Кей Бърли
Първите дами (3)

3.

— Здравей, скъпи, тази сутрин си очарователен. Добър ли е денят ти?

Валъри още беше по пижама и по стария преносим телевизор в кухнята гледаше как Джеръми Кайл напада гостите си. Объркан от ситуацията, Джулиан прокара пръсти през косата си и се изсмя. Как я бяха докарали дотук? Ето го и него, идеално облечен в костюм на „Гийв Хоукс“ с вратовръзка от „Хермес“ — подарък от Сали — не най-скъпите обувки на „Чърчис“. Вече беше успял да отметне основните правителствени задължения за деня. В същото време Валъри, някога страстна красавица, която беше карала пулса му да се ускорява винаги щом си помислеше за нея, се беше отпуснала с кръстосани крака на стола, все още облечена в смачканата си пижама, с остатъци от закуската около устата си и без изгледи, че възнамерява скоро да се преоблече.

— Трябва да поговорим. Важно е — започна сериозно Джулиан.

— Ако е за изтеглянето на Германия от Афганистан, скъпи, знам го. Какво, за Бога, ще правим? Не може да се разчита на тях, нали? Успя ли вече да говориш с президента? Какво мисли тя?

Валъри отчаяно се стараеше да избегне погледа му. Беше разбрала, че най-добрият начин да се справи с все по-отчуждения си съпруг е да играе ролята на „женичката“. Без предизвикателства, без караници, без остроумия, само постоянно примирение.

— Не става въпрос за Афганистан. — Лицето му остана безизразно.

— О, значи не е това, скъпи? — отвърна му нехайно, докато безуспешно се опитваше да отметне разрошената си коса от все още подпухналите си очи. Пресегна се и си взе още една препечена филийка, преди скришом да се извърне отново към телевизора.

— Какво друго става по света?

— Няма нищо общо с политиката или с това, дето го дават по новините, Валъри. Става въпрос за нас. Искам да говорим за нас.

Джулиан неволно оправи възела на скъпата си вратовръзка, преди да продължи:

— Искам развод. Разбираш ли ме, Валъри? Развод. Поведението ти стана нетърпимо и вече не се вписва в това, което бих нарекъл приличен брак.

В асансьора на път към апартамента й беше репетирал фразата, подготвена от Ванеса, и я беше произнесъл с увереността, с която държеше реч пред Камарата на общините.

Джеръми Кайл се канеше да отвори резултатите от ДНК изследването пред смълчаната публика в студиото. Обирджията, който току-що беше освободен от двугодишната си присъда в затвора, искаше да знае дали е възможно да е баща на едномесечното бебе, което съпругата му люлееше. Валъри шумно ахна. Джулиан не беше сигурен дали реакцията й не е в отговор на хвърлената от Джеръми Кайл бомба, или е заради него, но въпреки това продължи да настоява:

— Не можем да продължаваме така. Чувствам се нещастен и съм сигурен, че това се отнася и за теб. Вече едва се понасяме и не възнамерявам да прекарам живота си с жена, която почти не се интересува от друго, освен от дневните телевизионни програми. С брака ни е свършено, Валъри. Трябва да го прекратим сега, преди да си разбием сърцата.

Джулиан съзнаваше, че тонът му е прекадено суров. Странно, но също така откри, че монологът му се удава по-трудно, отколкото беше очаквал. Някога беше обичал Валъри повече от всичко на света, но сега, изправен насред кухнята на Даунинг Стрийт №10, това му се струваше преди цял един живот. Трябваше да сложи край.

Някога Джулиан беше извор на живота й. Днес Валъри се опитваше с всички сили да избегне всеки ненужен разговор със съпруга си, все по-силно наплашена от това, което би могъл да каже или направи. Може би в най-тежките си мигове беше разбрала, че този ден някога ще дойде. Животът с Джулиан беше празен. Без любов, без приятелство, без страст, без съжителство. Да, беше се страхувала от конфликти, но не беше мислила как трябва да се държи.

И понеже всичко това не беше достатъчно, тя все още се чувстваше малко замаяна от приспивателните. Без желание да продължи разговора, но със съзнанието, че изборът не е неин, се пресегна към захабеното старо дистанционно, удари го в масата, за да го накара да проработи, и го насочи към телевизора. Кухнята потъна в тишина.

Давайки си сметка, че Джулиан я гледа, Валъри продължи да се взира в екрана, като си мечтаеше бялата точка да не изчезва от центъра му. Накрая обаче се стопи, така че тя отпи от чая си и много бавно се обърна, за да погледне ядосаното лице на онзи мъж, който в продължение на толкова години беше неин любовник, довереник и най-добър приятел, а сега един почти непознат.

В главата й нахлуха хиляди объркани мисли. Разговорът я беше хванал неподготвена и тя смътно си даде сметка, че не си чувства краката. Стаята започна да се върти и когато понечи да пие вода, забеляза, че чашата трепери в ръката й.

Джулиан продължаваше да стои мълчалив, невъзмутим, все още в очакване на отговор. Валъри с всички сили се постара да остане спокойна, но започна да й се вие свят. Стисна кухненската маса в безуспешен опит да отблъсне паниката и да проясни мислите си. Притисна крака към гърдите си и плътно ги обгърна с разтрепераните си ръце.

Първите сълзи протекоха и се просмукаха в износената пижама. Неумолимостта на политическия живот беше сътворила непоносима златна клетка, в която Валъри се чувстваше като уловена в капан. Енергията й беше източена отдавна и сега просто съществуваше без идентичност, само като съпругата на Джулиан. Все пак беше приела ограниченията на рутината и въпреки всичко все още обичаше съпруга си.

Първата й мисъл беше да се хвърли и да го прегърне, но се уплаши, че може би няма да успее да стане. Вместо това продължи да седи и най-сетне успя да събере сили да заговори:

— Не говори така, скъпи. Толкова много те обичам. Каквото и да е станало, каквато и да е причината за това, знам, че заедно ще успеем да се справим. Животът ми, целият ми живот сте ти и децата. Помисли ли за красивите ни деца?

На Джулиан не му беше приятно да гледа как някога силната му, съсредоточена и елегантна съпруга седи съсипана пред него, но се беше подготвил за емоционален спор и нямаше да се отклони:

— Какво за децата, Валъри? Каква е тази майка, която е полупияна през по-голямата част от деня, а после е в несвяст от хапчетата за сън през нощта?

Жената се залюля в стола си, изненадана от жлъчта в гласа му, и осъзна, че това е отдавна очакваният съпружески сблъсък. При все това спокойствието, а не гневът беше най-добрият начин да се справи с ядосания си съпруг.

— Знам, скъпи, знам, но това е така, защото в момента намирам живота си за твърде труден, за да успея да се справя с него. Пътуваш толкова често, а сега и децата са далеч, в училището. Понякога се чувствам толкова самотна. Ето защо пия. Това притъпява тъгата. Колкото до хапчетата, ами те ми помагат да заспивам, скъпи. Обаче мога да спра, наистина. Само трябва да знам, че все още ме обичаш, и ще можем да започнем на чисто отново. Толкова много те обичам.

Лекото избибипкване на мобилния на Джулиан прекъсна излиянието й. Още по-вбесен измъкна телефона от джоба на шитото по поръчка сако. Имаше съобщение от Сали:

Каза ли й вече? Целувки.

„Любимата ми винаги улучва момента безпогрешно“ — помисли си той, докато пъхаше телефона в джоба си и се обърна към обърканата си съпруга:

— Е, не мога вече да приемам, че това е в резултат на съвместния ни живот. Искам развод. Приключи, Валъри. Повече не те обичам.

Ето ги на, четирите думи, които произведоха финалния изстрел. Повече Не Те Обичам.

Валъри наведе глава и замълча, само сълзите й прокапаха от върха на носа й. Усети как отчаянието я залива. Без любовта на съпруга й вече нямаше светлина или сянка, оставаше само сивотата.

Почукването по вратата обяви ненавременното идване на Бен. Той слухтеше вън в коридора и чакаше разговорът да приключи. Наглед, без да забелязва болката на Валъри, влезе равнодушно в кухнята и си избра препечена филийка от подноса. Намаза я с масло и се отпусна на масата. Тя беше шокирана от наглостта, прекалена дори за Бен, и се извърна. На него му беше все едно — неприязънта им беше взаимна. Валъри го смяташе за змия в тревата, а той виждаше в нея стара алкохоличка и воденичен камък за всяка потенциална предизборна кампания.

За да направи положението още по-неловко, той започна да си подсвирква фалшиво „Always Look on the Bright Side of Life“^[1], докато дъвчеше доволно откраднатата си закуска. Валъри избърса носа си и се зачуди колко дълго този неприятен дребен човек ще стои на кухненската й маса. Най-накрая той проговори:

— В КОБРА се нуждаят от вас, господин премиер.

И двамата мъже си тръгнаха.

Валъри остана седнала, все още неспособна да помръдне. Сълзите й отново рукнаха и закапаха върху вестника, отворен на масата пред нея. Съпругът й не знаеше, че докато бе гледала телевизия, и тя беше прочела двайсет и втора страница на „Таймс“. Може и да беше неуправляема, но определено не й липсваше интелигентност. Плановете на Джулиан бяха напълно прозрачни за жената, която беше прекарала повече от двайсет години до него. Беше разбрала причината за внезапното желание за развод — съпругът й бе видял възможност да се отърве от нея, без да понесе финансови или материални щети.

Някои политици се вдъхновяваха от нуждата за социална справедливост. Други жадуваха величие. Несъмнено основният подтик на Джулиан, когато най-сетне пое премиерския пост, беше възходът на международната сцена. Събитията от последните няколко месеца обаче ясно сочеха, че плановете му за бъдещето не включват Валъри.

Такива бяха голите факти и тя се разтрепери, когато започна да осъзнава последиците от разигралите се току-що събития. В старанието си да угажда на всички, беше успяла да изгуби идентичността си. Така повече не можеше да продължава.

Огледа се из кухнята и не за пръв път прокле ограниченията, наложени от държавната хазна. Отдавна беше приела, че докато живеят на Даунинг Стрийт, няма да може да угажда на вкусовете си. Опитвала се бе да убеждава Джулиан, че могат да ремонтират кухнята и със собствени средства, но както винаги Бен беше наложил вето на предложенията й.

С ръце върху износената маса и стъпила на линолеума на пода, Валъри бавно изправи гръб, затвори за миг очи и вдиша дълбоко.

Започна да се съсредоточава върху вътрешната си сила, която въпреки пречките й беше помогнала да завърши Оксфорд и да продължи напред, преодолявайки невидимите прегради пред жените в издателския бизнес, за да достигне до управленски пост във „Фърст Стоп“. Дълбоко в себе си знаеше, че все още притежава онази стоманена упоритост, с която беше подкрепяла съпруга си по хлъзгавия му път към върховете на британската политика. Тогава вярваше в себе си и спокойно напусна издателството, защото знаеше, че ще се върне там, когато й се удаде възможност.

Отчаяно опита да докосне този извор на сила, но претърпя неуспех. Засега.

Пресегна се за дистанционното и отново превключи на Джеръми Кайл. Рекламната пауза тъкмо беше свършила и водещият най-сетне щеше да разкрие дългоочакваните резултати.

— Резултатите от ДНК изследването показват, че Шейн не е ваш син — оповести той на затворника.

— Искам развод.

— Не и ти — прошепна Валъри отчаяно. — Не и ти.

Докато публиката се вълнуваше, а водещият си вземаше довиждане със зрителите, започна нова рекламна пауза. Този път рекламираха „Съкровището от мазето“, риалити шоу с участието на най-новия телевизионен любимец Джими Филипс.

Валъри отново изключи телевизора и след като реши, че вече може да се довери на краката си, се изправи и отиде в дневната, където отвори барчето с питиетата. Наля си щедро джин с тоник и отпи не по дамски, преди да се сгуши със задоволство върху дивана. Търпеливо зачака алкохолът да я пренесе на по-спокойно място, където би могла повторно да преживее някогашните щастливи дни с Джулиан.

 

 

Валъри Мичъл срещна бъдещия си съпруг още в първия ден на тригодишното си следване по история в колежа Корпус Кристи в Оксфорд. Родителите й я бяха докарали от Ланкашир в стария им форд „Мондео“. Баща й франк се беше попритеснил, че двигателят е загрял, докато караха по М-6 с точно 90 км/ч, необходимата скорост за оптимална консумация на гориво. Беше настоял да спрат в автосервиза на Кийл за половин час просто като предпазна мярка.

— Най-добре да оставим двигателя малко да се охлади, миличка — предложи баща й, паркира внимателно на паркинга и изгаси колата. Щом се настаниха, майка й Шийла измъкна позахабен термос на шотландско каре от бездънната си пазарска чанта. Подпря го на калника и отново бръкна в чантата. Този път извади пластмасова кутия, пълна с пресни сандвичи.

— Искаш ли един хубав сандвич и чаша чай, за да спреш да трепериш, Валъри? Аз поне ще си взема.

Шийла беше настояла да пропътува близо петстотинте километра, за да прави компания на съпруга си.

— Имаме със солено говеждо или със сирене.

— Не, мамо, добре ми е — усмихна се Валъри. Чувстваше се доволна да седи на задната седалка и да наблюдава трафика, който минаваше покрай спрялата им кола. Толкова много хора, които пътуваха към толкова много места, докато семейство Мичъл спокойно седеше и чакаше стрелката на радиатора да покаже, че всичко е наред с двигателя.

— Мамо, ако искате можем да слезем и да пием чай в сервиза.

— О, не, Валъри, миличка, твърде скъпо е. А освен това няма нужда. Взела съм и от любимите ти бисквити „Джами Доджърс“.

Когато франк свали шофьорските си ръкавици и се пресегна за сандвич, Валъри разбра, че ще седят там поне половин час. Сви се още повече на леко захабената задна седалка и объркано проследи как баща й нагласяваше античното радио. Безнадеждно се опитваше да улови резултатите от крикета на дълги вълни.

След още три спирания, няколко игри на отгатвания и много, много часове по-късно древният форд най-сетне стигна до колежа Корпус Кристи в Оксфорд. С помощта на навигаторските умения на съпругата си и с доста употребяван атлас на Великобритания на Кралския автомобилен клуб франк спря колата пред новия дом на дъщеря им. Забеляза удобно място точно до двора и като въртеше волана, успя да паркира като по учебник.

Колата потъна в тишина. За пръв път някой от семейство Мичъл постъпваше в толкова престижен университет и никой не знаеше какво точно да каже. Нервните й родители усърдно се опитваха да скрият безпокойството си, а и самата Валъри не беше много сигурна какво й готви университетският живот. Оксбридж^[2] определено си беше предизвикателство. Директорката на училището й се беше опитала да я подготви за предстоящите културни и академични предизвикателства, но Валъри продължаваше да се чувства неуверена като осиновено бездомно котенце.

— О, миличка, огромно е, нали? — отбеляза майка й. Несъзнателно се опитваше да се плъзне по-надолу в седалката си, но не успя заради здраво пристегнатия предпазен колан.

— Толкова се гордея с теб, миличка — добави баща й. — Представяш ли си, нашата Валъри идва в Оксфорд, за да учи, Шийла. Кой би си помислил, а?

Обърнаха се и насърчително й се усмихнаха, а тя гледаше с ококорени очи към величествената сграда от шестнайсети век, която щеше да й бъде дом през следващите три години. Погледна часовника си и си даде сметка, че родителите й скоро ще трябва да потеглят към Ланкашир, ако искат да се приберат същия ден. Пое си дълбоко въздух, пресегна се към дръжката и отвори вратата към бъдещето си.

За нещастие не забеляза връхлитащия колоездач. Вратата се блъсна в кормилото на велосипеда, извади колоездача от равновесие и го запрати на земята.

Джулиан Дженсън забеляза с миг закъснение отварящата се врата. Прелетя над кормилото на велосипеда си и се стовари по лице върху грубата настилка. Усети болезнените охлузвания и само миг по-късно Франк Мичъл се надвеси над него. Франк беше карал курсове за оказване на първа помощ и веднага пое контрола.

— Не мърдай, младежо. Къде те боли? Шийла, скъпа, би ли ми подала аптечката от жабката?

Съблече шофьорското си сако и внимателно го подложи под главата на Джулиан. Валъри реши, че баща й малко се престарава с грижите за якия младеж, който в края на краищата само беше паднал от велосипеда си. Обаче си знаеше, че не бива да му се бърка, когато станеше въпрос за първа помощ — той беше толкова горд с успешно преминатите курсове. Ламинираният му сертификат заемаше гордо място на кухненската стена, поставен в най-скъпата рамка, която Шийла беше успяла да открие в „Джон Люис“.

— Чуваш ли ме, момче? Кажи къде те боли — настояваше Франк, който мереше пулса на Джулиан, преди да реши какви мерки да предприеме.

Първоначалният шок бързо отминаваше и младежът се опита да се измъкне от металната главоблъсканица, която му пречеше да се изправи.

— Не, не мърдай, момче. Опитай да запазиш спокойствие. Тук съм, ще се оправиш — продължаваше Франк със спокоен, уверен глас и много, много северняшки акцент.

Джулиан вече напълно осъзнаваше комичната ситуация. На всичкото отгоре започна да се събира и тълпа от слисани студенти. Нямаше намерение да остане да лежи в цял ръст насред пътя пред Корпус Кристи. Надигна се да седне и за първи път видя Валъри, притеснена и развеселена от дилемата му. Беше слаба, висока, а късата й рокля подчертаваше страхотните й крака. Беше поразен от младежката й красота.

Валъри не разбра, че е станала обект на вниманието му. В действителност никога не се беше замисляла за външния си вид. Пълна отличничка, досега винаги я интересуваха повече уроците, отколкото гаджетата. Забавленията от този род останаха за малкия Монти, кръстен от патриотичния си баща на командира от десанта при Нормандия. Майка им беше направила пътека до телефона в антрето, когато вечер млади дами звъняха с надеждата да поговорят с най-желаното момче в училище.

Но разцъфващата красота на Валъри не остана незабелязана за Джулиан. Усмихнат широко, докато учтиво се измъкваше от загрижената хватка на Франк, той й протегна ръка.

— Здравейте, казвам се Джулиан.

— Валъри Мичъл, а това са родителите ми Шийла и Франк.

Красивият студент с добри обноски бързо успя да я омае.

— Наистина много съжалявам, че ви бутнах от колелото. Надявам се, че сте добре?

Франк беше притеснен заради падането и се канеше да заговори, но Шийла, забелязала химията между дъщеря си и енергичния младеж, докосна ръката на съпруга си. След двайсет и пет години брак нямаха нужда от думи, усмивката беше достатъчна, франк отиде да вземе куфара на Валъри от багажника, докато Шийла започна усърдно да преравя жабката, уж че търси нещо.

— Сега ли пристигнахте? Мога да ви помогна с багажа и да ви покажа стаята.

Валъри кимна и Джулиан й предложи ръката си, за да й покаже пътя. Все още беше изчервен заради случката, но вече не обръщаше внимание на ожулените си крайници и наранената си гордост.

Далечните скъпи спомени избледняха, прекъснати от иззвъняването на телефона до вехтия диван. Валъри вдигна слушалката. Отсреща брат й Монти сърдечно я поздрави:

— Здрасти, сестричке, как си? Може ли да се видим по-късно?

Монти Мичъл беше звезда на крикет и най-новият спортен герой на нацията. Обаждаше се, докато шофираше елегантния си нов Остин Мартин до стадиона „Лорде“, където щеше да играе във втория тест от сериите „Ашес“. Суеверието изискваше винаги преди мач да звъни на по-голямата си сестра. Другите спортни ритуали налагаха да си сложи първо лявата подплънка, да изяде половин сандвич и да държи в джоба си щастлива капачка от бирена бутилка.

Както обикновено Валъри се зарадва на обаждането на малкия си брат и реши да не издава отчаянието си от изминалата сутрин. Разликата във възрастта им беше десет години и чувствата й към него бяха почти майчински.

— Здрасти, скъпи, готов ли си за днес?

— Да, благодаря. Говоря по спикърфона, сестричке, Джулия е с мен в колата. Ще я оставя в „Хародс“, има проба на булчинската рокля.

Ослепителната му русокоса приятелка се въртеше възбудено на седалката от ръчно ушита мека кожа в луксозния автомобил, докато нежно галеше годежния си платинен пръстен „Картие“ с изумруд. Всъщност искаше петкаратов камък, но Монти я насочи към нещо не толкова крещящо. Нацупената Джулия нямаше нищо против показността, но той беше непреклонен.

Списание „Селебрити“ беше поело разходите за приема и медения месец на сватбата им през октомври. В замяна си осигуряваше изключителен достъп до двойката по време на големия ден, заедно с приятелите, семействата и енергичния министър-председател. Щедростта на списанието обаче не покриваше и сватбените пръстени, а вкусовете на Джулия бяха в състояние да пробият доста голяма дупка във финансите на Монти.

Валъри не я харесваше, макар че брат й никога нямаше да го узнае. Най-трудно й беше да понесе лекотата, с която самовлюбената двайсет и две годишна лигла бе успяла да намърда кльощавото си тяло в ролята на разглезеното гадже на националния герой. Освен това никак не беше сигурна във верността на момичето.

Бракът на родителите им беше много сполучлив. Не помнеше да са си разменяли и една гневна дума, а те и до днес гледаха любимото си шоу, хванати за ръце. Трудно щеше да им е да разберат проблемите й със съпруга й, но и романтичните авантюри на Монти можеха да им дойдат в повече. Поклати глава. Държеше се като глупачка. Сватбата на брат й вече беше в ход и щеше да бъде грешка да проектира собствените си притеснения върху неговото бъдеще.

— Не знам дали ще искате, но с Джулиан можете да дойдете и да гледате как разпердушинваме австралийците в следобедния мач. Запазил съм ви две места в нашия сектор, сестриче. Ще дойдете ли? Чудесно ще е да се видим.

— О, надявам се, скъпи. Джулиан в момента е затрупан с работа, но ще се опитаме да наминем за около час някъде следобед.

Валъри знаеше, че въпреки сутрешната разправия и настояването за развод Джулиан не би пропуснал да блесне с отразената светлина на шурея си след успешния мач на „Лорде“. После най-вероятно щеше да обърне халба — две освежаващ ейл като гост на крикет клуба „Марлибън“, а от нея междувременно се очакваше търпеливо да чака някъде, покорно съблюдавайки глупавото правило за недопускане на жени в Дългата галерия.

— Ще бъде страхотно. Надявам се. Наистина очаквам с нетърпение да се видим, сестричке. Много те обичам.

Валъри изпрати на брат си целувка по телефона, преди да затвори, допи питието си и малко нестабилно се отправи към душа.