Кей Бърли
Първите дами (26)

26.

Болница „Сейнт Томас“

В бялата като яйчена черупка болнична стая Валъри се чувстваше отпаднала и объркана. Докато бавно идваше в съзнание, сетивата й се обостряха и тя започна да усеща лекия памучен чаршаф, който я покриваше, заслепяващата светлина на лампата над главата й и вездесъщата миризма на дезинфектанти. Стаята беше студена, гърлото я болеше от тръбата, която използваха, за да промият стомаха й, а иглата от системата болезнено бодеше ръката й. Все пак най-силно от всичко беше облекчението, че е жива. Зачуди се какво ли е направила и тогава започна да си спомня.

Щом се върна от Ланкашир, където беше, за да окаже подкрепа на семейството си, Валъри се почувства изтощена и отчаяно се нуждаеше от утехата на Джулиан. Но къде беше той? Отново беше започнал да се отдалечава от нея, а точно тази вечер и телефонът му беше изключен. А тя наистина имаше нужда от него и момента. Къде ли би могъл да бъде? Валъри си спомни болката, която изпита, докато се чудеше какво ли би могъл да прави съпругът й в момента, и отиде към барчето, за да си налее голяма чаша джин. Вдигна бутилката и се ядоса, като видя, че е празна. Вместо това си взе водка с няколко капки тоник.

Шокът от злополуката с Монти беше голям и пристрастеността й към алкохола отново започна да се проявява. Антидепресантите помагаха донякъде, а в края на прекалено изпълнения с напрежение ден валиумът и донасяше така необходимия сън. Валъри беше наясно, че всичко това веднъж почти й беше коствало брака, но се убеждаваше, че този път е за кратко, докато отмине стресът от злополуката с Монти.

Върна се обратно на дивана в дневната и се опита да прегледа купчината списания: „Венити Феър“, „Харпърс Базар“, „Селебрити“. Но въпреки усилията й беше трудно да се съсредоточи, върху което и да е от тях и след като изпразни чашата си, отново отиде до бара. Искаше й се вместо това да има вяра, на която да може да разчита.

Наля си значително количество концентрат и докато отново безуспешно се опитваше да намери Джулиан, Джесика се върна за уикенда. Валъри знаеше, че дъщеря й се прибира у дома, но алкохолът я бе накарал да изгуби представа за времето. Съсредоточи се, когато детето влезе в дневната и си отдъхна, че е пила водка. Не искаше дъщеря й да разбере, че отново се е върнала към чашката.

Смътно си спомни, че приготви на дъщеря си нещо за ядене, а после си бяха поговорили в кухнята. Алкохолът беше развързал езика й и тя разказа на Джесика повече, отколкото тринайсетгодишното момиче трябваше да знае за болката на майка си. Най-накрая целуна дъщеря си за лека нощ и все още, без да е успяла да се свърже с Джулиан, се отправи към леглото. Чувстваше се изтощена и отчаяно жадуваше за сън, но болезненото желание да разбере къде е съпругът й можеше и да й попречи. Отново опита да звънне на мобилния му. Нямаше отговор.

Валъри легна върху юргана, напълно изтощена. Ненадеждният й съпруг, бедният й изтерзан брат, съсипаните й родители. Имаше нужда от утеха, искаше да спи, да се освободи от болката. Отговорът беше във валиума и тя взе две таблетки.

Върна се в леглото си, все още напълно облечена, и нетърпеливо зачака лекарството да я отведе на по-щастливо място, но нищо не стана. Искаше веднага да заспи и от все сърце си пожела хапчетата да си свършат по-бързо работата, преди да изпадне в пълно отчаяние. Както си лежеше там с широко отворени, вперени в тавана очи, напълно изгуби сили и надежда. За първи път в съзнанието й пропълзяха самоубийствени мисли. Нямаше сили да им устои. Благословено спасение от несекващата болка, идеалното решение.

Последното, което си спомняше, беше как се протяга към нощната масичка и взема две малки пластмасови шишенца. Бавно отвори безопасните за деца капачки и изсипа цялото съдържание на шишенцата в дланта си. Започна да брои капсулите, но после реши, че няма смисъл. Вместо това отвори уста и ги глътна с помощта на малко водка. Легна отново на възглавницата, затвори очи и зачака свободата.

Сега, загледана в тавана на болничната стая, Валъри се чудеше какво я беше накарало да постъпи толкова себично. Как е могла да се почувства дотолкова погълната от себе си и да я е грижа единствено за нея самата, да се освободи от собствената си болка. Може и да имаше проблеми, но ничий живот не беше идеален. Какво си беше мислила? Ами децата? Бавно обърна глава и срещна две щастливи лица, които й се усмихваха.

— Мамо, много, много, много те обичам! Истински, лудо, дълбоко, наистина те обичам. Честно, с цялото си сърце.

Като видя обляното в сълзи лице на дъщеря си, Валъри също се разплака. Сълзи на смут и облекчение. Джулиан се наведе към нея.

— Скъпа, всичко ще се оправи. Щом приключим с кампанията, ще си направим чудесна ваканция, цялото семейство. Всичко ще бъде наред, обещавам.

Валъри погледна съпруга си и се зачуди дали наистина има надежда. Опита се да говори въпреки болката в гърлото си:

— Съжалявам, много съжалявам.

— Не ставай глупава, любов моя. Не се опитвай да говориш. Лекарите казват, че сега трябва да си почиваш. Ще се видим сутринта.

Джулиан се наведе към отчаяната си съпруга, а Джесика непохватно се опита да я прегърне. Детето с всички сили се стараеше да не разбута тръбичките, които свързваха майка й с медицинската апаратура, която следеше състоянието й. Валъри отново се разплака.

— Лека нощ, скъпа, спи спокойно. Ще се видим сутринта.

Бащата и дъщерята я целунаха и тръгнаха към вратата на болничната стая, когато пристигна Бен.

— Мога ли да я видя?

— Много е изтощена — прошепна Джулиан. Не гореше от желание да остави прес — шефа си насаме със съпругата си.

— Само секунда. Нося й малък подарък.

Джулиан го изгледа скептично, но заради дъщеря си отстъпи. Бен затвори вратата и остана насаме с Валъри. Огледа съпругата на шефа си и не изпита нищо, освен презрение. Всякакво съчувствие си беше отишло.

— Тази глупост можеше да ни струва изборите. Знаеше това, нали?

Валъри го погледна. Не очакваше съчувствие от него, но не очакваше атака толкова скоро. От своя страна Бен не възнамеряваше да пипа леко. Язвителният му садизъм беше легендарен и той се канеше да говори прямо. Приближи се до леглото и се втренчи във Валъри, докато тя не отвърна на погледа му.

— Лесно можеше да се убиеш, да оставиш подрастващата си дъщеря да открие мъртвата си майка. Образ, вина, които ще останат в това дете завинаги. Цял живот щеше да се пита какво би могла да направи, за да спаси жалкия живот на майка си. — Освен това, разбира се, има и още едно дете, в училище — продължи Бен. — Дете, което обича майка си може би най-много от всеки друг на света. Мога само да предположа колко съсипан щеше да е той, когато разбереше, че тя не го е обичала достатъчно, за да остане жива и да го напътства из предизвикателствата на университетския живот… О, и да не забравяме възрастните родители. Пенсионери, които си въобразяват, че дъщеря им е щастлива. Възрастни хора, които вярват, че тя оценява всичко онова, което са пожертвали в нейно име. Само за да се озоват прегърнати над гроба й, докато папараците се борят за идеалната надгробна снимка. Брат, който…

Валъри се опита да вдигне ръка и прошепна:

— Добре, Бен.

Вината вече я измъчваше и без неумолимото му изявление.

— О, не, Валъри, още не съм свършил. Чуй ме, принцесо. Както казвах, брат, който почти изгуби живота си, за да помогне на друг човек. Който може да изкара живота си в инвалидна количка, но все пак предпочита да живее, вместо да умре. Съпруг, на когото целият му политически живот бе посветен на една цел — да служи на страната си. Човек, който вече е изкарал четири успешни години, превеждайки ни през конфликти, икономическа криза и предизвикателства, които биха сломили други хора. Но не и Джулиан. Не, той се нагърбва с тази тежест за още един мандат. Някои биха го нарекли луд. Тони Блеър без съмнение щеше простичко да го нарече „принца на народа“.

Все пак, все пак, Валъри, насред тази надпревара получава жесток шамар. Тази вечер той можеше да прави обръщение към потресената нация, която трудно би могла да разбере защо неговата любяща съпруга е взела фаталната свръхдоза. Като стана дума, и аз бих искал да науча отговора на този въпрос. Защо любящата съпруга на министър-председателя е взела фатална свръхдоза? Кажи ми, госпожо Дженсън, какво си си въобразявала, по дяволите?

Валъри се опита да отговори, но Бен вдигна ръка. Не беше в настроение да слуша каквито и да е обяснения. Отвори „малкия подарък“ и пусна шепа гвоздеи върху завивките й.

— Ето, да имаш с какво да заковеш дъската си, дето се е разхлопала.

С тези думи се обърна и излезе.