Дженифър Л. Арментраут
Обсидиан (11)

Единайсета глава

В неделя преди началото на учебната година Ди ме заведе в града да си купя тетрадки, а самата тя подмени почти всичко, което ползваше за училище. Оставаха ни само три дни ваканция и после щяхме да почиваме в Деня на труда^[1]. Вече тръпнех да дойде този момент. Преди да тръгнем да се прибираме, Ди огладня, както обикновено, и спряхме в един от любимите й ресторанти.

— Това място е като излязло от старите ленти! — възкликнах, щом прекрачихме прага.

Ди ме изгледа, свъсена, и взе да потропва с крак.

— Може да е старомодно за човек, дошъл от голям град, като теб, но тук е най-доброто, което имаме.

Хвърлих още един поглед наоколо. „Опушената дупка“ не беше чак толкова зле. Дори изглеждаше симпатично по свой си начин — някак домашно и непретенциозно. Определено ми харесваха камъните и скалните късове, с които бяха обрамчени масите.

— Вечерно време и след края на учебния ден е много по-населено — каза Ди, отпивайки от шейка си. — Даже е трудно да намериш място.

— Често ли идваш тук?

Беше ми някак трудно да си представя красивата Ди да яде сандвичи с топло пуешко и да пие млечни шейкове на такова място, но ето че нагъваше втория си сандвич и преполовяваше третия шейк. Откакто я познавах, не спирах да се изумявам от количеството храна, което е в състояние да погълне на едно сядане. Беше дори смущаващо на моменти.

— С Деймън идваме поне веднъж седмично заради лазанята им. Страшна е!

Очите й заискриха от въодушевление и трепетно очакване.

— Явно си голям ценител на храната им — засмях се. — Впрочем много ти благодаря, че ме измъкна днес. Хич не ми се стои вкъщи, когато майка ми си е у дома. Непрекъснато ми виси над главата.

— Притеснява се жената.

Кимнах и се заиграх със сламката си.

— Особено след като се разчу за момичето, което умря същата вечер. Познаваше ли я?

Ди сведе поглед към чинията си и поклати глава.

— Не много добре. Беше една година по-малка от нас. Но много хора я познаваха. Градът е малък, знаеш как е. Май четох някъде, че не са сигурни дали е била убита. Приличало на инфаркт. — Тя погледна през рамото ми и изведнъж млъкна, присвивайки устни. — Странна работа.

— Кое? — попитах и обърнах глава да видя какво е привлякло погледа й, но моментално се врътнах обратно.

Беше Деймън.

Ди килна глава на една страна и тъмната й коса небрежно се разстла около лицето й.

— Не очаквах да го видя тук.

— Кой? Онзи-който-не-бива-да-се-назовава?

Тя прихна да се смее, привличайки погледите на всички в заведението.

— Ох, това наистина беше смешно!

Идеше ми да потъна под масата. След сутринта, в която двамата със сестра му ми бяха направили закуска, той някак ме избягваше, но не това бе проблемът. Исках да му благодаря, че ми спаси живота. Да му кажа едно нормално „благодаря“, което нямаше да завърши с размяна на обиди, но в малкото случаи, в които се бяхме засичали, той се спираше само колкото да ме изгледа така, че дори през ум да не ми мине да го заговоря.

Деймън беше най-съвършено красивият индивид от мъжки пол, когото бях виждала. Чертите на лицето му можеха да накарат всеки художник да даде мило и драго, само и само да му позира. Изглеждаше изумително от всякакъв ракурс. Но можеше да бъде най-големият кретен на света.

— Нали няма да дойде насам? — прошепнах на Ди, която изглеждаше така, сякаш всичко това й бе страшно забавно.

— Здрасти, малката — дочу се в този миг дрезгавият глас на Деймън.

Сепнах се и побързах да скрия шинираната си ръка под масата, за да не му напомням какви проблеми съм му създала.

— Здрасти — отвърна Ди и подпря брадичката си на ръце. — Какво правиш тук?

— Гладен съм — отвърна сухо той. — Тук хората идват да ядат, нали?

Гледах съсредоточено полуизядения си бургер и побутвах картофите из чинията, искайки да се слея с ръждивочервените сепарета, докато не си тръгне. Опитвах се да мисля за всичко друго, но не и за него — за книги, за филми, за телевизионни предавания, за тревата навън…

— С изключение на теб, разбира се — каза той, визирайки мен. — Ти явно си дошла да си играеш с храната.

Мамка му! Наложих най-лъчезарната усмивка, на която бях способна, и се приготвих за схватка. Щом очите ми срещнаха неговите, усмивката моментално секна. Той ме гледаше с очакване, сякаш знаеше какво си мисля, и искаше да му се изрепча.

— Ами какво да ти кажа, мама обикновено ме води в детския кът на „Чък и Чийз“, та не се чувствам много в свои води тук. Липсва ми басейнът с топки, ако ме разбираш.

Ди се изкиска и вдигна глава към брат си.

— Не е ли чудесна?

— Самата прелест — отвърна той все така сухо и скръсти ръце. — Как ти е шината?

Въпросът му ме свари неподготвена. Всъщност ръката ми беше вече съвсем добре. Дори исках да махна шината, но майка ми не ми даваше да я сваля дори за да се изкъпя.

— По-добре. Благодаря…

— Няма нужда — прекъсна ме той и прокара пръсти през косата си. — Впрочем лицето ти изглежда доста по-прилично.

Инстинктивно сложих длан на бузата си.

— Радвам се, че мислиш така — казах, хвърляйки озадачен поглед към Ди.

Тя ме изгледа закачливо и отново се обърна към брат си.

— Искаш ли да седнеш при нас? Почти приключваме.

— Не, благодаря — отвърна Деймън, сякаш му беше предложила най-абсурдното нещо на света.

Заех се отново да побутвам храната по чинията си, но Ди не му остана длъжна.

— Толкова по-зле за теб.

— Деймън! Не мога да повярвам, че вече си тук!

Обърнах се по посока на явно много развълнувания женски глас. Една дребна, красива блондинка махаше от входа. Деймън също й махна, недотам въодушевено, след което тя изприпка до масата ни, метна му се на врата, целуна го бързо по бузата, след което го хвана собственически подръка.

Стомахът ми се сви. Да не би да имаше приятелка? Погледнах към Ди, която изобщо не изглеждаше доволна.

— Здравей, Ди, как си? — каза момичето, когато най-после реши да ни удостои с вниманието си.

— Супер, Ашли. А ти? — отвърна Ди със сдържана усмивка.

— Ооо, прекрасно! Изобщо не мога да се оплача — каза тя и побутна Деймън с лакът, сякаш той бе причината за великолепното й настроение.

Имах чувството, че всеки момент ще се задуша.

— Ти нямаше ли да заминаваш с братята си? — попита Ди и й хвърли необичайно хладен поглед. — Мислех, че ще се върнеш чак за училище.

— Отказах се — отвърна тя и отново вдигна глава към Деймън, който явно започваше да се чувства неудобно.

— Хм, много интересно — каза Ди и лицето й придоби съвсем котешко изражение. — Ох, извинявай, колко неприлично от моя страна. Ашли, това е Кейти. Отскоро е в нашия забележителен град.

Насилих се да се усмихна на момичето. Нямах причина да ревнувам, нито да ме е грижа дори, но тя беше много красива, мамка му.

Усмивката на Ашли угасна. Тя отстъпи крачка назад и ме изгледа изпитателно.

— Това ли е въпросната?!

Погледнах с недоумение Ди.

— Не, не мога, Деймън. Може би вие с Ди нямате проблем с това, но аз имам. — Ашли отметна назад русата си коса. — Просто не мога! Нередно е.

— Аш… — въздъхна Деймън.

— Не — сви устни тя.

— Ашли! Та ти дори не я познаваш — възкликна Ди и се изправи. — Не ставай смешна.

Движението в ресторанта буквално спря. Всички погледи се впериха в нас.

От неудобство и гняв ме обля гореща вълна.

— Извинявам се, но не разбирам какво съм направила, за да заслужа такова отношение — казах, поглеждайки към Ашли.

Необичайно ярките й сини очи се вторачиха в мен.

— Дишаш. Малко ли е?

— Моля?! — възкликнах втрещена.

— Много добре ме чу — сопна се Ашли и се обърна към Деймън. — Затова ли всичко отива по дяволите? За това ли братята ми обикалят из страната…

— Стига! — прекъсна я Деймън, сграбчвайки я за ръката. — Малко по-надолу по улицата има „Макдоналдс“. Ела да ти купя едно детско меню. Може пък да те поразвесели.

— Какво става по дяволите? — попитах.

Едва се сдържах да не стана да я разпердушиня.

— Всичко! — просъска тя и очите й ме пронизаха като лазер.

— Мисля, че се позабавлявахме достатъчно — намеси се Деймън, обръщайки се към сестра си. — Ще се видим у дома.

Проследих ги с поглед до вратата, вбесена до немай-къде, но и дълбоко засегната.

Ди се стовари на мястото си.

— Господи. Кейти, толкова съжалявам! Тя е такава кучка.

Ръцете ми трепереха.

— Защо ми наговори тези неща? — попитах.

— Не знам. Сигурно ревнува. — Ди си играеше със сламката в шейна си и старателно избягваше погледа ми. — Ашли си пада по Деймън, винаги го е харесвала. Бяха гаджета по едно време.

Мозъкът ми за секунда се спря на думата „бяха“.

— Разбрала е, че ти се е притекъл на помощ онази вечер. Нормално е да се ядоса.

— Ти добре ли си? — възкликнах удивена. — Задето ме е спасил от сигурна смърт? — В яда си ударих шината в масата и сама се стреснах. — То пък да имаше за какво да ревнува. Деймън ме ненавижда.

— Не те ненавижда — отвърна тихо Ди. — Честно казано, мисля, че му се иска да те намрази, но не може и затова се държи така.

Това ми изглеждаше пълен абсурд.

— Защо ще иска да ме намрази? Аз винаги съм била толкова добронамерена. Той е този, който непрекъснато се заяжда с мен.

Ди вдигна глава да ме погледне. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Кейти, много съжалявам. Семейството ми е доста шантаво. Този град също. И Ашли е особена. Познаваме се отдавна, приятелски семейства сме. Имаме много общо помежду си.

Гледах я и не можех да проумея какво общо може да има с тая отвратителна кучка.

— Те са тризнаци — каза Ди, вперила отнесен поглед в чинията си. — Ашли има двама братя — Адам и Андрю.

— Какво?! — втрещих се. — Искаш да кажеш, че освен вас двамата с Деймън има още три близнака в тоя град?

Тя кимна притеснено.

— При население — колко? Петстотин души?

— Знам, че е странно — каза Ди и вдигна поглед. — Но това е положението. Ние затова сме толкова близки с тях. Хората в малките градове не приемат лесно странностите. Впрочем аз излизам с брат й Адам.

— Имаш гадже?! — зяпнах от почуда. — Никога не си го споменавала!

Тя сви рамене и извърна поглед.

— Ми не е ставало дума. Ние не се виждаме чак толкова често.

Онемях. Кое момиче не говори за гаджето си с приятелки? Ако имах, определено щях да говоря за него или поне да го спомена веднъж. Дори два пъти. Гледах Ди с нови очи, питайки се какво още премълчава. Облегнах се назад и погледът ми се зарея наоколо.

Изведнъж сякаш нещо се превключи в мен. Започнах да забелязвам разни неща, дреболии.

Червенокосата сервитьорка с молив в косата, която ме гледаше крадешком и попипваше лъскавия черен камък на верижката около шията си. Възрастният мъж, който седеше на бара, недокоснал храната си, и се взираше в нас, мърморейки под носа си, сякаш не беше с всичкия си. Жената в бизнес костюм, която ми се ухили пренебрежително, преди да се обърне отново към придружителя си, който пък погледна през рамо да види какво става и пребледня, щом ме съзря.

Моментално извърнах глава и вперих поглед в Ди. Тя не даваше вид да забелязва всичко това или може би съзнателно се опитваше да не го забелязва. Във въздуха се усещаше напрежение. Сякаш някой бе прокарал невидима черта, която, без да искам, грубо бях прекрачила. Усещах десетки погледи, вперени в мен, изпълнени с недоверие, омраза и още по-лошо.

Страх.

* * *

Последното, което исках, бе да се явя на първия учебен ден в ново училище с шина на ръката, но майка ми упорито настояваше да изчакам контролния преглед, който бе насрочен за след края на часовете, и бях принудена да пристъпя прага на Питсбъргската гимназия, изтърпявайки не само обичайните коментари от рода на „Я, ново момиче!“, но и далеч по-неприятните погледи, които сякаш казваха „Я, ново момиче! Кой ли го е пребил?“.

Всички ме зяпаха, все едно че бях двуглаво извънземно. Не знаех дали да се чувствам като знаменитост, или като някой, избягал от лудницата. Никой не понечи да ме заговори.

За щастие сградата на училището беше сравнително малка и нямах проблем да се ориентирам къде са класните стаи, в които имах часове. Бях свикнала с училища, които бяха на по четири-пет етажа, с няколко крила, пръснати из огромни дворове. Питсбъргската гимназия имаше два етажа и толкоз.

Намерих лесно кабинета за часа на класния и седнах на един празен чин сред любопитни погледи и няколко плахи усмивки. Съседите ми ги нямаше. Едва в началото на втория час се появи Деймън. Влезе нахакано в класната стая, секунди преди да бие звънецът, и разговорите буквално спряха. Няколко от момичетата край мен дори престанаха да пишат в тетрадките си.

Приличаше на рокзвезда с небрежната си усмивка и убийствената си самонадеяност. Моментално прикова вниманието на всички, особено когато преметна учебника си по тригонометрия от едната ръка в другата и прокара пръсти през гъстата си, къдрава коса. Джинсите висяха ниско на хълбоците му и когато вдигна ръка, под фланелката му лъсна педя златиста плът, от което математиката внезапно стана много по-интересна.

Едно червенокосо момиче на съседния чин въздъхна тежко и смотолеви на приятелката си:

— Какво ли не бих дала да пипна тия плочки! Трябва да го предлагат в менюто, мамка му!

— Ужасна си! — изкиска се другата.

— Заедно с близнаците Томсън за гарнитура — отвърна закачливо червенокоската и цялата пламна, когато Деймън мина покрай нея.

— Лиса, голяма си мръсница! — засмя се брюнетката.

Бях вперила поглед в тетрадката си, но знаех, че е седнал точно зад мен. Целият ми гръб беше изтръпнал. Секунда по-късно нещо ме ръгна в плешките. Прехапах устни и погледнах през рамо.

— Как е ръката, котенце? — ухили ми се той и ме изгледа самонадеяно с искрящите си зелени очи.

От вълнение и притеснение имах чувството, че ще припадна. Да не би да е написал нещо на гърба ми? Нямаше да се изненадам. Усетих как се изчервявам.

— Добре — отвърнах, прибирайки кичур коса зад ухото си. — Скоро ще ми махнат шината.

Деймън почука с химикалката си по ръба на чина.

— Дано. Ще ти е от полза, предполагам.

— За какво по-точно?

— За това, което се случва по теб — каза той и описа кръг във въздуха с химикалката, явно намеквайки за външния ми вид.

Присвих очи. Изобщо не исках да знам какво има предвид. Нищо ми нямаше нито на джинсите, нито на фланелката. Изглеждах като всички останали в стаята, с изключение на двама-трима, които си бяха загащили фланелките в панталоните. Не бях видяла някой да се разхожда с каубойска шапка или с тупирана коса. Момчетата и момичетата тук изглеждаха точно като онези във Флорида, само дето ги грозеше по-малка опасност да хванат рак на кожата.

Лиса и приятелката й бяха спрели да говорят и гледаха ту Деймън, ту мен с отворена уста. Само да посмееше да каже нещо тъпо, щях да го просна насред класната стая. Шината ми беше достатъчно тежка, че да свърши работа.

Той се надвеси напред и топлият му дъх ме погали по бузата, когато заговори.

— Просто по-малко хора ще те зяпат, ако си без шина. Това исках да кажа.

Не му повярвах нито за миг, че само това е имал предвид. Да не говорим, че както се беше лепнал за мен, не по-малко, ами всички до един ни зяпаха. А никой от нас не отместваше поглед. Бяхме се вторачили един в друг в някакъв епичен дуел с очи, който нямах намерение да загубя. Помежду ни се чувстваше странно напрежение, което и преди бях усещала с него.

Момчето, което седеше до Деймън, подсвирна тихо и каза:

— Пич, Ашли ще ти счупи главата.

— Няма — ухили се Деймън. — Прекалено много й харесва главата ми, че да стигне дотам.

Момчето се изкиска.

Без да откъсва поглед от мен, Деймън побутна чина си още по-напред.

— Няма да повярваш.

— Какво?

— Разгледах ти блога.

Мили боже! Как го е открил? Нима блогът ми вече се появява в гугъл?! Това беше жестоко, суперско, адски яко!

— Както виждам, не си престанал да ме следиш. Трябва ли да си осигуря ограничителна заповед?

— Само в сънищата ти, котенце — изсумтя той. — Но аз там вече сигурно играя главна роля, нали?

Забелих очи.

— Кошмари са, Деймън. Кошмари.

Той се усмихна и очите му проблеснаха. За малко да отвърна на усмивката му, но за щастие учителят започна да проверява за присъствие, слагайки край на… каквото и да се случваше помежду ни. Обърнах се напред и въздъхнах облекчено.

Деймън тихо се засмя.

Когато би звънецът за края на часа, моментално се изнизах от стаята, без дори да погледна какво прави Деймън. Математиката щеше да бъде още по-голямо предизвикателство, ако възнамеряваше да седи зад мен във всеки час.

В коридора Лиса и приятелката й ме настигнаха и започнаха да вървят редом с мен.

— Ти си нова тук — каза брюнетката.

Каква наблюдателност!

Лиса примигна отегчено с тъмните си очи.

— Не е ли очевидно, Кариса?

Кариса не обърна внимание на забележката и намести очилата с квадратни рамки на носа си, отмествайки се светкавично, за да не се сблъска с някакъв дивак, който търчеше като бесен из пренаселения коридор.

— Как така познаваш Деймън Блек толкова добре?

Фактът, че първите хора, които ме заговаряха в това училище, го правеха заради Деймън, изобщо не ме въодушеви.

— Нанесох се в къщата до тяхната в средата на юли.

— Ау, колко ти завиждам! — възкликна Лиса. — Петдесет процента от населението в тая гимназия би дало мило и драго да е на твое място.

С удоволствие бих го отстъпила.

— Между другото, аз съм Кариса, а това е Лиса, ако още не си разбрала. Живеем тук, откакто сме се родили.

Кариса ме погледна с очакване.

— Аз към Кейти Шуорц, от Флорида.

— Дошла си в Западна Вирджиния от Флорида? — втрещи се Лиса и ококори очи. — Да не би да си луда?

— Майка ми е — усмихнах се.

— Какво е станало с ръката ти? — попита Кариса, докато се изкачвахме по задръстените с народ стълби.

Не ми се искаше да обяснявам пред толкова много хора какво точно ми се е случило, но Лиса явно знаеше.

— Нападнали са я в града, забрави ли? — каза тя и побутна Кариса с лакът. — В същата нощ, в която умря Сара Бътлър.

— Оф, да бе — отвърна Кариса, свъсвайки вежди. — Ще правят възпоминание за нея утре преди баскетболния мач. Такава трагедия!

Не знаех какво да отговоря, затова просто кимнах.

Когато стигнахме на втория етаж, Лиса се усмихна като за довиждане. Явно пътищата ни се разделяха. Аз имах английски в една от класните стаи в края на коридора. Бях почти сигурна, че и Ди е избрала този предмет.

— Е, радвам се, че се запознахме — каза Лиса. — Тук рядко идват нови хора.

— Наистина — съгласи се Кариса. — Откакто дойдоха тризнаците преди три години, никой нов не сме имали.

— Имаш предвид Ашли и братята й? — попитах.

— И тримата Блек — отвърна Лиса. — Едните се появиха няколко дни след другите. Цялото училище направо полудя.

— Чакай малко. — Заковах се на място, предизвиквайки временно задръстване по коридора. — Защо тримата Блек? И как така всички са дошли по едно и също време?

— Така беше — каза Кариса и отново намести очилата си. — Лиса въобще не се шегува. Беше пълна лудница месеци наред. Но е някак разбираемо, нали?

Лиса спря пред вратата на една класна стая и ме погледна озадачена.

— О, ти не знаеше ли, че Блек бяха трима?

Поклатих глава напълно объркана.

— Не. Говорим за Деймън и Ди, нали?

Звънецът за началото на часа отекна в коридора и Лиса и Кариса хвърлиха притеснени погледи към класната стая, която вече се пълнеше. Осветли ме Лиса.

— Те също бяха трима. Ди и двама братя — Деймън и Доусън, които ужасно много си приличаха. Точно като братята Томсън. Беше невъзможно да ги различи човек.

Гледах ги втрещена и не можех да се помръдна от мястото си.

Кариса се усмихна тъжно.

— Доусън изчезна преди около година — каза. — Всички смятат, че е мъртъв. Толкова е тъжно.