Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (14)

Четиринайсета глава

Опитвах се да се съсредоточа върху онова, което ни преподаваха в часовете, но не можех да спра да мисля за Деймън и за предстоящия ни разговор. За щастие следобед щяха да ми махат шината и трябваше да избутам някак само половината ден.

Както се очакваше, ръката ми беше съвсем оздравяла.

На път към къщи минах покрай пощата. В кутията ни имаше купища рекламни листовки, но и няколко жълти плика с печат „Книги“ на тях, които много ме зарадваха. Прибрах се с трепет у дома, но не можах да се отдам на четене. Не ме свърташе на едно място. Чувствах се така, сякаш съм прекалила с някоя от ония евтини енергийни напитки.

Облякох и съблякох половината дрехи в гардероба си, преди да се спра на една къса лятна рокля, която донякъде ми се видя подходяща, но това по никакъв начин не ме успокои.

За какво искаше да говори с мен Деймън?

Накрая, за да се занимавам с нещо, промених целия дизайн на блога си, което още повече ме изнерви, защото антетката в горния край на страницата нещо се размести и не можех да я оправя, а банерът отдолу замръзна и вече не беше активен. Когато и броячът за посещения изчезна някъде из дебрите на интернет, затворих лаптопа, за да не прецакам всичко.

Агонията продължи доста дълго. Деймън се появи пред вратата едва след осем вечерта, няколко минути след като мама бе тръгнала за Уинчестър. Стоеше, подпрян на парапета, и гледаше звездите, както обикновено. Луната осветяваше половината му лице, оставяйки другата половина в сянка, и образът му изглеждаше направо нереален.

Щом излязох на верандата, той ме измери с поглед от главата до петите, но не каза нищо, сякаш се колебаеше дали да ме заговори пръв.

Събрах кураж и пристъпих към него.

— Ди вкъщи ли е?

— Не — отвърна той и отново вдигна поглед към небето, което тази вечер бе осеяно с хиляди ярки звезди. — Отиде на мача с Ашли, но предполагам, че няма да остане до края — добави, свеждайки глава да ме погледне. — Казах й, че ще се видя с теб тази вечер, така че най-вероятно ще бърза да се прибере, преди да сме се избили взаимно.

Извърнах глава, за да не види усмивката ми.

— Е, ако ти не ме убиеш, сигурна съм, че Ашли с радост би го направила.

— Заради спагети гейт или заради друго? — попита той.

Изгледах го на верев.

— Май ти беше доста приятно да я държиш в скута си вчера.

— Я виж ти — каза той и се оттласна от парапета, за да застане до мен. — Сега вече всичко е ясно.

— Нима? — не отстъпих.

Очите му проблясваха в тъмнината.

— Ревнуваш.

— Сериозно! — засмях се пресилено. — И защо пък ще ревнувам?

Слязох по стъпалата към двора и той ме последва.

— Защото прекарахме известно време заедно.

— Това не е причина да те ревнувам, особено като се има предвид, че беше принуден да ми обръщаш внимание — отвърнах, давайки си сметка, че колкото и да ми е неприятно да го призная, наистина ревнувах. — За това ли искаше да говорим?

Той сви рамене.

— Хайде да се поразходим.

Погледнах го изненадана, приглаждайки роклята си с длани.

— Не е ли малко късно за разходки?

— Мисля и разговарям по-добре, докато вървя — каза той и ми подаде ръка. — Иначе се превръщам в кретена Деймън, по който не си падаш особено.

— Много смешно! — отвърнах, странно развълнувана от това, че ми подава ръка. — Наистина ли смяташ, че ще те хвана за ръчичка?

— Защо не?

— Защото е абсурдно да вървим ръка за ръка, при положение че дори не ми харесваш.

— Ох! — намръщи се той и сложи театрално длан на гърдите си. — Много ме заболя.

Хич не го биваше за актьор.

— Нали няма да ме закараш в гората и да ме зарежеш там?

— Звучи доста примамливо отмъщение, но не, няма. Едва ли ще издържиш дълго, ако няма кой да ти се притече на помощ.

— Благодаря за доверието.

Той ми хвърли бърза усмивка, след което повървяхме мълчаливо няколко минути, прекосявайки главния път и навлизайки в гората отвъд. Нощта бе доста по-хладна от следобеда, в който бях облякла роклята си, и взе да ми става студено. Есента определено беше дошла.

Скоро дърветата се сгъстиха и лунните лъчи вече едва проникваха през тях. Деймън бръкна в задния си джоб и извади миниатюрно фенерче, което светеше удивително силно. Докато вървяхме, обгърнати в тъмнина, следвайки снопа светлина, който подскачаше пред краката ни, имах чувството, че усещам близостта му с всяка брънка на тялото си, и се ненавиждах за това.

— Ашли не ми е гадже — каза той най-после. — Ходехме по едно време, но сега сме само приятели. И преди да попиташ, уточнявам, че наистина нямаме други отношения, нищо че седеше на коленете ми. Не мога да си обясня защо се държа така с теб.

— А защо й позволи? — попитах и моментално ми се прииска да си взема думите обратно. Не беше моя работа, пък и пет пари не давах.

— Честно казано, не знам. Това, че съм мъж, достатъчна причина ли е?

— Не бих казала — отвърнах, вперила поглед в земята. Едва различавах краката си, толкова беше тъмно.

— Така си и мислех — каза той.

Не можех да видя изражението му, а много ми се искаше, защото никога не успявах да разбера какво си мисли, а понякога очите му бяха в пълно противоречие с думите му.

— Както и да е. Аз… Наистина съжалявам за това, което стана.

Извинението му толкова ме изненада, че се спънах в един камък. Той ме хвана да не падна и веднага се отдръпна, но краткият миг, в който топлият му дъх погали лицето ми, бе достатъчен, за да настръхна цялата. Това, че ми се извиняваше, ми дойде като гръм от ясно небе. Не знаех кое е по-лошо — да не си дава сметка, че се е държал идиотски, или да е напълно наясно колко ме е обидил.

— Кити? — каза той, явно озадачен от мълчанието ми.

Вдигнах глава да го погледна.

— Почувствах се адски гадно.

— Знам…

— Не, съмнявам се, че знаеш — отвърнах и ускорих крачка, обвивайки ръце около тялото си, за да се сгрея. — Направо ме вбеси. Не мога да те разбера. Понякога се държиш нормално, друг път си най-големият кретен на света.

— Но все пак съм натрупал някои червени точки, нали? — каза той и ме застигна, насочвайки лъча на фенерчето напред, така че да виждам препятствията по пътя. — От следобеда край езерото и после от разходката в гората? А това, че те спасих онази вечер, брои ли се?

— Натрупал си червени точки пред сестра си. Не пред мен. Пък и да беше пред мен, с вчерашното си поведение щеше да си ги загубил.

Той замълча за миг.

— Много ме заболя. Наистина.

Спрях и се обърнах към него.

— Защо изобщо говорим? — попитах.

— Виж, много съжалявам за вчера — каза той и въздъхна тежко. — С нищо не си заслужила да се държим по този начин с теб.

Не знаех какво да отговоря. Явно беше искрен и сякаш наистина се разкайваше, но от друга страна, не е като да не беше имал избор. В стремежа си да кажа нещо мило, изтърсих може би най-неподходящото.

— А аз съжалявам за брат ти, Деймън.

Той се закова на място. Едва го виждах в тъмнината. Последва дълго мълчание и започнах да се съмнявам, че въобще ще ми отговори.

— Ти нямаш никаква представа какво се случи с брат ми.

Стомахът ми се сви.

— Знам само, че е изчезнал.

Снопът светлина от фенерчето в ръката му потрепери.

— Беше отдавна.

— Било е миналата година — отбелязах плахо. — Нали?

— Да, права си. Просто ми се струва, че е минало повече време. — Той извърна глава и половината му лице излезе от сянка. — Как разбра за него?

— Говореха в училище. Изненадах се, че не сте ми го споменали.

— А трябваше ли? — попита той.

Погледнах го, опитвайки се да разгадая по изражението му какво става в главата му, но беше прекалено тъмно.

— Не знам. Такива неща не се случват всеки ден и ми се стори странно.

Деймън отново тръгна да върви.

— Избягваме да говорим за това, Кити.

Беше разбираемо.

— Съжалявам, не исках да си пъхам носа в лични работи — отвърнах, опитвайки се да вървя в крак с него.

— Нима? — Гласът му беше строг, движенията — резки и насечени. — Брат ми го няма вече. Едно нещастно семейство сигурно никога вече няма да види дъщеря си, а ти се интересуваш защо никой не ти е казал?

Прехапах устни, чувствайки се като пълен глупак.

— Извинявай. Просто всички са толкова… потайни и понякога страшно се озадачавам, Деймън. Нищо не знам за семейството ти. Никога не съм виждала родителите ти. Ашли ме ненавижда без очевидна причина. Адски е странно две семейства с тризнаци да се преместят в такъв малък град по едно и също време. Вчера ти изсипах чиния с храна на главата и никой не ме смъмри дори. Това нормално ли е? Въобще в целия град нещо не е наред. Хората зяпат Ди, все едно я мислят за принцеса или се страхуват от нея. Зяпат и мен…

— Говориш, сякаш всичките тези неща са по някакъв начин свързани.

Вече едва успявах да го догонвам. Навлизахме все по-навътре в гората, трябва да бяхме стигнали почти до езерото.

— А не са ли?

— От къде на къде ще са? — отвърна той, видимо раздразнен. — Мисля, че те гони някаква параноя. Нормално е. И аз бих се чувствал така, ако ме бяха нападнали малко след преместването ми на ново място.

— Ето, и ти реагираш по същия начин! Дразниш се само защото съм задала някакъв въпрос. И бързаш да смениш темата точно като Ди.

— А не си ли се замисляла, че просто не искаме да ти създаваме допълнителни тревоги след всичко, което преживя?

— Какви допълнителни тревоги бихте могли да ми създадете?

Той забави крачка.

— Не знам. Всъщност никакви.

Поклатих отчаяно глава. Вече бяхме стигнали до брега на езерото и той изключи фенерчето. На бледата лунна светлина водата проблясваше като идеално полиран оникс. Стотици звезди се отразяваха в гладката повърхност и езерото приличаше на нощно небе, само че по-близко и не така безкрайно. Имах чувството, че ако протегна ръка, ще ги уловя в дланта си.

— Когато дойдохме тук за първи път — каза Деймън след известно мълчание, — имаше няколко момента, в които ми беше приятно с теб.

Дъхът ми спря от това неочаквано признание. Аз също се бях почувствала добре с него, макар и за кратко. Прибрах кичур коса, който се бе изплъзнал от опашката ми, и попитах:

— Преди да се превърнеш в човека амфибия, нали?

Деймън мълчеше, но цялото му тяло излъчваше странно напрежение.

— Когато човек е притеснен, често се случва да губи представа за времето.

Озарени от синкавите лъчи на луната, изумителните черти на лицето му изглеждаха направо нереални. Екзотичните очи, извивката на брадичката му, всичко ми се виждаше още по-изразително сега. Той стоеше уми елен на брега на езерото, зареял поглед в нощното небе.

— Не е от това — казах след малко. — Има нещо… странно тук.

— Освен теб? — заяде се той.

Идеше ми да му тегля една, но се въздържах. Нямах желание да се карам с него посред нощ, още по-малко пък в гората.

— Защо искаше да говорим, Деймън? — попитах.

Той сключи пръсти зад врата си и се разкърши.

— Това, което се случи вчера на обяд, ще се повтори и ще става все по-неприятно. Не можете да бъдете приятелки с Ди, поне не такива, каквито искате.

Обля ме гореща вълна, която бързо се спусна надолу по шията ми.

— Ти сериозно ли говориш?

Деймън свали ръцете от врата си и ме погледна.

— Не казвам, че трябва да престанеш да разговаряш с нея, но те съветвам да се дистанцираш. Не става дума да й обърнеш гръб. Можеш да се държиш нормално и да си говорите в училище, но не се сближавайте прекалено. Иначе ще стане по-лошо и за нея, и за теб.

Кръвта моментално се качи в главата ми.

— Заплашваш ли ме, Деймън?

Вече се гледахме очи в очи. Неговите излъчваха… съжаление.

— Не. Просто ти казвам какво ще стане. Хайде да се връщаме.

— Никъде не тръгвам, докато не ми кажеш защо! — сопнах се. — Какво пречи да бъдем приятелки със сестра ти?

Скулите му видимо заиграха.

— Не трябва да си тук с мен — каза той, поемайки дълбоко въздух, и пристъпи крачка напред. Очите му изглеждаха огромни.

Изведнъж въздухът се раздвижи от топъл бриз, който разпиля падналите листа и облъхна лицето ми. Полъхът сякаш идваше от самия него, като че ли подклаждан от нарастващия му гняв.

— Ти не си като нас — процеди той през зъби. — Нямаш нищо общо с нас. Ди заслужава повече. Заслужава приятели, които да са на нейното ниво. Затова остави мен и семейството ми на мира.

Почувствах се така, сякаш ми бе зашлевил шамар. Очаквах всичко друго, но не и това. Понечих да поема въздух, за да се успокоя, но дъхът заседна в гърдите ми. Отстъпих назад, мигайки енергично, за да спра сълзите, които напираха в очите ми.

Деймън не отместваше поглед от мен.

— Искаше да знаеш защо. Ето затова!

Преглътнах тежко.

— Защо… защо ме мразиш толкова?

Маската му за миг се пропука и на лицето му се изписа болка. Всичко стана толкова мигновено, че не бях сигурна дали не се лъжа. Той не отговори.

Усещах, че сълзите ми всеки момент ще рукнат, а не исках да плача пред него. Не исках да му показвам, че има такава власт над мен.

— Знаеш ли какво? Майната ти, Деймън!

Той отмести поглед.

— Кити, не можеш…

— Млъкни! — просъсках. — Просто млъкни!

После се стрелнах покрай него и тръгнах обратно през гората. Студени и топли вълни обливаха тялото ми. Стомахът ми бе свит на топка. Буцата в гърлото ми ме душеше. Усещах, че не мога повече да сдържам сълзите си.

— Кити! — извика Деймън подире ми. — Моля те, спри.

Продължих да ускорявам крачка и вече почти тичах.

— Кити, моля те! Недей да се отдалечаваш толкова. Ще се загубиш. Вземи поне фенерчето!

Като че ли го беше грижа! Исках да се махна, да се отдалеча от него, преди да съм загубила самообладание съвсем. Иначе можеше да го ударя. Или да се разрева, защото независимо дали ми харесваше, или не, думите му ме бяха жегнали. Сякаш бях второ качество човек.

Спъвах се в камъни, корени и паднали клони. Не виждах къде вървя, но бях сигурна, че мога да стигна до пътя. Той се опитваше да ме догони. Чувах стъпките му все по-близо.

Гърдите ми изгаряха от гняв и пареща болка. Крачех напред, вперила поглед в тъмнината, и единственото, което исках, бе да се прибера у дома, да се обадя на мама и някак да я убедя, че трябва да се махнем веднага от това място.

Исках да избягам.

Ръцете ми сякаш сами се свиха в юмруци. Защо да бягам? Да не би да бях извършила престъпление?! Вбесена и отвратена от самата себе си, не забелязах един клон, който бе препречил пътеката, и едва не се пльоснах по очи.

— Кити! — извика Деймън зад гърба ми.

Окопитих се и отново се втурнах напред към пътя, който се виждаше между дърветата. Вече тичах презглава. Стъпките му се чуваха все по-далеч зад гърба ми. Излязох на неосветения път и изтрих лицето си с опакото на ръката. По дяволите! Плачех неудържимо.

Деймън изкрещя, но не бях в състояние да го чуя. Заслепиха ме фарове, изпищяха спирачки и един камион полетя към мен. Вцепених се на място.

Дотук бях. Щеше да ме удари.