Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изгубено тексаско сърце (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Almost Like Being in Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
papi
Разпознаване и корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Автор: Кристина Дод

Заглавие: Почти влюбени

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „ЕРГОН“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-027-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1979

История

  1. — Добавяне

Глава 18

Когато страстта затихна, Дан усети как Пепър се сковава — поради отказ или от страх, не знаеше. Знаеше само, че няма да й позволи да се отдръпне от него този път. Възкликна възмутено и я притисна силно към себе си. След това стана, и без да я пуска, тръгна към спалнята си. Тя се притисна леко към рамото му и това му вдъхна слаба увереност. Най-малкото бе прекалено слаба, за да се опитва да бяга от него. Поне това бе успял да свърши.

Като дръпна кувертюрата и одеялата, той я сложи върху чаршафите.

Изглеждаше толкова крехка. Продължаваше да стои със затворени очи, сякаш се страхуваше да срещне погледа му.

Той искаше да й даде една студена, влажна кърпа и да изтрие трескавото й лице. Искаше да я успокои, да й шепне безсмислени думи на утеха. Но я познаваше добре. Ако омекнеше за един-единствен миг, тя щеше да се издигне като феникс и да се опита да затвърди независимостта си още повече. Така че вместо това разтвори краката й колкото се може по-широко и се пъхна дълбоко в нея.

Тя примига и се ококори. Погледна го неразбиращо.

— Ти не… не свърши ли…?

— Свърших. — Той се дръпна назад, дълго, бавно движение, след това отново я изпълни. — Но с теб не ми отнема много време да се възстановя. — Тласна силно с хълбоци, притискайки я в матрака, като упражни натиск върху мястото, което щеше да й донесе най-голямо удоволствие. — Не мисля разумно, когато става дума за теб. — Това беше истина. Беше експлодирал в нея, великолепно освобождение, а сега усещаше бавно натрупване на тежест в слабините, като преливащ след наводнение язовир.

Тя го загледа, устните й бяха леко отворени, дъхът й бърз.

— Ти какво си мислеше? Чакал съм девет години за това. — Той изпъшка, когато се измъкна от нея отново. Мозъкът му го убеждаваше за търпение и стратегия, и хладно планирана манипулация, която ще я задържи в леглото му, така че да може да продължи да я люби. Но тялото му имаше други планове.

Тя беше възхитително гореща отвътре и влажна от възбуда.

— На малкия Дан му хрумна откачената идея, че ако е вътре в теб достатъчно дълго, ще схванеш посланието.

Тя простена, когато той се раздвижи отново в нея, но не зададе въпроса, който той искаше. Не каза: „Какво послание?“.

Мътните да я вземат, да го вземат мътните и него, че му пукаше.

* * *

Светлината натисна клепачите на Пепър, ясна индикация, че както винаги, сутринта е дошла прекалено рано. И след тази мисъл последва друга — миналата нощ беше възхитителна, великолепна… и безсмислена.

Забивайки глава във възглавницата на Дан, тя вдъхна дълбоко неговия аромат. Без да отваря очи, знаеше, че е излязъл, оставил я е на бойното поле, след като я бе докарал до оргазъм толкова много пъти, че всички мускули я боляха, заедно с една по-особена болка между бедрата — болка, която й казваше, че е била обладана наистина.

Тя закри очите си с ръце и простена.

Обладана от мъж, който гледаше на нея като на завоевание, което му беше избягало, и сега се бе появило отново. Миналата нощ се бе разтопила върху него като фунийка сладолед на лятно слънце. Беше изпълнила всеки сексуален акт, който той бе поискал… внушил… или я бе придумал да направи. Беше свършвала отново и отново, накрая си мислеше, че никога няма да може да се изправи, а още по-малко — да върви по права линия.

Ноктите й се забиха в дланите й.

Дан се бе отпечатал върху нея. Каква глупачка беше! Днес какво ли щеше да очаква от нея да отстъпи?

Тя седна, за да избяга от тълпящите се мисли в главата й, и огледа спалнята му. В страстта си бяха объркали чаршафите и бяха накарали старомодните пружини на леглото да скърцат. Никога повече нямаше да може да се отпусне в легло в тази къща, без да си помисли за Дан и миналата нощ, и…

— Мамка му! — Реалността я удари като приливна вълна. Беше десет часа. Беше пропуснала работата на двора. Отхвърляйки завивките, тя се измъкна от леглото и се облече с най-голямата скорост, на която бе способна. Изми си зъбите. Изми си лицето. Среса косата си и след като огледа с присвити очи отражението си в огледалото, изтича в кухнята и си нахлупи шапката. Нямаше време за закуска! Нямаше време за друго, освен да отиде до хамбара и да се заеме с… каквото намереше за вършене. Тя излезе от вратата, но се закова на място, когато видя Дан да се носи към верандата, яхнал Самсон.

Конят беше толкова висок, а мъжът толкова величествен, че тя трябваше да вдигне високо глава.

Дан контролираше Самсон с коленете си и с небрежна ръка на поводите, мускулите му играеха при всяко движение. Строгите линии на лицето му бяха отпуснати; той почти се усмихваше, и гледайки обърканото й изражение и натежалите й очи, сякаш се радваше на гледката и се наслаждаваше на спомените. Сутрешното слънце галеше косата му, пронизваше всеки кичур и му придаваше блясък, който изглеждаше като ореол — само дето след изминалата нощ тя знаеше как стоят нещата. Този мъж не беше ангел, а непоколебим дявол, който я подтикваше, прилъгваше, докарваше я до възторг със страст.

Сякаш миналата нощ никога не се бе състояла, той произнесе прозаично:

— Да отидем на пикник.

— Какво? — Тя се огледа. — Днес?

— Снегът се топи бързо.

Така беше. През нощта късният студен фронт бе отстъпил. Вятърът смени посоката си на запад. Снегът, покриващ земята, се топеше по планините и се спускаше на буйни потоци надолу по хълма.

— Хайде. — Той протегна ръката си. — Самсон може да ни носи двамата.

Тя вдъхна свежия въздух. Снощи не смееше да помисли за днешния ден, но ако го бе направила, щеше да допусне, че Дан ще се конфронтира и ще се държи с превъзходство. Вместо това той дойде, яхнал огромния си кон, с кошница за пикник, пристегната към задницата на коня, и очакваше тя да се понесе с него, сякаш са две деца, избягали от училище. Сякаш са млади и безгрижни, и не се налагаше да се сблъскват с последиците на престъпленията си. Сякаш… сякаш живееха последните дни от живота си.

А може и така да беше.

Тя слезе по стъпалата, хвана ръката му и му позволи да я настани на седлото отзад.

— Дръж се здраво. — Той подкара Самсон в галоп и попита: — Знаеш ли къде отиваме?

— О, да. — Не се беше качвала на кон, откакто бе напуснала Дайъмънд, но въпреки това си спомни бясното препускане на Самсон, разпозна миризмата на топлото му тяло, сякаш беше вчера. Движението изопна уморените й мускули, а въздухът срещу лицето й й напомни онази пролет преди девет години, когато Дан идваше да я вземе всяка събота сутрин, за да обиколят двете ранчо и да се разходят из планината. Тя винаги носеше сандвичи. Той винаги носеше сода и чипс.

Сега това чувство за свобода и младост я крепеше. Самсон, с неговите големи копита и широк гръб, ги носеше нагоре по стръмната тясна пътека в планината. Докато Дан управляваше капризния си кон, тялото му се движеше в ръцете й. Топлината му смесваше отдавнашните спомени и тези от снощи в една силна отвара, която я носеше към… вероятно към някоя беда.

Поредната беда.

Докато се изкачваха, боровете сякаш се сгъстяваха около тях и ги притискаха. Пепър усети първичния дух наоколо, пое си дълбоко въздух, толкова свеж, че я заболяха дробовете, и усети предупредителни тръпки по кожата си. Дивото беше заразно. Ако не внимаваше, старото безразсъдство можеше да я позове и тя да се поддаде на Дан, преди нещата между тях да са улегнали.

След снощната вечер трябваше да поговорят. Наистина трябваше да поговорят.

Излязоха на равно, тук се издигаше първата фермерска къща на Дрейс, в началото една стая, изкопана землянка в хълма, за защита от зимните ветрове и снега. В някакъв момент през деветнайсети век една от жените Дрейс бе настояла къщата да се разшири, така че една част сега се простираше отвъд склона, дървена къща с веранда и стъклени прозорци, обърнати към гората. Дърветата първоначално били изсечени, за да се осигури двор, но когато Пепър беше живяла тук преди, около къщата вече бяха поникнали млади издънки.

Сега издънките ги нямаше. Храстите бяха премахнати. Дворът отново бе разчистен до линията на гората, на около стотина метра нататък. Лятното слънце осветяваше неравните треви, топейки снега, и Пепър чуваше навсякъде наоколо струене на вода, когато капките ставаха потоци, а потоците се понасяха надолу към реката.

Дан спря Самсон, след това скочи от седлото и погледна нагоре към нея, сякаш тя бе награда, спечелена от него в битка. Тя примига, когато се пресегна към нея и изкомандва:

— Ела при мен.

И тя, глупава жена, направи каквото той искаше. Скочи от седлото в ръцете му. Той я хвана за кръста, притисна я към себе си и й позволи да се плъзне по тялото му толкова бавно, че дъхът й спря в очакване.

Когато лицето й се изравни с неговото, той я спря. Изразът в очите му я загря отвътре, а мускулестото му тяло я стопли отвън. Беше глупава, толкова глупава, защото обви крака около кръста му и го притисна плътно. Лицето й се спусна към неговото и устните им се докоснаха. В един дълъг, сладостен момент те щяха да тръгнат към верандата за още една серия великолепен, възхитителен секс. Тя беше склонна. Мили боже, повече от склонна.

Без да предупреждава, Дан отдръпна глава от нейната и се намръщи:

— По дяволите, Самсон! — И като я пусна на земята, се затича.

Сексуалната й възбуда избледня до удоволствие, когато го гледаше как тича след непокорния кон.

Дан хвана поводите и спря Самсон, след това поведе животното нагоре по пътеката. Тя обгърна тялото си с ръце, докато гледаше как Дан крачи към нея. Дългите бавни ласки бяха доказали едно нещо — миналата нощ не го бе задоволила. Тяхната афера се бе удължила отвъд спирка за една нощ и бе станала… Какво бе станала?

Когато Дан върза коня за един стълб, който подпираше верандата, тя го погледна разтревожено.

— Сигурен ли си, че няма да събори цялата постройка?

— Изненадващо здрава е. Първите поселници са я строили за бъдещето. Хайде. — Той свали кошницата от гърба на Самсон. — Да проверим.

Тя тръгна през влажните треви към верандата.

— Къщата изглежда сякаш ще рухне под бриза. — Пепър предпазливо изкачи стъпалата, очаквайки дъските да се превърнат в прах под тежестта й.

Нищо не изскърца. Нищо не помръдна. Дървото беше изключително здраво.

— Това място е сигурно. Устояло е на земетресението преди двайсет и няколко години. Ако някога нещо заплашва къщата в долината, точно тук трябва да се дойде. — Говореше без да натъртва, така че коментарът му може би не беше нищо повече от обикновен разговор.

Но не й се струваше така. Не и когато онази Непиър я преследваше, за да я убие. Пепър го гледаше изучаващо. Дали не беше говорила насън? Дали той не беше открил по някакъв начин това, от което тя се страхува?

Той не обърна внимание на безпокойството й, а закрачи към верандата и отвори вратата. Вътре беше тъмно.

— Прилича малко на пещера.

— Или на гроб.

— Лесно е да се види защо Дрейс са я построили тук. — Той посочи вътрешността. — Никой не може да нападне къщата без предупреждение, а който е вътре, има преимуществото да разполага с непробиваема защита отзад и височините отпред.

Тя пристъпи, после спря, когато откъм вратата я лъхна миризмата на пръст, и като не бързаше да влезе, каза:

— Харесва ми, когато говориш като войник.

— От какво се страхуваш? — попита Дан. — Била си тук и преди.

Само че това място никога не й беше харесвало. Но Дан продължаваше да стои там, сякаш нямаше да се задоволи, докато тя не влезеше вътре, така че го направи. Стаята съдържаше група полуразрушени мебели, хвърлящи сенки върху дървения под. Дълга маса, няколко стола, пейка и един дълбок сандък — всички те бяха избутани в центъра на помещението. Висока и широка камина, изработена от огладен сив камък, доминираше сенките вътре. От отвора се чу някакво скърцане.

Тя подскочи.

— Какво беше това?

— Прилепи. Има и няколко мишки, но мястото е напълно безопасно.

Тя потрепери и побърза да излезе.

— Не обичам мишки и прилепи, и наистина не обичам пещери.

Когато той затвори вратата, й се усмихна.

— Знаеш ли колко си красива?

Тя се погледна. Не беше направила нищо повече от това да си измие лицето и зъбите, и да си изчетка косата, а той я мислеше за красива.

— Облечена съм с работни дрехи — посочи тя.

— Да. — Собственическият му поглед се спря на фигурата й, после се вдигна до лицето. — Много привлекателно.

Как е могла да допусне, че носенето на непривлекателни дрехи ще го отблъсне? Той искаше тялото под трикотажната риза и сините дънки, нейното тяло, и може би… може би жената отвътре също. За Пепър, нежелана толкова дълго време, това беше една опияняваща комбинация от желания.

— Хайде. — Той отиде до слънчевия ъгъл на верандата, разрови се из кошницата и измъкна старо одеяло; постла го на старите дъски. След което със замах прехвърли една кърпа през ръката си и извади бутилка фрапучино.

Тя сдържа дъха си. Не беше закусвала. Не беше пила кафе. Устата й се напълни със слюнка, когато изгладнелия й за кофеин организъм се събуди. Попита със страхопочитание:

— Откъде взе това?

— От тайното ми скривалище. Никой не знае за него, освен мен… и теб. — Той го остави на одеялото и извади второ. — Още едно за специални случаи. Тази сутрин определено може да се квалифицира като специален случай.

Тя взе бутилката, разклати я и я отвори. Сладкият каймачен вкус на кафе се разля по езика й и тя затвори очи, наслаждавайки се на всяка капка. Когато ги отвори, видя Дан на колене да подготвя върху одеялото угощение… хм, приличаше на сандвичи със салам, туршия и желирани мечета. А-ха, хитра комбинация от съблазън и лошо готвене. Но някакъв нещастен дефект на характера й намираше неговата некомпетентност за абсолютно очарователна.

Той направи широк жест с ръка:

— Да започваме, а?

Тъмнината в него изглеждаше далече днес, макар все още да я имаше, но беше по-малка.

Тя се настани в единия край на одеялото. Взе си чиния и впи зъби в сандвича. Богатият аромат на чесън и пикантната хапка хрян допълваха вкусния хляб и тя си помисли разсеяно, че това може би е най-идеалната закуска, която е вкусвала някога. Слънцето беше затоплило дъските и одеялото под нея. Топлият бриз беше върнал птиците и те чуруликаха в дърветата неуморно, бързащи да посрещнат пролетта.

Времето се завъртя, промени се, и сцената я пренесе в миналото. Беше идвала тук и преди, в ден като този, преди девет години. Дойдоха със Самсон. Тя купи кошницата за пикник. Пиха сода, не бутилирани кафета. Но също като сега, бризът въздишаше в клоните на дърветата. Също като сега, гората преливаше от живот. И също като сега, Дан я гледаше с гладен поглед, който караше кръвта й да кипи във вените и по гърба й да се спускат тръпки на желание.

Как можеше да го желае след снощи?

Миналата нощ я беше измъчвал и заплашвал със страст, пазена само за най-ценните любовници. Днес й сервираше и се грижеше за нея. Кой знае какво щеше да донесе следващият ден?

Кой знае дали генерал Непиър нямаше да убие и двамата?

— Сега е най-усилното време за работа и се притеснявам, че трябва да се грижиш и за твоето ранчо — обади се Пепър.

Дан остави сандвича си и го побутна настрана. И отвърна, сякаш беше чакал тази възможност:

— Кажи ми истината. Защо толкова много желаеш да се махна?

— Чувствам се зле, защото не работиш в собствената си къща. — Но погледът й се сведе пред неговия. Не можеше да го гледа и да лъже.

— Защо изгори колата си? — Пресягайки се през одеялото, той хвана ръцете й и я придърпа по-близо. — Защо си тук сега?

Какво да му кажеше, че да повярва? Истината. Да. Да, можеше да му каже. Тя отвори уста. В този миг я обхвана паника, стисна дробовете й, накара кожата й да настръхне. Всичките й стари страхове я хванаха за гърлото и тя не можеше да говори. Не посмя.

Затова се опита да го разсее по единствения начин, който знаеше. Наведе се напред и го целуна.

Това не беше жертва. Беше искала да го целуне, откак го беше зърнала тази сутринта. Не, откакто за първи път го беше видяла. Горещината, която той излъчваше, миризмата на кожа и работещ мъж, начинът, по който се застъпи за нея пред баща си, по който я представи на приятелите си каубои, сякаш се гордееше с нея — всичко това възбуждаше сетивата й. Сега трябваше да го накара да млъкне и в същото време да изпълни желанието си.

Колко изгодна сделка.

Клепачите му потрепнаха и се затвориха над тези пронизващи тъмни очи. Той седеше неподвижен като статуя, когато притисна уста към неговата, очертавайки формата, любувайки се на мекотата и текстурата. Тръпки я полазиха по гърба, когато устните му се разтвориха и топлият му дъх докосна кожата й. Тя отвърна, разтваряйки се към него, притискайки език в устата му. Заля я вълна на нежност, нежност, каквато не бе усещала преди. Сякаш можеше да опита вкуса на годините и цялата му болка. Искаше да го погълне в себе си, да му даде успокоение там, където бе съществувала само скръб.

Може би той усети същата мъка в нея, самотата, наложена от живот във вечно бягство, защото плъзна ръце по кръста й и я притисна към себе си. Стопли я от гърдите до бедрата. Устните му се движеха срещу нейните, напомняйки й за неумелите целувки, които си бяха разменяли, за младежката страст, която бяха изпитвали един към друг. Сега имаше повече: съпричастието на двама възрастни, които бяха споделили толкова много — и толкова много загубили.

Загубили един друг.

Езиците им се докосваха, разделяха, танцуваха във вечно разгръщащи се спирали от желание. Тя прокара пръсти през златната му коса, задъхана от удоволствие, когато блясъкът прогори дланите й.

Той обхвана дупето й, след това провря ръка под бедрата й и ги повдигна върху скута си. Наклони я бавно, докато тя легна върху одеялото. След това се наведе над нея, притисна гърди срещу нейните, обхвана я в ръцете си, доминирайки лесно над нея със силното си тяло. Тя изгуби контрол, пометена от нуждата, която я караше да диша на пресекулки и да осъзнава остро присъствието му. Само неговото присъствие.

Ръката му се плъзна под ръба на тениската й, вдигна се нагоре към ребрата и се провря под хлабавия ластик на сутиена. Когато езикът му влезе в устата й, пръстите му започнаха да галят гърдите й, карайки всеки нерв в нея да потръпне. Удоволствието и силната болка едва не разбиха сърцето й.

Палецът му се завъртя около пъпа й и й се прииска той да притисне устата си там. Искаше да разтвори краката си за него. Искаше той да облекчи желанията на годините липса и копнеж. Искаше да се изправи пред последиците по-късно.

Не, никога.

Но както тя усети неговата болка, така и той усети несигурността й. С нетърпелив стон хвана китките й и свали ръцете й от врата си.

— Това отговаря на някои въпроси. Не на всички, но поне на най-важните.

Дробовете я боляха от недостиг на въздух от целувките и тя едва успя да попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Уплашена си до смърт. — Погледна дълбоко в очите й. — Преследват ли те?

Думите му я стреснаха и тя отново се задъха.

— Какво? Да ме преследват? Ти знаеш за… — За генерал Непиър.

Но това, което той каза, я изненада.

— Предположих, че е бивш любовник, но снощи ти доказа, че това не е възможно. Сигурно е някой мъж, с когото си отказала да се срещаш? Да спиш с него?

Тя го изгледа и бавно, бавно мозъкът й схвана. Дан не знаеше за генерал Непиър. Обясняваше си го с нещо, което не й бе минавало през ума. Но което беше напълно правдоподобно.

Той продължи:

— Някой тип е обсебен от мисълта да те има? Защото ако това е случаят, мога да се погрижа за него. Повярвай ми. Мога да се погрижа за всичко.

Като издиша бавно, тя му каза истината, но го остави да повярва в една лъжа.

— Да, преследват ме и съм уплашена до смърт.