Кристина Дод
Почти влюбени (4)

Глава 3

Лейтенант Дан Греъм не спеше на пода всяка нощ. Повечето нощи спеше в легло като нормален човек. Но понякога, когато имаше пълнолуние и призраците идваха да го навестят, той се опъваше срещу стената в дневната, увит в одеяла, спейки леко като заек, както се случваше на онези мисии, когато всеки звук означаваше опасност и смъртта бе само на един дъх разстояние.

Иначе не го смущаваше склонността му да обикаля къщата нощем. Безпокойството беше цената, която плащаше за годините в армията.

Освен това последния път, когато бе спал на пода, старата къща в ранчото се бе оказала прекалено голямо изкушение за неколцина градски хлапетии, и се бяха опитали да я разбият. Когато откриха, че къщата не е празна — което направиха по ужасяващ начин — те избягаха с такава скорост, че оставиха прогорени следи по ливадата на старата госпожа Дрейс.

Дан се беше посмял тихо, а след това се бе върнал в леглото.

Сега мекото прозвънване на алармата го събуди. Той отвори очи към пълната липса на светлина; в безлунна нощ планините Айдахо означаваха мрак. Бърза проверка на таблото за нарушения потвърди, че нещо голямо е нарушило лазерния лъч, който пресичаше чакълестия път, минаващ покрай хамбара. Обикновено някоя сърна създаваше проблемите, макар понякога да се объркваше и мечка, слязла от планините.

Но това се случваше след полунощ и само при пълнолуние тези животни скитаха нощем да търсят храна.

Като стана от импровизираното легло, той навлече дънките си, затъкна малката деветмилиметрова берета отзад в колана, докато се питаше какво ли е това. Това ли беше моментът, който чакаше? Може би те най-после го бяха открили.

Леки, стегнати стъпки изкачиха стълбището към широката дървена веранда. Женски стъпки.

Жените обикновено бяха по-малко опасни от мъжете. Обикновено. Но той не направи грешката да подвежда всички под един знаменател.

Предната ключалка изтрака, но когато не се отвори, тя мина по верандата и заобиколи ъгъла на къщата.

Адреналинът нахлу във вените му, но той го овладя, остави го да обгори раните по лицето и корема му. Пое си дълбоко дъх, изпълнен с нуждата за отмъщение. За справедливост.

След това последва стъпките към кухнята отзад. Не видя светлина през дантелените завеси, което означаваше, че тя не носи фенерче. Изчака я да стигне до люлката на верандата.

Тя без колебание я заобиколи. Или носеше очила за нощно виждане, или познаваше плана на къщата на Дрейс.

Той хладно си отбеляза при звука, че е обута с някакви ботуши и стъпва така, сякаш не се бои, че ще бъде разкрита. Дали не си мислеше, че къщата е изоставена? Или беше дошла да търси него, очаквайки открит сблъсък?

Не. Малко вероятно. Хората, които го преследваха, никога не играеха честно. Те никога не показваха лицата си, никога не позволяваха истинската им самоличност да бъде разкрита.

Тогава кой беше този нарушител?

Тя спря до коша за складиране, който госпожа Дрейс държеше винаги на верандата, и след малко се чу тих звук от ръждясалото резе при вдигането на капака. Нямаше да намери в него нищо за крадене — и, естествено, тя пусна капака и продължи да върви.

В старомодната кухня часовникът излъчваше фосфорен блясък, давайки му достатъчно светлина, за да види неясните очертания на дървената маса, печката на дърва, високия плот… прозореца, където непознатата спря. Беше заключен, разбира се, с най-обикновен райбер, но тя започна да го движи, сякаш знаеше какво прави, и преди той да се извърти от пластинката и прозорецът да се плъзне нагоре, изкривената рамка започна да скърца.

Интересно. Тя знаеше тайните на къщата.

С лек удар на ръката непознатата вдигна транспаранта.

Той я остави да прехвърли крака си през отвора, след това ръцете, главата и раменете. Когато се изправи, я хвана, събори я долу, претърколи се със съпротивляващото й се тяло и след миг беше отгоре й.

Мигновено разбра коя е. Разпозна я по формата, по миризмата й, по спомените, които го нападнаха.

— Пепър — произнесе дрезгаво. — Пепър Прескот. Чаках те.

Кратката схватка бе оставила Пепър зашеметена. Тя не виждаше нищо.

И все пак още преди той да заговори, тя знаеше кой лежи върху нея. Разпозна тежестта му, аромата му, възхитителния отпечатък на тялото му, опънато върху нейното.

Дан Греъм. Нейният любим. Нейната болка.

Знаеше, че има неща, които трябваше да каже. Въпроси, които да зададе. Но единственото, за което можеше да мисли, беше Дан. Дан.

Топлината му сгря измръзналото й тяло. Гласът му се понижи до шепот. Ръцете му се плъзнаха в косата й.

— Къде беше през последните девет години?

Но явно не го бе грижа за отговора, защото блокира устата й със своята.

В съзнанието й се появи споменът за развълнуван момичешки глас, който й доверява… Дан е момчето, което най-добре се целува.

Това беше предизвикателство за Пепър. Да разбере дали е истина.

Оказа се истина. По дяволите. Така беше.

Устните му се разтвориха над нейните и тя забрави миналото, забрави настоящето. Единственото, което съществуваше, бяха неговите устни върху нейните, твърдият под под тялото й и отдавна прогонената топлина, която избликна от дълбините на душата й.

Езикът му проникна бавно в устата й.

Той не чака разрешение.

Никога не го правеше.

Притегли я в целувката с подканящо извиване на езика, проучвайки я. Извличаше удоволствие от нея, сякаш това бе негово право. Но й отдаваше удоволствие в същата мяра, изливайки върху нея страст, която пръскаше радост и обещаваше удовлетворение.

Той имаше вкус на ментова паста за зъби и на Дан, аромат, който не беше забравила, и който искаше да вкуси отново.

Но не му отвърна. Как би могла? Беше извън равновесие, замаяна от падането, уплашена от това, че едва не бе убита, че бягаше от почти пет дни…

Когато се скова, той възкликна нетърпеливо и нерешителните, нежни целувки станаха настойчиви.

Неохотата й изчезна, когато си спомни. Спомни си как го беше чувствала вътре в себе си. Силата и нуждата, и топлината.

Никога не ги забрави. Колкото и да се опитваше, не забрави.

Пръстите му масажираха скалпа й, изпращайки шокови вълни на удоволствие по кожата й към гърдите, към корема и беше толкова хубаво, колкото преди.

Дори по-добре, защото толкова й беше липсвал.

Той сведе устни, за да ги запечата с нейните, без да й позволи и миг да помисли, и я завладя толкова цялостно, че всяко движение на езика му караше тялото й да се извива нагоре, да се опитва да се доближи още повече до неговото. Бяха съединени вече от раменете до коленете. Той беше между краката й и дюкянът на дънките му се опъваше над ерекцията му. Беше съблазън, която не бе изпитвала в реалността от цели девет години, въпреки че си бе мечтала за нея.

Независимо колко дисциплинирана беше през деня, сънищата й бяха диви и чувствени, изпълнени с Дан и онази нощ, с болката от загубата на девствеността й и екстаза да бъде с него.

И вината след това, разбиващото чувство, че е отишла прекалено далеч в своето неподчинение и ярост. Много, много далеч.

Тя погали ръцете и раменете му под тениската, намирайки отдавна изгубените очертания, и наслаждавайки им се. Спомни си го, в нея и извън нея. Искаше го, в нея и извън нея.

Никога не бе преставала да го иска.

Сякаш беше чул признанието й, целувките му станаха по-леки, по-меки и по-нежни…

Той вдигна главата си и каза:

— Пепър. — И това бе всичко.

Мътните да го вземат. Беше се предала още преди да го е видяла.

Реагира, както правеше винаги, когато плановете й се проваляха — с враждебност. Избута раменете му.

— Махни се от мен.

— Не. — Това беше всичко. Просто „не“, произнесено със спокоен, равен глас, който не издаваше нищо за мъжа, в който се беше превърнал.

Макар да не го чувстваше много различен. Беше висок, почти двуметров, с едра кост, с широки рамене, които я караха да се чувства изящна. Мускулите му открай време бяха добре очертани. Всяко лято работеше като помощник в ранчото на баща си и по времето, когато навърши седемнайсет, беше як, секси и наперен, най-горещото момче в град Дайъмънд. Най-страхотният мъж в окръг Адамс. Мъжът, който обърка ума й и завладя душата й.

Но тя не искаше да си спомня това.

Изблъска го отново.

— Едва не ми счупи крака, когато ме хвана и ме събори.

— Но не го счупих. — Звучеше абсолютно сигурно, леко заплашително и опасно. Не звучеше като онзи Дан, когото тя познаваше. Онзи Дан, когото беше обичала.

Онзи Дан беше пламенен и див, необязден жребец, който събаря огради и препуска в залеза. Този Дан беше… плашещ и тих.

Старите, завити краища на линолеума на госпожа Дрейс се забиха в средата на гърба й и тя усети познатите миризми на дома си — торбички с карамфил и нишесте, и лимонов препарат за чистене. Сега в добавка към предишните миризми във въздуха витаеше и мирис на прах.

Прониза я тревога. Госпожа Дрейс никога не оставяше и прашинка в къщата.

— Как дойде тук? — попита той.

Чувството й се предаде и на него. Тя се заслуша в тишината на къщата и каза разсеяно:

— Какво имаш предвид?

— Не пристигна с кола.

О, не. Беше забелязал. Ръцете й отскочиха от него, сякаш внезапно бе станал супер горещ.

— Защо питаш? Ти какво правиш тук? Къде е госпожа Дрейс?

Той се отлепи от тялото й. Стана. Протегна ръка. Не изчака да я хване, а стисна нейната и я дръпна нагоре.

— Къде е тя? — Пепър не хареса задъханата, тревожна нотка в гласа си. Не хареса мислите, които се въртяха в главата й.

Дан включи лампата.

Пепър примига на острата светлина на голата крушка в средата на високия таван. Голямата старомодна кухня с малката си маса в единия ъгъл и очукания бял умивалник изглеждаше съвсем същата, както когато беше живяла тук.

Дан — не. Той открай време беше с тъмни очи и тъмна кожа; неговата прапрабаба била индианка от шошоните, оттогава гените й доминираха семейството на майка му и се виждаше, че в жилите му тече индианска кръв. Но Дан бе разбъркал някак генетичния хазарт и на седемнайсет косата му имаше великолепния цвят на прегоряло злато. На седемнайсет също така непорочно лице и чисти черти, които караха момичетата да си шушукат и да се кикотят, когато ги погледнеше.

Сега той беше… суров. Очарованието на младостта бе изчезнало. Цинични бръчки прорязваха кожата около устата му. Черните му очи гледаха така, сякаш се канеше да получи отговори от нея на всяка цена. Нито едно мускулче върху лицето му не помръдваше, но въпреки това във въздуха около него трептеше някаква опасност.

Това беше безпощаден мъж. Мъж с мрак в душата.

Тя видя всичко това в един миг: приликите, промените. Промените… Пристъпи към него. Правата му коса стигаше почти до яката. Кожата му имаше бронзов загар. През бузата и върху носа му минаваше зигзагообразен белег — умело закърпена рана. Мястото под белега изглеждаше леко назъбено, сякаш скулата е била смазана. Тънката бяла линия беше изтеглена като камуфлажна боя по кожата, карайки го да изглежда много повече като индианец, отколкото преди.

Явно е бил ранен. Лошо.

А сега беше тук, в къщата на госпожа Дрейс, когато трябваше да бъде вкъщи в ранчото Греъм надолу по пътя.

Тя разтърка ръце нагоре-надолу, опитвайки се да ги стопли.

— Тя болна ли е?

Единственият отговор, който получи, беше гледката на гърба му, когато тръгна към предната част на къщата, светвайки лампите по пътя си.

Последва го; евтините й ботуши издаваха заглушено тупане, докато вървеше и триеше новите пришки, излезли върху вече пукналите се.

Къщата беше строена през двайсетте, с дневна, трапезария и кухня, разположени в една редица от фасадата към гърба. Към всяка стая имаше спалня. Трапезарията не беше променена — с вграден бюфет, който минаваше по дължината на една стена и маса, достатъчна да побере осемнайсет души. Само компютърът добавяше странна, необичайна нотка на съвременност. Растенията, пръснати из стаите, изглеждаха занемарени: прашни, изсъхнали и измъчени като Пепър. В дневната колосаната ръчна дантела още украсяваше ръкохватките на столовете, над стъклата на прозорците още висяха дантелени завеси. Пепър видя, че вратата към спалнята на госпожа Дрейс е отворена.

Дан отстъпи встрани и пусна Пепър да мине първа.

Тоалетката, изработена от масивен дъб, беше потъмняла от годините. Найлоновите четки на госпожа Дрейс, сребърната й шнола, колекцията от стъклени шишенца от парфюми бяха подредени спретнато пред едно прашно огледало. Както винаги, леглото беше покрито с кувертюра с избродирана върху тъмносин фон венчална халка.

Стаята беше празна.

Не беше нужно Дан да казва каквото и да било. Госпожа Дрейс беше починала.

— Тя… кога си замина? — прошепна Пепър. Не можа да произнесе думата „умря“. Не още. Не и когато се отнасяше до госпожа Дрейс.

— Преди десет месеца.

— Мъчила ли се е?

Той не помръдна. Не показа никаква емоция.

— Сърдечен удар. Аз я намерих. Умряла в градината.

Облекчение, макар и слабо, отпусна напрежението в мускулите на Пепър.

— Значи е умряла щастлива.

— Изглеждаше умиротворена и доволна.

— Слава богу. — Пепър се почувства странно, откъсната от него, от това място. Главата й забуча силно и тя преглътна. — Не беше толкова стара.

— На седемдесет и една.

Пепър беше доволна, че той не я обвиняваше за страданията, които бе причинила на госпожа Дрейс в месеците, когато бе живяла тук, и по-късно, когато си тръгна и никога не се обърна назад.

Макар че се беше обръщала. Бе изпращала подаръчета от време на време и кратки бележки, така че госпожа Дрейс да не се тревожи. Беше й купила книга и се опита да вземе автограф за нея…

Но не искаше някой да я проследи и винаги си бе мислила, че има време. Време да се върне. Време да оправи нещата с госпожа Дрейс.

Тя отиде до гардероба и отвори вратата. Дрехите на госпожа Дрейс висяха вътре и оттам я лъхна миризмата на торбички с лавандула.

— Никога не ми е минавало през ума, че ще си отиде.

Глупаво. Всички умират.

Но той се съгласи.

— На мен също.

Пепър докосна роклята, която госпожа Дрейс носеше на църква всяка събота през лятото. Износен, избелял памук — госпожа Дрейс нямаше време да се глези с гладене — чиято простота за Пепър олицетворяваше самата госпожа Дрейс. Жена, която говореше без заобикалки, загоряла от живота на открито сред нейните растения, жена, която можеше да прозре лъжите на едно шестнайсетгодишно момиче и имаше смелостта да ги назове. Пепър погледна Дан.

— Никой не допускаше, че тя ще приеме сираче.

Той вдигна едната си вежда, сякаш сантименталността го изненада.

— Не я интересуваше какво ще си помислят другите.

— Не. — Пепър се взря в себе си в пожълтялото, вълнисто огледало върху гардероба. Лицето й бе разкривено, прекалено широко в челото, прекалено тясно в брадичката, лешниковите й очи изглеждаха твърде големи и пълни с невяра. За първи път, откак бе чула изстрела, който уби Ото Биерке, ужасът избледня, заменен от горчива скръб.

— Наистина не си знаела. — Това беше твърдение, и все пак сякаш я питаше.

Светът се беше разкривил и развалил от предателството на генерал Непиър, от смъртта на госпожа Дрейс и от мъжа, застанал зад нея, толкова близък и все пак толкова различен. Погледът й срещна неговия в огледалото.

— Не знаех.

Устните му леко се извиха, сякаш не знаеше дали да й вярва.

— Ще съм в кухнята, ако ти потрябвам.

Остави я сама, да плаче, ако иска, предположи тя, но раната бе прекалено нова. Прекалено шокираща. Не можеше да плаче. Дори не можеше да чувства. През последните девет години си бе мислила, че има място, където да дойде, когато постигне успех, и човек, на когото да се похвали, и който да се радва за нея. Беше си го представяла хиляди пъти.

Беше си представяла как идва в ранчото със страхотна кола — Мерцедес, не, почакай, щеше да дойде с хеликоптер — щеше да носи подаръци и очите на госпожа Дрейс щяха да блестят от гордост. Госпожа Дрейс нямаше да я хока, че е избягала. Госпожа Дрейс вярваше, че хората могат да се поправят. Много пъти, докато Пепър живееше тук, госпожа Дрейс й бе казвала да спре да гледа назад, казваше й, че има цялото бъдеще пред себе си. Дълго преди да открие генерал Дженифър Непиър с аксиомите й, тя бе имала госпожа Дрейс и нейната мъдрост.

Госпожа Дрейс беше живяла според вярата си. Госпожа Дрейс никога не бе предала никого. Не като онази кучка, онази убийца, генерал Непиър.

Като отиде до леглото, Пепър прокара ръка по шарката на кувертюрата.

Вместо да се завърне тук победоносно, тя беше дошла да дири подслон, сигурна, че има дом, в който може да избяга, когато животът стане прекалено труден.

Пристанът го нямаше. Госпожа Дрейс я нямаше и единственото, което бе останало, беше горчивото осъзнаване, че Пепър си е получила каквото заслужава. Без гордост, без помощ, без любов.

Госпожа Дрейс си беше отишла.

С болезнена гримаса Пепър свали ботушите си. Сви се непохватно на леглото, сгуши се в юргана, сложи глава на възглавниците и заплака за жената, която бе приела в дома си една непокорна тийнейджърка и я бе вкарала в пътя, бе я накарала да се погледне и да разбере, че трябва да се промени — или да умре.