каза той.

— Браво на нея — въздъхнах с облекчение.

Иначе романтичната легенда хич нямаше да ми се стори романтична.

— Принцесата преценила, че воинът все пак е достоен да стане неин съпруг, и решила да го спаси. В подножието на скалите ги чакал вождът, който останал много доволен от избора на дъщеря си. Благословил съюза им и направил война свой наследник.

— Значи оттам идва името на Сенекските скали.

— Поне така е според легендата — кимна Деймън.

— Много красива история, но ако питаш мен, да накараш някого да се катери хиляди метри само за да докаже любовта си, е малко прекалено.

— Съгласен съм — засмя се той.

— И слава богу. Иначе в днешно време току-виж някоя те накарала да пресичаш магистралата с вързани очи, за да й покажеш колко я обичаш.

В мига, в който изтърсих тази глупост, ми се прииска да си отхапя езика. Дано поне да не си беше помислил, че имам предвид себе си.

— Няма такава опасност — отвърна той и ме изгледа многозначително.

— Оттук може ли да се стигне до най-високата точка, за която се разправя в легендата? — попитах.

— Не — поклати глава той. — Можеш да стигнеш до каньона, но е доста път. Не те съветвам да опиташ сама.

— О, въобще не се притеснявай — разсмях се. — Не би ми хрумнало дори. Но наистина е интересно какво е довело индианците по тия места. Дали са търсели нещо? — Пристъпих встрани, за да заобиколя един огромен камък.

— Доста невероятно ми се струва да са били привлечени от някакви си скали.

— Кой знае — отвърна той и след кратко мълчание каза:

— Хората гледат на древните вярвания като на нещо примитивно и глупаво, но непрекъснато откриваме нови и нови истини в преданията от миналото.

Погледнах го крадешком, опитвайки се да преценя дали говори сериозно. Струваше ми се много по-зрял от момчетата на негова възраст.

— Затова ли се е подновил интересът към скалите?

Той сведе поглед към мен, за да ми отговори.

— Самият състав на скалите е… — Изведнъж ококори очи. — Коте?

— Няма ли да престанеш да…

— Тихо! — процеди той през зъби, вперил поглед някъде зад рамото ми. После ме хвана над лакътя и каза: — Обещай ми, че няма да истерясаш.

— Защо да истерясам? — прошепнах.

Деймън ме притегни към себе си и почти ме прегърна. Прималя ми, трябваше да опра ръце на гърдите му, за да не залитна. Гръдният му кош сякаш вибрираше под дланите ми.

— Виждала ли си мечка?

Вълнението ми за секунди прерасна в страх.

— Какво?! Мечка ли има?

Дръпнах се от прегръдката му и рязко се обърнах.

Да, имаше мечка.

На не повече от четири-пет метра от нас. Огромна, черна, рунтава мечка, която душеше въздуха наоколо с дългата си космата муцуна. Ушите й се наостряха при всяко наше вдишване. За миг изпитах странно възхищение, почти страхопочитание. Никога не бях виждала мечка на живо. Имаше нещо величествено в това грамадно животно, в начина, по който се движеха мускулите му под дебелата козина, в тъмните му очи, които ни гледаха съсредоточено.

Мечката пристъпи напред и попадна под сноп слънчеви лъчи, които се процеждаха през клоните на дърветата. Черната й козина сякаш заблестя на слънцето.

— Не мърдай — прошепна Деймън.

И да исках, не можех да помръдна.

Мечката изръмжа и се изправи на задните си крака. Беше почти два метра висока. В следващия миг гората се разтресе от оглушителен рев, от който ме побиха тръпки. Вцепених се.

Деймън започна да крещи и да маха с ръце, но животното не трепна. Миг по-късно се стовари на четири крака, разтърсвайки масивното си тяло, и се втурна към нас.

Дъхът ми спря. Гърлото ми се стегна, сякаш някой ме душеше. Затворих очи от ужас. Мисълта, че ще бъда изядена от мечка, изпълни цялото ми същество. Чух как Деймън изруга и пред здраво стиснатите ми клепачи блесна ослепителна светлина, последвана от гореща вълна, която ме блъсна в лицето. После ме погълна непроницаем мрак.