Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лукс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Obsidian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дженифър Л. Арментраут

Заглавие: Обсидиан

Преводач: Ирена Алексиева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Петя Дочева

Художник: istock photo

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1256-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1482

История

  1. — Добавяне

Двайсет и осма глава

Естествено, това не означаваше, че идва при нас, но имаше вероятност — при това доста голяма — да се окаже точно така. Самият факт, че Ди обикаляше из хола като животно в клетка, беше достатъчно показателен. Не изглеждаше уплашена, по-скоро готова за бой.

— Ако Барук дойде тук, можеш ли да се биеш с него? — попитах.

Тя ме изгледа със стоманен поглед. Беше неузнаваема. Сякаш в тялото й се бе вселил гладиатор. Никога не я бях виждала такава.

— Не съм нито толкова бърза, нито толкова силна колкото Деймън, но мога да удържа фронта, докато дойде.

Смразих се. Да удържи фронта не беше достатъчно. Ами ако Деймън не дойдеше навреме? Ди спря пред прозореца, съсредоточена, напрегната, изопната като струна. И изведнъж си дадох сметка, че всички притеснения на Деймън бяха съвсем основателни. Наистина ги излагах на опасност. Излагах на опасност Ди, а това беше нещо, което не можех, нямаше да позволя да се случи.

— Колко силно светя? Може ли да ме види през стените на къщата?

Тя ме погледна озадачена.

— Едва ли.

— Ами ако съм на пътя? В гората?

Последва пауза.

— Не знам, Кейти, но ще го спра, преди да стигне до теб.

— Не, не те питам заради това. Имам идея — казах решително и тръгнах към нея. — Малко е откачена, но може и да свърши работа.

— Каква? — попита тя, без да откъсне поглед от прозореца.

— Ако ми усилиш дирята, мога да го отклоня далеч оттук. Така ще си в безопасност, а Деймън…

— В никакъв случай! — отсече тя и рязко се обърна. — Ти луда ли си?

— Може би — прехапах устни. — Виж, по-добре така, вместо да стоя и да чакам, при положение че може именно заради мен да се е насочил насам! Ами като разбере къде живеете, тогава какво? Никога няма да бъдете в безопасност. Трябва да го подмамя далеч оттук.

— Не! — поклати глава Ди. — Не мога да направя такова нещо. Ако дойде, ще се справя.

— Ди, с нищо друго не мога да помогна! Не мога да се бия с него. Ами ако избяга? Ако каже и на други арумианци къде живеете?

Думите на Деймън звучаха в съзнанието ми. „Ти си слабото място, чрез което могат да стигнат до мен“. Само че нямаше да стигнат само до него. Щяха да стигнат и до Ди. Не можех да допусна това. Никога не бих си го простила.

— Трябва да останеш тук, Ди. Ако Барук ни види заедно, ако не успеете да го унищожите, със сигурност ще ме използва, за да стигне до вас. Най-доброто, което можем да направим, е да го подмамя някъде извън града, а момчетата да дойдат там и да го нападнат всички заедно.

— Кейти…

— Не, няма да спорим повече! Нямаме време за приказки! — отсякох и тръгнах към вратата, грабвайки телефона и ключовете си. — Хайде, действай. Направи онова със светлината. Миналият път имаше ефект. Ще отида… ще отида на поляната, на която беше партито! Кажи на Деймън да отиде там.

Тя стоеше като статуя и ме гледаше.

— Направи го, Ди! — изкрещях.

— Това е лудост! — поклати глава тя, но отстъпи крачка назад и започна да изчезва. Миг по-късно вече беше в истинския си образ, изящен силует от светлина.

„Това е лудост“, чух гласа й в главата си.

Бях престанала да разсъждавам.

— По-бързо!

Две топки пулсираща светлина се откъснаха от протегнатите й ръце и обиколиха със свистене цялата стая. Крушките изгоряха. Телевизорът гръмна. Косъмчетата по цялото ми тяло настръхнаха. Въздухът се наелектризира.

— Светя ли? — попитах.

„Като слънце“, отекна гласът й в съзнанието ми.

Дотук добре. Поех дълбоко въздух и кимнах.

— Обади се на Деймън и му кажи къде отивам.

„Пази се! Моля те!“

Силуетът й започна да избледнява.

— Ти също.

Обърнах се, изхвърчах от къщата и хукнах към колата, преди да съм осъзнала какво всъщност правя.

Защото това, което правех, беше пълна лудост, по-страшна от това да поискам интервю от прочут автор, с когото бих дала всичко да се запозная. По-необмислена от това да се целувам с Деймън.

Но беше единственото, което можех да направя.

Ръцете ми трепереха, когато пъхнах ключа в стартера и дадох заден ход, за да изляза от алеята. Натиснах газта и излязох със свистене на гуми на главния път. Стисках волана като бабичка, но карах като автомобилен състезател.

След няколко минута се качих на магистралата и ускорих още повече, като непрекъснато поглеждах назад в огледалото. Очаквах всеки момент да зърна Барук, но пътят беше пуст.

Ами ако ни бе засякъл? Ако беше продължил към къщата и беше нападнал Ди? Обзе ме паника. Господи, как можа да ми хрумне толкова тъпа идея! Кракът ми сякаш сам се отдръпна от педала на газта. Поне нямаше аз да съм причината да стигне до Ди.

Телефонът ми иззвъня от съседната седалка. Непознат номер? Точно сега ли? Бях на ръба да го оставя да звъни, но в крайна сметка вдигнах.

— Ало?

— Ти нормална ли си?! — изкрещя Деймън в слушалката толкова силно, че направо тъпанчетата ме заболяха, — по-голяма глупост през живота си не съм…

— Млъкни, Деймън! — изпищях на свой ред. Колата леко занесе и навлезе в съседната лента. — И да крещиш, все тая. Няма връщане назад. Ди добре ли е?

— Да, добре е. Ти не си! Барук ни се изплъзна. А ти си светнала като лазерен лъч в небето! Къде мислиш, че ще отиде?

Смразих се от ужас.

— Ами… такъв беше планът.

— Само да те пипна, ще те удуша! Кълна се във всички звезди на небето! — Настъпи кратка пауза, в която чувах само учестеното му дишане в слушалката. — Къде си в момента?

Погледнах през прозореца.

— Почти при поляната. Не го виждам никъде.

— Естествено, че няма да го виждаш — сопна се Деймън. Беше крайно възмутен. — Той е сянка. Кити, мрак, нощ. Няма да го видиш, докато не реши да ти се покаже.

Много хубаво, няма що.

— Как можа да направиш такава глупост? — каза той.

Гневът взе превес над страха ми.

— Я стига си ми пилил на главата! Ти каза, че представлявам опасност за Ди. Ами ако беше дошъл там? Нали щеше да ме използва, за да я уязви? Самият ти го каза. Това беше най-доброто, което можех да направя! Така че престани да ми крещиш и да ме обиждаш!

Последва толкова дълга пауза, та реших, че ми е затворил. Когато най-после заговори, гласът му беше напрегнат, но мек.

— Не съм искал от теб да правиш това, Кити. Не и това. Никога.

Побиха ме тръпки. Погледът ми зашари по тъмните сенки на дърветата. Понечих да поема въздух, но той заседна в гърлото ми.

— Не съм го направила заради теб.

— Не Кити, аз съм виновен.

— Деймън…

— Прости ми. Не искам да пострадаш, Кити. Не бих могъл… Няма да го понеса. — Последва мълчание, колкото думите му да стигнат до съзнанието ми, а после той каза. — Не затваряй телефона. Ще скрия някъде колата и идвам при теб. Няма да отнеме повече от няколко минути. Не излизай, не прави нищо, чуваш ли?

— Да — отвърнах и спрях таратайката си насред полето. Луната се скри зад някакъв облак и всичко наоколо потъна в непрогледен мрак. Не виждах абсолютно нищо. Обзе ме смразяващ, нечовешки страх. Пресегнах се към вратата, грабнах обсидиана и го стиснах с две ръце.

— Май си прав. Може би идеята ми не е от най-добрите.

— Сериозно? — засмя се Деймън кратко и дрезгаво.

Погледнах в огледалото за обратно виждане, напрягайки зрението си, за да свикне поне малко с тъмнината.

Навсякъде имаше сенки, но една от тях изглеждаше… по-плътна от останалите. Движеше се във въздуха като мазно петно, плъзгаше се по дърветата, разливаше се по земята. Черни пипала пропълзяха по капака на багажника и заиграха върху задното стъкло.

Гърлото ми пресъхна. Тялото ми се скова от ужас. Обсидианът в ръката ми се затопли и започна да пулсира.

— Деймън…

— Какво?

Сърцето ми биеше като лудо.

— Мисля, че…

Автоматичните ключалки щракнаха и шофьорската врата се отвори със замах. От гърдите ми се изтръгна неволен писък. Изведнъж, както държах телефона, полетях във въздуха и се стоварих на земята с такъв трясък, че обсидианът едва не изхвърча от дланта ми. Понечих да го скрия зад гърба си и по цялата ми ръка премина остра болка.

Вдигнах поглед нагоре и съзрях черни джинси, кожено яке, а после мъртвешки бледо лице с ясно изразена челюст и чифт тъмни очила на мястото на очите.

— Ето че се срещаме отново — ухили се Барук.

— Майчице — прошепнах.

— Кажи ми — просъска той, наведе се над мен и хвана един кичур от косата ми. Главата му се въртеше насам-натам, докато говореше, като на птица. — Къде е?

Преглътнах на сухо и се избутах с крака назад.

— Кой?

— Игрички ли ще си играем? — Той пристъпи напред, свали очилата си и ги прибра във вътрешния джоб на якето. Очите му бяха черни пропасти. — Или просто си глупава като всички човеци?

Гърдите ми рязко се надигаха от учестено дишане. Обсидианът пареше в ръката ми, но не можех да го използвам — трябваше да приеме истинския си образ.

— Онзи, който уби двама от братята ми.

Цялото ми тяло се тресеше. Отворих уста да кажа нещо, но не можах да издам нито звук.

— Онзи, заради когото ти уби третия ми брат — просъска той, превръщайки се в сянка.

Откри ми се възможност да го наръгам с обсидиана, но докато набера кураж, той отново придоби човешки образ.

— Заведи ме при него! Иначе ще се молиш да умреш.

Поклатих глава, стискайки още по-здраво оръжието.

— Майната ти!

Той ме прониза с леден поглед и се сля с мрака — плътна, черна сянка, която трептеше и се гънеше пред мен. Скочих на крака, нададох нечовешки вик и замахнах с ръка към центъра на безформената, слузеста маса. Обсидианът беше нажежен до червено и гореше като жив въглен в дланта ми.

Но ударът така и не стигна до целта си.

Дълги, черни като катран пръсти ме сграбчиха за ръката. От ледения допир костите ми се смразиха. Гласът му, зловещ и ехиден, се прокрадна като змия в мислите ми.

„Да не мислиш, че ще минеш два пъти с тоя номер? Не ме подценявай…“, просъска той и изви ръката ми.

Чух как костта ми изпука, преди да усетя болката. Пръстите ми се разтвориха и обсидианът падна на земята, пръсвайки се на парчета, сякаш не беше кристал, а обикновено стъкло. А после дойде болката, жестока, нетърпима, смазваща.

„Това беше заради брат ми“.

Барук ме стисна с една ръка за гърлото и ме вдигна във въздуха.

„А това е, защото ме дразниш!“, изрева той в главата ми и ме хвърли със злоба назад.

Ударих се с такава сила в земята, че тялото ми заора в пръстта. Когато отворих очи, над мен имаше само беззвездно небе и непрогледен мрак.

„Казвай къде е!“

Бях си изкарала въздуха, не можех да дишам, но успях някак да се изправя на крака и хукнах към гората. Свих счупената си ръка пред гърдите и хукнах с всички сили, които бях в състояние да събера в себе си. Стъпките ми отекваха в твърдата земя, потъваха в трева и сухи листа, но не спирах да тичам. Не поглеждах назад. Просто бягах. Удрях се в ниски клони, спъвах се в изровени корени, пързалях се по неравности, но бягах.

Изведнъж пред мен като от нищото изникна Барук — плътна сянка, която се стрелна с шеметна бързина и увисна във въздуха. Миг по-късно той се материализира пред лицето ми и ме блъсна назад. Залитнах, но успях да се задържа на крака. Моментално се обърнах, за да хукна пак, но той отново беше пред мен и този път ме стовари на земята.

— Наигра ли се вече, или искаш още да потичаш? — просъска той и бледите му устни се извиха в злобна усмивка.

Затътрих се в прахоляка, поглъщайки жадно всяка глътка въздух, която успяваше да премине през свитото ми гърло. Обзе ме такъв ужас, че не можех да мисля, камо ли да предприема нещо. Минутите ми бяха преброени.

После Барук замахна. Не ме удари, но тялото ми полетя и се сгромоли с глух трясък на земята. Малкото въздух, който бях поела, моментално изхвърча от дробовете ми.

Той се наведе, хвана ме за косата, навъртя я около юмрука си и започна да ме тегли. Прехапах устни, за да не изпищя. Платът на джинсите около коленете ми се раздра. Цялото ми тяло се скова от всепоглъщаща болка. Имах чувството, че скалпът ми всеки момент ще се отлепи.

Барук задърпа още по-силно и от гърдите ми се изтръгна вик.

— Пардон — каза той и спря да върви. — Все забравям колко досадно крехки сте вие, хората. Не ми се ще да ти откъсна главата… поне засега — добави през смях.

Сграбчих го за китката със здравата си ръка в опит да охлабя хватката му, но нямаше никакъв ефект. Той продължи да ме влачи през корени, камъни и клони, избирайки пътя така, че да ми причини колкото е възможно повече болка. Виеше ми се свят, вече почти не усещах тялото си, бях на ръба да загубя съзнание.

— Как я караш там долу? — подвикна Барук и рязко дръпна главата ми нагоре, за да ме погледне в лицето. Остра болка скова врата ми и премина надолу по гърба. — А, добре си. Радвам се.

Той спря да върви и ме пусна на земята. Имах чувството, че паднах от огромна височина. Вече почти бяхме излезли от гората. Поляната се виждаше.

— Казвай къде е! — процеди през зъби Барук, надвесвайки се над мен.

Подпрях се на раздраната си ръка, за да се надигна, и прошепнах без дъх в лицето му:

— Няма!

Преди да се усетя, тежкият му ботуш се заби с ярост в ребрата ми. Причерня ми от болка. Тялото ми се сви в ужасна конвулсия. Под фланелката ми се разля топла влага.

„Казвай!“, отекна гласът му в главата ми.

Смразяващата леденина на истинския му образ проникна до мозъка на костите ми.

Той се приближи още повече.

„Има и по-страшни неща от физическата болка. Може би те ще те мотивират“.

Барук ме хвана за гърлото и ме вдигна до нивото на очите си. Лицето му беше на сантиметри от моето. Целият ми свят потъна в погледа му.

„Мога да ти изпия мозъка, да ти изцедя кръвта до последната капка. Нищо не ми струва, но представи си колко бавна и мъчителна ще е смъртта ти. Кажи къде е!“

Не ми беше останала нито воля, нито смелост, но нямаше да предам Деймън. Ако Барук го убиеше. Ди щеше да е следващата. Не можех да поставя живота си над нейния. Не бях такъв човек.

Стиснах зъби и не казах нищо.

Той се отдръпна и заби черния си юмрук в корема ми. Усетих как ръката му проникна в мен, смразявайки всяка клетка, до която се докосваше. Мощна притегателна сила заличи нищожното разстояние между мен и него. Въздухът в дробовете ми излезе с болезнен хрип.

И просто спрях да дишам.

Ужасна конвулсия разтърси гърдите ми. Парещата болка в гърлото и в дробовете ми бързо прерасна в изпепеляващ огън. Крайниците ми изтръпнаха. Всяка клетка в тялото ми стенеше за кислород. Сърцето ми излезе от ритъм и започна да се забавя. Той не ме беше лишил просто от въздух. Изпиваше и последната енергия, която все още ме поддържаше жива. С всяка изминала секунда прималявах все повече. Дори адреналинът от целия ужас, който бях преживяла, не можеше да влее живот в изстрадалото ми тяло. Ръцете ми висяха безжизнени. Всичко сякаш забави ход и болката поутихна. В предсмъртен унес усетих, че пръстите му се отдръпват от гърлото ми, но не можех да помръдна. Сякаш някаква невидима пъпна връв се бе прикачила към тялото ми, за да изпие сетните ми сили.

Той каза нещо, но вече не бях в състояние да различа думите му. Бях толкова изтощена и смазана, че само острата болка в корема ми все още ме държеше в съзнание. Очите ми сами се затвориха. Той отново вдъхна дълбоко и болката пламна с нова сила.

Нещо в мен се скъса като опънато до краен предел въже. Ярка бледосиня светлина проблесна през стиснатите ми клепачи и ме заслепи. Оглушителен тътен отекна в ушите ми. Смъртта идваше да ме отведе.

Беше дива, яростна и болезнена. Не ми донесе никакъв покой. Помислих си колко е несправедливо това, след всичко, което бях преживяла. Не можеше ли смъртта да ме обгърне с топла прегръдка и да ме заведе при татко?

Изведнъж нещо се удари в мен и ме събори на земята. С неимоверни усилия отворих очи и видях Деймън, приклекнал като диво животно пред мен.

Той нададе яростен рев, изправи се и застана над мен като ангел на отмъщението, окъпан в светлина.