Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (3)

Трета глава

Най-после ми свързаха интернета. Чувството беше по-приятно от това готин пич да ти огледа задника, а след това да ти поиска телефонния номер. Тъй като беше сряда, натраках набързо един пост, озаглавен „Доживяхме до сряда“, изкоментирах една книга за тийнейджъри, в която се разказваше за някакъв младеж, който можел да убива с допир — не беше трудно при този сюжет, — извиних се за дългото си отсъствие, отговорих на получените коментари и надникнах в няколко други блога, които следях. Почувствах се така, сякаш се връщам у дома.

— Кейти? — провикна се мама от долу. — Приятелката ти Ди е тук.

— Слизам — извиках в отговор и затворих лаптопа.

Изтичах надолу по стълбите и двете с Ди отпрашихме към железарията, която изобщо не беше близо до ФУ ЛЕНД, както бе казал Деймън. Но поне предлагаше всичко, от което имах нужда, за да приведа в приличен вид отвратителната цветна леха в двора.

Върнахме се обратно и с общи усилия разтоварихме чувалите с пръст и тор от колата. Бяха невероятно тежки и докато ги измъкнем, плувнахме и двете в пот.

— Искаш ли да пийнем по нещо, преди да ги завлечем до цветната леха? — предложих, разтривайки изтръпналите си ръце.

Ди се разкърши и кимна.

— Трябва да повдигам малко гирички. Хич ме няма по носенето.

Влязохме вътре и си сипахме студен чай.

— Подсети ме да се запиша в местния фитнес — пошегувах се, опипвайки слабите си мишци.

Ди се разсмя и вдигна нагоре потната си коса, за да се разхлади. Дори със зачервено от напрягане лице изглеждаше страхотно. А аз сто на сто приличах на сериен убиец. Поне беше ясно, че не съм достатъчно силна да навредя на никого.

— Ха! В Кетърман? Тук фитнес е да си завлечеш боклукчийската кофа до края на един черен път, откъдето ги събират, или да товариш сено.

Изрових отнякъде ластик и й го дадох да си върже косата, шегувайки се с „предимствата“ на живота в малкия град. Не бяха минали и десет минути, но когато излязохме навън, всички чували бяха наредени пред верандата.

— Как се домъкнаха дотук? — погледнах я с удивление.

— Сигурно брат ми ги е донесъл — отвърна тя и клекна да скубе плевели.

— Деймън?

Ди кимна.

— Безименен герой, както винаги.

— Как ли пък не — смотолевих.

По-скоро бих повярвала, че чувалите сами са дошли до лехата.

Двете с Ди нападнахме обраслата растителност с повече енергия, отколкото предполагах, че имаме. Винаги съм смятала, че плевенето е прекрасен начин човек да си изкара яда, а на Ди, изглежда, й се бе насъбрало много, ако се съди по настървението, с което скубеше избуялата трева. С такъв брат съвсем не беше изненадващо.

— Айдеее, замина ми маникюрът — каза след малко тя, оглеждайки изпочупените си нокти.

— Казах ти, че трябва да сложиш ръкавици — засмях се.

— Но ти не носиш.

Погледнах окаляните си ръце и не видях особена разлика, като се изключи мръсотията. Обикновено ноктите ми бяха изпочупени.

— Да, ама аз съм свикнала.

Ди сви рамене и отиде да вземе греблото. Изглеждаше нелепо в тясната си пола и сандалите на платформа, за които твърдеше, че са последен хит в градинарската мода.

— Но пък е забавно — отбеляза, влачейки греблото към мен.

— По-забавно от пазаруването? — пошегувах се.

Тя сериозно се замисли, чак сбърчи нос.

— Да, по-… успокояващо е.

— Права си. Човек не мисли, като се занимава с такъв вид работа.

— Това е най-хубавото — отвърна тя и започна да чисти старата тор с греблото. — Ти за да не мислиш ли го правиш?

Изправих се, за да отворя чувала с прясна тор. Не знаех как да отговоря на въпроса й.

— Баща ми… много обичаше да се занимава с такива неща. Градинарството му се отдаваше. В предишния ни апартамент нямахме двор, но имахме балкон, който заедно превърнахме в истинска градина.

— Къде е сега баща ти? Да не би вашите да са се развели?

Стиснах зъби. Никога не говорех за татко. Никога. Беше добър човек и прекрасен баща. Не заслужаваше да си отиде толкова рано.

Ди се притесни.

— Извинявай. Не ми влиза в работата.

— Не, няма проблем — отвърнах и се наведох да изтупам пръстта от полата си.

Когато отново вдигнах поглед, тя подпираше греблото на верандата. Ръката й сякаш беше прозрачна. Виждах белия парапет през нея. Премигнах няколко пъти и всичко отново изглеждаше нормално.

— Кейти? Добре ли си?

Сърцето ми биеше силно. Отместих поглед към лицето й и после пак към ръката. Беше си цяла.

— Да, добре съм — кимнах. — Ъъъ… баща ми се разболя. Рак. Нелечим. В мозъка. Откриха му го, когато почна да страда от главоболие и да му се привиждат разни неща. — Усетих буца в гърлото си. Като на мен ли? — Иначе нищо му нямаше, беше си съвсем добре преди диагнозата. Започна химиотерапия и лъчетерапия, но всичко се разви толкова бързо. Почина два месеца по-късно.

— Божичко, Кейти, толкова съжалявам! — Лицето й бе пребледняло, гласът й — мек и тих. — Какъв ужас!

— Не се притеснявай — насилих се да се усмихна. — Беше преди три години. Майка ми затова реши да се преместим. Да сме започнели на чисто.

На яркото слънце очите й блестяха.

— Разбираемо е. Времето не лекува, нали?

— Не.

Говореше така, сякаш знаеше какво е да загубиш близък човек, но преди да успея да я попитам, вратата на къщата им се отвори. Стомахът ми се сви.

— О, не! — прошепнах.

Ди се обърна и въздъхна.

— Я виж ти кой се е излюпил.

Часът минаваше един след обяд, а Деймън изглеждаше сякаш току-що е станал от леглото. Джинсите му бяха смачкани, косата му стърчеше на всички страни. Говореше по телефона с някого и триеше с длан лицето си. И пак беше гол до кръста.

— Брат ти има ли изобщо ризи? — попитах, пресягайки се за лопатката.

— За съжаление май не. Не носи дори през зимата. Винаги се разкарва полугол — каза тя с погнуса. — Писнало ми е да го гледам по… кожа. Отвратително е.

Отвратително за нея и адски привлекателно за мен. Започнах да копая дупки с лопатката. Гърлото ми беше пресъхнало. Красив в лице, красив в тяло, ужасен по характер — светата троица на готините пичове.

Деймън вися на телефона около половин час и присъствието му имаше потресаващ ефект върху мен. Не можех да се абстрахирам от него дори когато бях с гръб — чувствах, че ме наблюдава. Острият му поглед просто бодеше плешките ми. Когато най-после дръзнах да надникна през рамо, него го нямаше. Появи се отново секунди по-късно, вече облечен с риза. По дяволите! Гледката някак ми липсваше.

Насипвах свежа пръст в лехата, когато Деймън се приближи тежко-тежко и сграбчи сестра си през рамо. Тя се опита да се измъкне, но хватката му беше желязна.

— К’во става, малката?

Ди въздъхна отегчено, но иначе се усмихваше.

— Благодаря ти, че ни помогна с чувалите — каза тя и го погледна с неподправено обожание.

— Не съм бил аз.

— Идиот! — възкликна Ди.

— Как ме нарече? — отвърна той и я стисна още по-силно.

Лицето му се озари от усмивка — истинска усмивка. Отиваше му. Нямаше да е зле да го прави по-често. После погледна към мен и премрежи очи, сякаш току-що бе разбрал, че и аз съм там, в собствения си двор. От усмивката вече нямаше и следа.

— Какво правиш?

Огледах се. Не беше ли очевидно, след като цялата бях в пръст и наоколо имаше саксии с разсад?

— Оправям…

— Не питам теб — прекъсна ме той и се обърна към сестра си, която бе почервеняла от неудобство. — Какво правиш?

Нямаше да му позволя отново да ме изкара извън нерви. Вдигнах рамене, грабнах една саксия и изтръгнах растението в нея с все корените.

— Помагам й да си засади цветя. Дръж се прилично — отвърна Ди и го удари с юмрук в корема, успявайки най-после да се измъкне от мечешката му прегръдка. — Виж колко хубаво стана. Мисля, че открих неподозиран талант в себе си.

Деймън огледа ландшафтния ми шедьовър. Ако трябваше още сега да си избера мечтаната професия, това щях да правя — да проектирам градини и да се занимавам с растения. Да, не можех да се оправя сред дивата природа, но обожавах да чопля в градината. Харесваше ми всичко, свързано с тази работа. Миризмата на влажна почва, уханието на растенията, това, че малко вода и шепа свежа пръст вдъхваха нов живот в нещо повехнало, което беше тръгнало да умира. Харесваше ми дори как изтръпваха краката ми от дългото клечане.

Градинарството ми се отдаваше. Гледах всяко предаване на тази тема по телевизията и знаех кои растения имат нужда от повече слънце и кои трябва да бъдат засадени на по-сенчесто място. Знаех също, че за да е красива, една цветна леха трябва да се подреди на нива — по-високите, по-кичести и по-устойчиви растения отзад, цветята отпред. Трябваше само да подготвя добре почвата и готово!

Деймън вирна вежда. Стомахът ми се сви.

— Какво? — попитах.

— Не е лошо — сви рамене той.

— Не е лошо ли? — Ди прозвуча точно толкова засегната, колкото и аз. — То си е направо хубаво! Справихме се прекрасно. Е, Кейти се справи. Аз в общи линии й подавах разни неща.

— С това ли се занимаваш в свободното си време? — попита ме той, без да обръща внимание на сестра си.

— О, вече си говорим! Нима? — казах с ехидна усмивка и насипах шепа тор около корените на едно растение. Полях го и се заех със следващото. — Да, с това се занимавам. Нещо като хоби ми е. А твоето какво е? Да давиш кутрета?

— Не ми е удобно да ти кажа пред сестра ми — отвърна той и ме изгледа хищнически.

— Деймън! — сопна се Ди.

Това, което си представих в този момент, беше напълно неподходящо за непълнолетни, а от самодоволното му изражение личеше, че е наясно какво си мисля. Отново загребах тор.

— Във всеки случай определено не се занимавам с такива тъпотии — добави той.

Застинах на място. Измежду пръстите ми се посипаха стърготини червен кедър.

— И защо мислиш, че това тук са тъпотии?

Погледът му сякаш казваше „нужно ли е да обяснявам“. Да, градинарството не беше кой знае какво, но не беше тъпотия. От уважение към Ди предпочетох да замълча и продължих работата си.

— Не се дръж като идиот. Моля те! — взе да го бута тя, без да успее дори да го помръдне.

— Не се държа — възрази Деймън.

Изгледах го изпод вежди.

— Какво има, котенце? — попита той. — Да не би да искаш да ми кажеш нещо?

— Освен че ти забранявам да ме наричаш котенце? Не, няма друго.

Загладих пръстта, изправих се и огледах със задоволство цветната леха.

— Мисля, че се справихме чудесно — казах на Ди с усмивка.

— Определено! — отвърна тя и отново забута брат си към дома им, но той пак не се помръдна. — Тъпо или не, стана супер. И знаеш ли какво? Много ми беше приятно да се занимавам с тая тъпотия.

Деймън се вторачи в прясно насадените цветя, сякаш ги изследваше за някакъв научен експеримент.

— И мисля, че няма да е зле да потъпеем и върху цветната леха пред нашата къща — продължи Ди и очите й блеснаха от въодушевление. — Можем да отидем до магазина, да купим каквото е нужно и после ти да…

— Няма да я водиш вкъщи — прекъсна я рязко Деймън. — Сериозно ти говоря.

Отстъпих крачка назад, изумена от злъчта в гласа му.

Ди обаче не изглеждаше изненадана. Крехките й ръце се свиха в юмрук.

— Казах, че ще се занимаваме с цветната леха, която, доколкото ми е известно, е извън къщата, а не вътре.

— Не ме интересува. Не искам да ми се мотае наоколо.

— Деймън, недей така, моля ти се — прошепна Ди и очите й се напълниха със сълзи. — Аз наистина я харесвам.

И тогава се случи нещо невероятно. Изражението му се смекчи.

— Уф, Ди… — каза той.

— Моля те! — повтори тя, подскачайки като малко дете, което си иска любимата играчка.

Всичко това изглеждаше странно предвид ръста й. Прииска ми се да прасна Деймън в мутрата, задето се държеше така отвратително със сестра си, която очевидно се чувстваше самотна.

Той изруга под сурдинка и скръсти ръце.

— Ди, ти си имаш приятели.

— Не е същото и ти го знаеш — отвърна тя и на свой ред скръсти ръце. — Съвсем различно е.

Деймън ме изгледа и устните му се изкривиха. Ако не бях оставила лопатата, сигурно щях да го халосам по главата.

— Това са твоите приятели, Ди. Те са като теб. Не ти трябва да се сприятеляваш с някого… като нея.

До този момент мълчах, защото не знаех какво точно става, и не исках да кажа нещо, с което да засегна Ди. Капутът й беше брат, в края на краищата, но това — това вече беше прекалено.

— Някой като мен ли? Какво ми има? Какво искаш да кажеш?

Ди започна да гледа нервно ту него, ту мен.

— Нищо не е искал да каже, Кейти.

— Да бе — измънка той.

Вече бях готова да се сбия.

— Какъв ти е проблемът, по дяволите? — изстрелях.

Деймън се обърна и ме изгледа особено.

— Ти си ми проблемът.

— Аз? — отвърнах и направих крачка напред. — Та аз дори не те познавам. Ти също не ме познаваш.

— Всички сте един дол дренки — каза той и скулите му заиграха. — Не е нужно да те познавам. Нито пък искам.

Вдигнах ръце, вбесена.

— Никакъв проблем, мойто момче. И аз не желая да те познавам.

— Деймън! — проплака Ди и го хвана за ръката. — Престани!

В погледа му се появи насмешка.

— Не ми харесва да се мотаеш със сестра ми.

Изстрелях първото, което ми дойде наум. Може би не беше разумно, а и обикновено не действах импулсивно, но тоя пич ми лазеше по нервите и ме изкарваше извън контрол.

— Хич не ми пука какво ти харесва и какво не!

Миг по-рано той беше до Ди, а сега стоеше право пред мен. Буквално пред лицето ми. Беше просто невъзможно да се е преместил така светкавично, но ето че се извисяваше над мен и ме гледаше отвисоко.

— Какво… как го направи това…? — измънках втрещена и отстъпих назад.

От напрежението в погледа му ме побиха тръпки. Просто да откачиш…

— Слушай ме внимателно — просъска той и пристъпи крачка напред.

Отстъпих инстинктивно, той пак настъпи и така, докато гърбът ми не опря в ствола на едно от дърветата в двора.

Деймън наведе глава и неестествено зелените му очи ме погълнаха цялата. Тялото му излъчваше топлина.

— Ще ти го кажа само веднъж, така че хубаво ме чуй. Ако нещо се случи със сестра ми, тежко ти!

Погледът му се спря на полуотворените ми устни и гърдите му се надигнаха от дълбоко поет въздух. Дъхът ми секна. Нещо проблесна за миг в очите му, но той бързо ги присви.

В съзнанието ми отново изникнаха сцени, неподходящи за непълнолетни. Аз и той, долепени един до друг, пламнали, потни. Прехапах устни и се опитах да си придам непроницаем вид, но по самодоволната му усмивка разбрах, че нищо не съм успяла да скрия. Хвана ме яд.

— Много си мръсна, котенце.

Примигнах бързо. Отричай. Отричай. Отричай.

— Моля?!

— Мръсна си — повтори той с толкова нисък и плътен глас, че бях убедена, че Ди няма как да го е чула. — Цялата си в кал. Ти какво си помисли?

— Нищо — отвърнах, молейки се да отстъпи назад. Близостта му ме караше да се чувствам, меко казано, неудобно. — Допреди малко садих цветя. Нормално е.

Устните му трепнаха.

— Има доста по-приятни начини човек да се… омърси. Не че бих те осветлил за тях.

Останах с впечатлението, че познава из основи всеки един от тези начини. По страните ми пламна огън и плъзна надолу по гърлото ми.

— По-скоро бих се валяла в животинска тор, отколкото да ти доставя това удоволствие.

Деймън вирна вежди, а после изведнъж се обърна и каза на сестра си:

— Трябва да се обадиш на Матю. Веднага! Не след малко.

Останах опряна до дървото, вцепенена и ококорена, докато го видях да затръшва вратата на дома им след себе си. Преглътнах, за да овлажня пресъхналото си гърло, и погледнах Ди, която изглеждаше съкрушена.

— Мдаа, това беше малко крайно.

Ди се строполи върху стъпалата и подпря лицето си с длани.

— Обичам го, наистина. Той ми е брат, единственият… — Тя замълча и вдигна глава да ме погледне. — Но е ужасен. Давам си сметка. Не е бил винаги такъв.

Гледах я безмълвно. Сърцето ми все още биеше силно и пулсът ми бясно препускаше. Не знам дали от страх, или от прилив на адреналин, но когато най-после успях да се отлепя от дървото и тръгнах към Ди, имах чувството, че ще припадна. И неволно се запитах, ако не е страх, дали не трябва всъщност да се страхувам.

— Заради него останах без приятели — промълви тя, загледана в ръцете си. — Всички бягат.

— Ами! Защо ли? — опитах се да се пошегувам, но в интерес на истината действително се чудех защо. Прекалената загриженост, която проявяваше към сестра си, беше доста налудничава, граничеше с ревност.

Ръцете ми все още трепереха и въпреки че не беше вече пред мен, продължавах да го усещам, да чувствам топлината, която се излъчваше от тялото му. Беше… вълнуващо. Уви.

— Толкова съжалявам — каза Ди и стана от стълбите. — Той просто се опитва да ме предпази.

— Разбираемо е, но аз все пак не съм някой изверг, който ще те изнасили или нещо такова.

Лека усмивка проби неудобството й.

— Знам, но той много се притеснява за мен. Знам, че ще се… успокои, когато те опознае.

Много се съмнявах.

— Нали няма да избягаш като другите? — погледна ме тя и сбърчи чело. — Няма да решиш, че не си струва да се занимаваш с мен?

— Не, не се притеснявай — отвърнах, разтривайки слепоочията си. — Няма да му се дам толкова лесно.

Ди изглеждаше толкова облекчена, че имах чувството, че ще се срине.

— Слава богу. Трябва да тръгвам, но ще оправя тая работа. Обещавам ти.

— Няма какво да оправяш — свих рамене. — Той не е твой проблем.

Лицето й доби странно изражение.

— Донякъде е — каза тя и понечи да си върви. — Ще се видим по-късно, нали?

Кимнах и я проследих с поглед, докато прекосяваше разстоянието до дома си. После замислено започнах да събирам празните чували. Какво беше това, по дяволите? За първи път в живота ми се случваше някой да изпитва такава ненавист към мен. Поклатих глава, изхвърлих чувалите в кофата и тръгнах да се прибирам.

Деймън беше адски готин, но се държеше като пълен идиот. Тормозеше хората около себе си, притискаше ги в ъгъла. И бях напълно искрена, когато казах на Ди, че няма да му се дам. Нямаше да му позволя да ми попречи да бъда приятелка със сестра му. Напротив, възнамерявах да продължа да се виждам с нея и той просто трябваше да свикне с това.