Кей Бърли
Първите дами (2)

2.
Юли

Правителствен офис за извънредни прессъобщения КОБРА^[1], пет месеца по-рано

Джулиан Дженсън удари с длан по полираната орехова маса.

— Скапани германци, не схващат ли, че се води война? — изкрещя и за щастие звукоизолираната зала.

Изблъска назад кафявия си кожен стол и се втренчи в шефа на разузнаването. За пореден път истинският му характер надничаше зад маската. Пред хората винаги беше учтивият изискан премиер с ведра усмивка, но в дни като този му беше неимоверно трудно да се контролира. На няколко пъти Бен тактично беше разговарял с него за навика му да крещи на персонала. Лично на него му беше все едно, но не искаше да се разприказват пред пресата, не и след онази глупост с Гордън Браун и малтретираните му служители. Ако се наложеше, можеше да го представи като резултат от предизборно напрежение, но предпочиташе да не се стига дотам.

Като се вгледа във всяко от познатите лица на хората около масата, Джулиан напомни, че ситуацията в Афганистан е ужасяваща. Присъстваха шефовете на МИ-5 и МИ-6, министърът на отбраната и външният министър, който въпреки скъпата климатична инсталация в помещението продължаваше обилно да се поти. Върху ръчно шитата му морскосиня риза „Търнбул атр Асер“ имаше тъмни мокри петна.

Спешно беше събрал сътрудниците си в укрепения бункер без прозорци — правителствения офис за извънредни прессъобщения (тъй наречената КОБРА), където британският кабинет се събираше, за да координира действията си в напрегнати ситуации. Единствената точка в дневния ред изискваше спешно решение и атмосферата беше нажежена.

Директорът на разузнавателните служби седеше зад високотехнологичната катедра с вграден монитор, който показваше последните събития в провинция Хелманд. Крайно взривоопасната заложническа криза, която включваше и няколко британци, продължаваше. Избухването на премиера беше нежелано тъкмо в този момент, затова шефът на разузнаването се престори, че не го е забелязал, и продължи брифинга:

— Както знаете, господин премиер, елитен отряд от моите хора беше част от мисията на НАТО за освобождаването на четиримата журналисти — двама британци и две германки. Опасявам се, че мисията не беше успешна. Трима души са убити, други четирима са заловени от талибаните. От особено значение е присъствието и на британски войници сред тях.

Външният министър опита да използва кърпичка с монограм, за да изтрие потта от челото си, но без особен успех. Приведе се и без да става, заговори в микрофона:

— Господин премиер, смятаме, че талибаните са поискали нещо в замяна на безопасното връщане на журналистите. Последва искане Германия и Великобритания незабавно да изтеглят войските си от афганистанска земя.

Досега и двете правителства бяха успели да опазят в тайна заложническата криза. Информационното затъмнение държеше обществеността в неведение за задържаните британски и немски заложници. Огромните плазмени екрани на стените на бункера потвърждаваха затъмнението. Телевизорите бяха включени на денонощните новинарски канали, по които коментираха вероятните предсрочни избори. Беше очевидно, че информационните агенции не разполагат с по-вълнуващи новини, които да предложат на зрителите си. Засега кризата още беше тайна, което даваше на КОБРА ценно време за обсъждане на спасителния план. Външният министър продължи:

— Днес не сме получили допълнителни сведения за съдбата на британските военнослужещи и на цивилните. Както каза и началникът на разузнаването, това е от голямо значение. На този етап не сме наясно какво ще предприеме (ако изобщо предприеме нещо) германският канцлер.

— Глупости! — изкрещя Джулиан. Посочи с пръст екрана, където телевизионният водещ информираше зрителите за извънредните новини от Берлин. Увеличиха звука и в залата настана мълчание.

— В „Скай Нюз“ тъкмо научаваме, че Германия може скоро да започне изтеглянето на войските си от Афганистан. На този етап не сме сигурни какво е подтикнало германския канцлер да вземе такова решение, нито в какви срокове смята да го осъществи. Вярваме, че това може да включва затварянето на базата файзабад в Северен Афганистан и изтеглянето на петстотин военнослужещи. Очаква се ходът да е съпроводен с тежка критика от страна на САЩ. Имаше предположения, че президентът се кани да поиска повече войски от Берлин. Все още не сме запознати с реакцията на британското правителство по повод новината — продължи водещият, преди да спрат звука.

— О, да, запознати сме — изръмжа Джулиан и повтори думите си от по-рано: — Германците не знаят ли, че се води скапана война?

Стиснал юмруци, той решително се обърна към катедрата — сигнал за директора да продължи с брифинга.

— Какъв е планът?

— Ами, сър, докато ние си говорим тук, се провежда инструктаж на добре обучените ни преговарящи. Наясно сме, че исканията на талибаните са неприемливи за нашето правителство, и действаме в този периметър. Освен това организираме и освободителна мисия, но това, разбира се, се нуждае от одобрението ви. Предлагам да продължим информационното затъмнение за още четирийсет и осем часа.

— Добре — съгласи се Джулиан, вече отправил се към бронираната и подсилена със стомана врата. Бързаше да напусне залата, преди и без това късият му фитил съвсем да догори. Рязко спря и се обърна, за да вмъкне финална реплика:

— Трябва да измъкнем хората си оттам колкото се може по-бързо и по-безопасно. Сигурен съм, че добре помните Сиера Леоне, господин директор? Ето този щастлив край очаквам. Не желая повече грешки! Ясен ли съм?

Операция „Барас“ беше успешна мисия на военновъздушните и военноморските сили, проведена в африканската джунгла. Войници от Ирландския кралски полк, които работеха за мироопазваща мисия на ООН, бяха взети за заложници от безмилостни и жестоки главорези. Всички специални сили бяха работили изключително добре съвместно и заложниците се прибраха по домовете си от разкъсваната от война страна.

— Разбира се, сър, работим, за да постигнем същия резултат и в този случай — заяви директорът, увереният му тон прикриваше притеснението и загрижеността му.

Джулиан рязко кимна и тръгна заедно с Бен по поредицата безлични коридори, които извеждаха обратно на Даунинг Стрийт. Щом се озоваха пред номер 10, Бен заговори пръв:

— Знаеш ли какво, шефе? Спешно трябва да се срещнеш с нашите момчета. Тия немски глупости ще разклатят ситуацията, а ние не го искаме малко преди изборите, нали? Направо мога да прочета проклетите заглавия във вестниците: „Върнете момчетата ни вкъщи“; „Защо сме там?“; „Министър-председателят поставя войските ни в ненужна опасност“; „Това е война, която не можем да спечелим“. Предлагам вместо в щаба да отидем в Чекърс. Да вземем и министъра на отбраната — жената може да се окаже полезна. Например може да обяви, че синът й е решил да постъпи във въоръжените сили, когато приключи с образованието си.

Бен се придържаше към целите си и евентуалните усложнения малко го интересуваха.

Джулиан се изсмя на безумното му предложение.

— Но синът на Джудит се е отдал на ученето, Бен, и планира да постъпи в университета в Бристол. Иска да става хирург.

— Не толкова, колкото майка му иска да остане в управлението — отговори му с кисела усмивка постоянно кроящият планове помощник. Джулиан никога не преставаше да се удивлява на макиавелистките хрумвания на своя прес — шеф, но това беше разговор за друго време. В момента двамата вървяха по застлания с плюшени килими коридор към кабинета му.

— Добре, съгласен съм, че трябва да отидем в Хелманд и можем… — потокът на мисълта му обаче беше прекъснат от съобщението, получено на мобилния му телефон.

Обади се Ванеса СПЕШНО.

Ванеса Люис беше личната му адвокатка. Рядко го безпокоеше в работно време. Сигурно беше нещо важно. Погледна в графика на Даунинг Стрийт и видя, че има десетминутен прозорец.

— Трябва да видя за какво става въпрос, Бен. Кажи на Джудит, че ще се видим до края на седмицата, остави предложението за сина й на мен, аз да се разправям, моля те. Връщам се след няколко минути.

Като остави Бен залепен за телефона, за да урежда подробностите, Джулиан се запъти към личния си кабинет и затвори вратата. Обади се на Ванеса по предплатения си мобилен телефон, най-ефективният начин обаждането да е сигурно. Текстовото й съобщение вероятно означаваше, че тя иска да сподели важна поверителна информация.

— Здравей, скъпа Ванеса, какво има?

Адвокатката беше свикнала с прекалено фамилиарния тон на клиента си и май й харесваше.

— Здравей, Джулиан, предполагам вече си видял двайсет и втора страница от днешния „Таймс“. Реших, че може да представлява интерес… предвид настоящите ти затруднения.

Говореше за семейната дилема на Джулиан. Бракът му с Валъри, някога щастлив съюз, изграден върху солидните основи на любовта и взаимното уважение, бавно се беше разпаднал на две личности, които извън родителските си задължения не споделяха почти нищо друго.

Постепенно Джулиан се беше разочаровал от съпругата си и сега вниманието му беше съсредоточено върху друга. Избраницата се казваше Сали Симпсън, хитра сексапилна редакторка на лайфстайл списание. Валъри се съпротивляваше на промените, но Джулиан беше изпълнен с решителност. „Разбира се, че те обичам, но не по този начин“ се беше превърнало в неговата мантра, докато все по-отчаяната Валъри се опитваше да го убеди, че може отново да го възпламени. Джулиан обаче смяташе, че страстта към съпругата му отдавна е изтляла — сега само Сали го вълнуваше. Първоначално намеренията му бяха да продължи осакатения си брак, като поддържа изгаряща, но дискретна връзка със Сали. Тези надежди вече не бяха реалистични, не на последно място заради притеснителния проблем на Валъри с алкохола.

Разбира се, това не беше единствената причина. Страстта също изигра ролята си. Сали беше умна, дръзка, а понякога — леко избухлива. Срещите им ставаха все по-страстни и диви, докато шарадата на брака му все повече се заплиташе.

Красотата й може и да повяхваше, но компенсираше с възхитителна похотливост. Готова беше да опита всичко. Всъщност притежаваше доста убедителен подход да покаже на своя Джей Джей какво е пропуснал, докато си е губил времето в досадното брачно ложе. Сали беше авантюристка, ненаситна и винаги нетърпелива да се срещнат. Изкушението беше нетърпимо и сега, когато децата бяха безопасно изпратени на училище, Джулиан за пръв път бе започнал да обмисля немислимото: развод.

Ванеса Люис беше най-добрият бракоразводен адвокат в бранша. Работила бе по разводите на кралски особи и знаменитости с вещина, която малцина можеха да проявят. Освен това беше много взискателна към случаите си и учтиво, но твърдо отказваше предложения на някои много добре известни потенциални клиенти, ако преценеше поведението им за глупаво, особено когато явно отчаяно се стремяха да разиграват разводите си в центъра на общественото внимание.

Джулиан беше леко засегнат от въпроса за сутрешното му четиво. Тя наистина ли трябваше да го занимава с някакво вестникарско писание?

— Не, скъпа, все още не съм видял статията, за която говориш. Бях малко зает с управлението на страната. Наистина ли е толкова важно, че да ми звъниш през деня?

Мълчанието от другата страна беше достатъчно красноречив отговор. Джулиан се пресегна към купчината вестници, които още седяха недокоснати на бюрото му, и отвори на съответната страница.

„Стига сте давали на бившите съпруги тези незаслужени милиони“ призовава експерт по семейно право, гласеше заглавието. Статията беше придружена от снимка на Хедър Милс, която беше получила двайсет и четири милиона паунда след тригодишен брак със сър Пол Макартни.

Ванеса беше съвсем наясно, че едно от най-големите препятствия пред развода на Джулиан и Валъри е богатството на Дженсън. Старите пари и наследствените имоти трябваше да си останат в семейството. И баща му щеше да изрази същата гледна точка, само че по-красноречиво, когато Джулиан най-сетне събереше смелост да постави въпроса пред него. „Няма проблем да се забавляваш, обаче гледай ръката да ти е върху портфейла, а старото момиче да е щастливо.“ Все това му бяха думите. Семейното мото „Никога не се предавай“ му дойде на ума, когато се зачете в статията.

— Много интересно, но с Валъри сме женени от почти двайсет години. Това как ми помага?

— Ами, господин премиер — официалността на Ванеса предполагаше, че стрелките на часовника й сочат към осемстотинте й паунда на час плюс допълнителните такси, — причината за грубата ми намеса по време на работните ви часове е, че днес ще обядвам с Брус Макдоналд от бракоразводния отдел във Върховния съд. Както може би добре знаете, той е експерт във всички семейни дела. След обяда Брус потегля за неколкодневна почивка в Сейнт Андрюс с няколко свои колеги. Сигурна съм, че по време на заслужената си почивка те ще отседнат в най-добрия хотел там. Докато са там, без съмнение ще поискат да обсъдят нарасналия брой несправедливи отсъждания в полза на съпруги, които без значение от колко години са омъжени, получават половината от имуществото на съпрузите си без абсолютно никакво законово основание. Разбира се, моят многоуважаван колега може би ще изпита непреодолимото желание да повиши и без това впечатляващото си реноме, като нахока някой от моите колеги. Имам предвид ония, които представляват съпруги, чиито претенции към имуществото на съпрузите им би било сметнато за неразумно от всеки здравомислещ човек. Докато вие несъмнено приемате, че Валъри безспорно има право на значително обезщетение, имотното състояние на Дженсън напълно очевидно не е изградено по време на брачното съжителство. Претенциите към това състояние следователно би могло да бъде разумно оспорено. Предполагам, че имам разрешението ви да повдигна въпроса пред Брус, господин премиер?

Джулиан изостана само на секунда от острия като бръснач ум на Ванеса.

— Гениална си.

— И окуражаващо скъпа — заключи тя, като прекрати разговора, без да добави друго.

Джулиан се разсмя. Това бяха разговорите, които държаха ключа към тежките брачни окови, и сега настроението му значително се беше подобрило. Протегна крака под бюрото си, хвърли „Таймс“ обратно върху купчината вестници и се отправи към асансьора, който да го отведе на етажа на премиерския апартамент. Позволи си оптимистичното предположение, че ефектът от валиума на Валъри вече е отслабнал.

Щом влезе в огледалния асансьор, Джулиан се полюбува на отражението си, докато чакаше подемникът да спре на третия етаж. Напрежението от силните политически страсти не се беше отразило на красивото му лице. Със строг режим на упражнения и костюми по поръчка от Джърмин Стрийт той беше изваял атлетично тяло и сега гордо вървеше по коридорите на властта на Уестминстърския дворец. Уверен, могъщ и привилегирован, Джулиан Дженсън се страхуваше от малко неща, сред които гнева на баща си, и правеше всичко възможно, за да го избегне.

Вратите на асансьора се отвориха със скърцане и той премина последните три постлани с килим стъпала към семейния апартамент с решителност, струяща от всяка крачка, и с мисли за много по-розово бъдеще.