Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лукс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Obsidian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дженифър Л. Арментраут

Заглавие: Обсидиан

Преводач: Ирена Алексиева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Петя Дочева

Художник: istock photo

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1256-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1482

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

— Деймън!

Главата ми се пръскаше от какви ли не мисли. От колко минути е под вода? Къде го бях видяла за последен път? Колко време ще ми отнеме да повикам помощ? Не харесвах Деймън и да, в един момент ми идеше да го удавя, но не исках да умира, за бога.

— Господи! — прошепнах. — Само това не!

Не можех да си позволя да губя повече време в мислене. Трябваше да предприема нещо. Спуснах се внимателно надолу по скалите, готова да се гмурна, когато повърхността на водата се раздвижи и от дълбокото се изстреля Деймън. Изненада и облекчение преминаха през цялото ми тяло, последвани от почти непреодолимо желание да повърна. А после да го ударя.

Той се набра на ръце, за да се качи на скалите, и мишците му се откроиха от усилието.

— Добре ли си? Изглеждаш стресната.

Гласът му ме извади от вцепенението. Сграбчих го за хлъзгавите рамене, сякаш за да се уверя, че е жив и не е претърпял някакво мозъчно увреждане заради липса на кислород, и извиках в лицето му:

— Ти добре ли си? Къде беше? — После го праснах по рамото. Яката. — Никога повече не прави така!

Деймън вдигна рязко ръце, за да се освободи от хватката ми.

— Ало! Я по-спокойно! Какъв ти е проблемът?

— Беше под вода толкова време! Помислих, че си се удавил! Ти нормален ли си? Защо ме плашиш така? — Изправих се рязко и поех дълбоко въздух, за да се успокоя. — Нямаше те цяла вечност!

— Не съм бил под вода чак толкова дълго. Плувах — погледна ме той, озадачен.

— Не, Деймън! Беше! Поне десет минути! Търсих те, виках те! Изкарах си акъла! Реших, че си… умрял.

Той също се изправи.

— Не са били десет минути. Така ти се е сторило. Никой не може да издържи без въздух толкова дълго.

— Ти явно можеш — отвърнах и преглътнах буцата в гърлото си.

Деймън ме погледна в очите.

— Ама ти май наистина си се уплашила!

— Не бе! На ужким! Помислих, че си се удавил, ти казвам! — казах разтреперана.

— Кити, излизах да си поема въздух и веднага се гмурках отново. Сигурно не си ме видяла.

Лъжеше. Знаех го с всяка фибра на тялото си. Може би пък се беше тренирал да издържа дълго без въздух? Но ако е така, защо да не ми го каже?

— Често ли ти се случва това? — попита той.

— Кое по-точно? — изгледах го с недоумение.

— Да си въобразяваш разни неща. Или може би имаш сериозен проблем с усещането за време?

— Нищо не съм си въобразила! И усещането ми за време си е съвсем наред, идиот такъв!

— Тогава наистина не знам какво да ти кажа — отвърна той и пристъпи крачка напред, с което се озова почти до мен на тясната скала. — Не аз си въобразявам, че съм бил под вода десет минути, след като не са били повече от две. Знаеш ли, ще взема да ти купя часовник, като си получа ключовете на колата и успея да отида до града.

Колкото и да е странно, съвсем бях забравила защо всъщност сме тук. Покрай ступора при вида на полуголото му тяло и ужаса при мисълта, че се е удавил, изглежда, тотално бях откачила.

— Е, погрижи се да разкажеш подробно на Ди колко хубаво сме изкарали, за да ти върне тъпите ключове най-после — казах и го погледнах в очите. — Така няма да ни се наложи да повтаряме днешното събитие.

Самодоволната усмивка отново цъфна на лицето му.

— Това удоволствие се пада на теб, котенце. Сигурен съм, че ще ти се обади довечера да те пита.

— Тогава можеш да бъдеш спокоен. Ще си получиш клю…

Подхлъзнах се на мокрите скали и залитнах, размахвайки ръце във въздуха като пълен глупак.

Със светкавична реакция той се протегна, хвана ме над лакътя и ме придърпа към себе си! В следващия миг се озовах долепена до топлите му, мокри гърди. Силната му ръка ме придържаше през кръста.

— Внимавай, котенце. Ди ще ме убие, ако си разбиеш главата в скалите.

Естествено. Вероятно ще реши, че го е направил нарочно. Понечих да отговоря, но не можах да издам нито звук. Дрехите, които деляха телата ни, бяха нищожни. Кръвта пулсираше в слепоочията ми. Сигурно от адреналина. Все пак едва не се бях пребила.

Обзе ме странна възбуда. Стояхме, прилепени един до друг, и се гледахме очи в очи. Лек ветрец галеше телата ни там, където не се допираха, от което допирът сякаш ставаше още по-горещ.

Мълчахме.

Гърдите му ритмично се движеха нагоре-надолу, дълбоките му зелени очи с всеки миг потъмняваха. През тялото ми премина мощен, почти електрически импулс, който сякаш бе дошъл от него.

Глупости! Това беше невъзможно, абсурдно. Та той ме ненавиждаше.

После Деймън отмести ръка от кръста ми и отстъпи назад. Прокашля се и каза с дълбок, плътен глас:

— Мисля, че е време да се прибираме.

Кимнах разочарована, без да съм наясно от какво точно. Промените в настроението му ме караха да се чувствам така, сякаш се возех на развалена въртележка, която не можеше да спре, но нещо в него непреодолимо ме… привличаше.

Подсушихме се и се облякохме в пълно мълчание. По пътя към къщи също не говорихме. Изглежда, никой от нас нямаше какво да каже, което всъщност беше хубаво. Харесваше ми повече, когато не си отваряше устата.

Но когато стигнахме на нашата улица, той изруга през зъби. Помежду ни сякаш премина ледена вълна. Проследих погледа му. Пред къщата им беше спряла непозната кола — едно от онези суперскъпи аудита, които струваха колкото годишната заплата на майка ми. Помислих, че е на родителите му, и се подготвих за някакъв скандал.

Скулите на Деймън заиграха.

— Кити, аз…

В този момент вратата на къщата се отвори и затвори с оглушителен трясък. На верандата излезе млад мъж на около трийсет години. Беше светлокестеняв и не приличаше нито на Деймън, нито на Ди. Който и да бе, беше красив и добре облечен.

Но изглеждаше бесен.

Спусна се към Деймън, прескачайки стъпалата през две, и дори не ме погледна. Нито веднъж.

— Какво става тук? — попита.

— Абсолютно нищо — отвърна Деймън и скръсти ръце. — След като сестра ми не си е вкъщи, много ми е интересно ти какво правиш в дома ми?

Ясно. Определено не беше роднина.

— Самопоканих се — отвърна той. — Не предполагах, че ще имаш нещо против.

— Е, имам, Матю.

Матю. Значи това беше човекът, на когото трябваше да се обади Ди. Стоманеният поглед на мъжа най-накрая се фокусира върху мен. Ококори леко очи. Бяха ярко, ослепително сини. Той ме огледа от главата до петите, не с мъжки интерес, а по-скоро за да ме прецени, и лицето му се изкриви от някаква гримаса.

— Очаквах повече от теб, Деймън.

По дяволите, пак се почва. Вече се чувствах като някаква панаирджийска атракция. Във въздуха се усещаше напрежение. И всичко това заради мен? Не можех да го проумея. Та този човек ме виждаше за първи път!

Деймън присви очи.

— Матю, ако цениш способността си да ходиш, горещо те съветвам да смениш темата.

Втрещена до немай-къде, отстъпих встрани.

— Мисля, че трябва да си вървя.

— Аз пък мисля, че Матю трябва да си върви — каза Деймън и застана пред мен. — Изглежда, не е дошъл за друго, освен да си навира носа там, където не му е работа.

Дори тялото на Деймън не беше в състояние да препречи пронизващия и изпълнен с погнуса поглед на мъжа.

— Съжалявам — казах с разтреперан глас, — но наистина не знам какво става тук. Ние просто ходихме да плуваме.

Матю стрелна поглед към Деймън, който вдигна решително глава.

— Не е това, което си мислиш. За такъв ли ме смяташ? Ди ми скри ключовете. Трябваше да изляза с нея, за да ми ги върне.

Пламнах цялата. Беше ли необходимо да казва на някакъв дръвник, че е излязъл с мен по принуда?

Мъжът се разсмя.

— Значи това е малката приятелка на Ди.

— Същата — казах, скръствайки ръце.

— Мислех, че си решил тоя проблем — Мъжът ме изгледа, сякаш бях канибал. — Че си успял да вразумиш сестра си.

— Що не пробваш ти да я вразумиш, та да видим как точно ще стане — сопна се Деймън и го стрелна с поглед.

— И двамата сте за бой — отсече ядосано Матю и се вторачи в очите му.

Изведнъж в небето отекна оглушителен гръм. Преди да успея да се окопитя, проблесна светкавица и за миг ме ослепи. Когато се осъзнах, над главата ми се бяха събрали черни, буреносни облаци. Атмосферата бе заредена с напрежение. Усещах го дори с кожата си.

После Матю извърна глава, изгледа ме с отвращение и тръгна към къщата. Щом затръшна вратата след себе си, облаците се разсеяха. Погледнах вцепенена към Деймън.

— К-к-какво беше това? — попитах.

Той обаче вече вървеше към къщата. Миг по-късно входната врата изтрещя като изстрел в каньон. Стоях на тревата отпред и се опитвах да проумея случилото се. Вдигнах глава към небето. Беше ясно и синьо, без следа от облаче. Стотици пъти бях виждала внезапни летни бури във Флорида, които се разразяваха в миг и после изчезваха, сякаш никога не ги е имало, но това тук бе просто невероятно. Не бях сигурна и какво точно се бе случило на езерото, но Деймън наистина беше стоял под вода твърде дълго. Вече нямах никакви съмнения, че нещо не е наред с него. И не само с него.