Кристина Дод
Почти влюбени (28)

Глава 27

Уейнрайт извади друг, по-малък пистолет, от джоба на якето си, държейки двете оръжия с обезсърчаваща ловкост. Той се дръпна леко назад и със самодоволна усмивка изкомандва:

— Иди до вратата и я отвори като добро момиче.

Пепър мразеше да се отнасят снизходително с нея. Мразеше да се страхува и да се прави на някой друг. Мразеше мъжете с техните игрички на война, с техните заговори и глупава надменност. Искаше си земята, искаше си свободата и ей богу, щеше да оцелее в тази битка, така че да може да прави каквото иска през остатъка от живота си, без да й се меси друг, и това включваше Даниъл Греъм. Като сложи ръце на кръста си, тя попита:

— Какво ще правиш, Уейнрайт? Ще ме убиеш ли?

При раздразнения й тон самодоволната усмивка на Уейнрайт изчезна.

— Няма начин, госпожо. Ще те предам на онзи приятел, който ми плащаше хубавичко, за да следя теб и Дан, а той ще ми даде в замяна достатъчно пари, за да ме измъкнат от това място.

Тя не се сдържа. Усмихна се.

— Колко далеч мислиш, че трябва да отидеш, за да избягаш от един побеснял Дан Греъм? Тибетски манастир не ми се вижда твой тип място.

Уейнрайт издаде напред долната си устна.

— Мога да се махна далеч от Дан.

— Сигурно можеш. — Тя пристъпи към него.

Той направи крачка назад.

— Не се доближавай. Господин Греъм ми каза за твоето джудо или карате, или каквото и да е там.

Не можеше ли Ръсел да си държи устата затворена поне за едно нещо? Тя продължи да говори.

— Да допуснем, че онзи тип, който ти плаща, няма да изпрати куршум между веждите ти, защото вече няма да може да те използва.

— Хей! Не сме се разбрали за такива приказки. — Възмущението на Уейнрайт изглеждаше непресторено. — Не е прилично за такова хубаво момиче като теб.

— Хей! — подигра се тя. — Тези хора са терористи. Мислиш ли, че наистина им пука за теб или за мен, или за когото и да било друг?

Пистолетите трепнаха.

— Терористи? Не бъди глупава. Това са само момчета, които искат да се докопат до Дан, защото е такъв умник, мамка му… — Виждайки, че устните й се извиват, Уейнрайт посочи с пистолетите: — Не знаеш за какво говориш. Отвори вратата.

— Не харесваш никой, който е по-млад или по-умен от теб, нали? Предполагам, че си бесен на целия свят.

Малкият пистолет сочеше гърдите й.

— Отвори вратата.

Трябваше да го обработи по-добре, да му обясни какви отрепки са онези, с които е сключил сделка, да го убеди да я пусне. Едно по едно тя свали резетата. Блъсна вратата и я отвори към света, огрян от последните лъчи на слънцето. Хвърли поглед назад и видя, че той продължава да стои на разстояние от нея. Тя се втурна навън и кривна встрани, където скалата щеше да я предпази.

Не го видя. Не чу звук. Когато зави зад ъгъла, не чу предупредителен шепот, но една мъжка ръка се уви около китката й.

— Аз съм — каза Дан.

Никога в живота й не й се бе случвало да пищи от ужас. Досега. Кръвното й скочи до небесата.

През оглушителните удари на сърцето си го чу да повтаря:

— Пепър, аз съм.

Дан. Това беше Дан.

Този негодник. Носеше същите дрехи, с които беше преди, с добавката на една бронежилетка, опъната върху широкия му гръден кош.

Тя видя коня, който полека се връщаше обратно към ранчото.

Самсон.

Уейнрайт извика след Пепър.

Дан я хвърли на пода до лежащия все още в безсъзнание Сони. Като излезе напред, Дан удари Уейнрайт в лицето, използвайки загубата му на равновесие, за да го блъсне. Уейнрайт се плъзна на верандата по очи. Беретата излетя от ръцете му. Пепър се хвърли към нея.

Дан тръгна към Уейнрайт.

С малкия си пистолет Уейнрайт стреля в Дан.

— Мътните да те вземат, Уейнрайт. — Дан потрепери и изби оръжието от ръката на каубоя достатъчно силно, за да го запрати далече в тревата. — Ти си най-тъпият кучи син, който е работил някога в това ранчо. Ако излезеш жив от това, ще отидеш в затвора. — Като прехвърли Сони през рамото си, Дан тръгна към хижата. — Хайде, Пепър, те са почти тук.

Чудесно. Терористите бяха почти тук. Дан беше тук.

Като прибра беретата в джоба си, тя го последва.

— Ами Самсон? — Той заслужаваше по-добра съдба от това да умре навън.

— Той е умен стар кон — увери я Дан. — Ще заобиколи и ще намери пътя към къщи накрая.

Пепър затвори вратата.

— Уейнрайт?

Дан кимна към прозореца.

— Погледни.

Тя надникна и видя Уейнрайт, който бягаше след Самсон, как хвана гривата му и се покатери на гърба му. Самсон препусна, продължи под ниско сведените клони и изхвърли ездача.

Уейнрайт падна на земята, но побърза да се изправи и се опита да догони отново Самсон, но своенравният кон премина в галоп, излезе от пътеката и хлътна в гората.

Дан се засмя и остави отпуснатия Сони на пода в дъното на хижата.

Пепър игнорира и двамата. Вниманието й сега изискваха по-важни неща от двама мачовци, които си мислеха, че няма по-страхотни от тях. Тя отиде до отворения сандък и огледа съдържанието му със задоволство. Беше открила единственото нещо, което можеше да я накара да се усмихне — тайния оръжеен склад на Дан. Разтовари го на масата. Тежка пушка с добър дълъг обсег. Очила… за нощно виждане? Сложи ги на очите си и видя всичко, оцветено в жълт нюанс. Отзад, в тъмния ъгъл, видя Сони да се пресяга и да опипва главата си. Да, това определено бяха очила за нощно виждане.

Сони простена.

— Дойде ли на себе си? — попита Дан.

— О, боже — изпъшка Сони. — Замаян съм. Лошо ми е…

— Обзалагам се, че е така. — Самият Дан прозвуча малко странно.

Тя обърна глава към него.

Той разкъсваше ръкава на ризата си. Отне й минута, докато осъзнае… платът беше пропит с кръв.

— Какво е станало? — Тя свали очилата.

— Онзи идиот ме простреля с тъпата си играчка. — Дан прозвуча възмутено. — Ще ми помогнеш ли, Пепър? Тази глупава рана не спира да кърви. — Той беше извадил комплект за първа помощ и й подаде малка ролка бинт.

Тя се поколеба.

— Няма страшно. Куршумът е влязъл и е излязъл. Просто го превържи — инструктира я той с мил тон, сякаш тя беше гнуслива.

Не беше това. Той беше с температура и се потеше, и миришеше. Не лошо, разбира се, че не. Само Дан можеше да се подготви за битка, да яхне коня си, да изкачи стръмния хълм и въпреки това да я кара да иска да оближе потната му кожа. За това нямаше помощ. Трябваше да го докосне. Притискайки единия край на превръзката в ръката му, тя увиваше бинта отново и отново. С толкова много злъч можеше и да успее, а точно сега бе като нападаща гърмяща змия.

— Трябваше да те убия, когато имах възможност.

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, никой — ни мъж, ни жена — не са ме побеждавали и не са ми вземали оръжието. Само ти.

— Щях да се чувствам по-добре, ако те бях застреляла.

— Никога не си застрелвала никого. Уверявам те, обикновено не е приятно. — Предупреждението прозвуча ясно в гласа му. Той кимна към Сони. — Уейнрайт ли го подреди така?

Тя не каза нищо.

— Пепър?

— Аз го направих. — Тя завърза бинта и го върна на масата. — Пропусна да споменеш кой е подкреплението ти.

— Моя грешка. — Дан се засмя. — Почакай само другите момчета да чуят, че най-големият борец против тероризма е бил провален от цивилна жена.

Сони изпъшка.

Дан внезапно стана сериозен.

— Сони, ще можеш ли да ни помагаш?

Сони не отговори.

Спомняйки си звука на приклада на пистолета в черепа му, Пепър призна:

— Ударих го много силно.

Сигурно Дан се беше сблъсквал с такава ситуация често… защото със спокоен и уверен глас каза:

— Бивал е и по-зле. Когато се измъкнем оттук, лекарите ще го поемат.

Не показваше и грам притеснение. Какъв гадняр само.

— Момчетата в града ще ръководят спасителната акция, но заради трика на терористите, няма да са тук веднага. От нас зависи да останем живи, докато те дойдат. Трябва да бъдем умни и бързи. — Като отиде до масата, Дан вдигна тежката бронежилетка и й я подаде.

Тя я надяна. Беше голяма, предвидена за широкия гръден кош на Дан.

— Закопчай я.

Дори когато закопча катарамите, жилетката пак се въртеше напред-назад около гърдите й.

Дан взе пушката.

— Снайперска пушка „Паркър-Хейл М-85“ и достатъчно муниции, за да покосят малка армия. — Той посочи нещо, което приличаше на голям калкулатор: — Електронен детонатор за мини. — Показа й пистолетите: — Тези две чудовища са „Дезърт Ийгъл 44“ и „Магнум“, мощни и точни. — След което направи знак към подплатения калъф на лаптопа: — Включи го.

Тя го извади и се вгледа в екрана. Прокара пръсти по краищата и отзад, и намери бутона. Натисна го и видя земята, която се спускаше надолу от хижата. Всяко дърво, всеки клон така ясно изпъкваше, сякаш на дневна светлина. Някъде навън Дан бе монтирал камери, които да му помагат да отбие нападателите, и те показваха терена толкова отчетливо, сякаш ги виждаше със собствените си очи.

Дан надникна.

— Пепър, погледни екрана. Какво виждаш?

Нещо червено проблясваше, докато напредваше от дърво до дърво към хижата.

Не нещо. Някой.

Тя осъзна с шок, че светлото петно е човек.

Фокусът й се премести от Дан към опасността. Сърцето й заби, после ускори като на бегач в края на състезание. Но тя едва бе започнала.

— Генерал Непиър — прошепна невярващо.

— Не, още не е тук. Не е тя, не е и моят човек, Шустър. Първото правило да си генерал: изпращай първо заменими войници. Битката ще е почти приключила, преди някой от тях да се появи. — Той извади малък визьор от джоба си и й го подаде. — Сложи го на беретата. Ще ни е нужен, докато не мине всичко.

Пепър взе пистолета. Погледна го, погледна и Дан, като мислеше за нещата, които й бе казал. Реши, че се нуждае от него прекалено много, за да го извади от злочестините му точно сега. Взе и визьора, който прикрепи към оръжието.

— Прекалено си доверчив, като се има предвид, че преди един час ме нарече страхливка и каза, че единственото, за което ме бива, е да бягам.

— Преди един час бях задник. Сега не съм.

С най-раздразнения тон, който успя да докара, тя каза:

— Трябва ти и второ мнение. Всъщност, радвам се да ти го дам. Още си. Задник. Най-големият задник, когото съм имала нещастието да срещна.

Той й хвърли кос поглед. Тонът му не се промени, когато посочи светещия войник на екрана.

— Искаш ли да знаеш защо свети така?

Да, искаше да знае защо свети така. Но се сопна:

— Щом ти харесва да се правиш на умник, давай.

— Камерите виждат бойците в цветове. — От ъгъла на сандъка той извади малка, тъмна кутия с размерите на дланта си.

Зад първия нападател тя видя още един. По някаква причина той изглеждаше по-светъл, по-яркочервен. Следваше го трети. Той светеше в електриковозелено.

Никак не й се искаше да пита, но животът й можеше да зависи от това.

— Защо са в различни цветове?

— Настроил съм сензорите така, че различните оръжия да се отличават по цвят. — Дан погледна екрана. — Зелено. Значи има гранатомет. Тези стени няма да издържат на това. Ще трябва да го извадим от играта веднага.

— Как ще го направим?

Дан й показа кутията.

— С мина.

Тя можеше да стреля, но не знаеше нищо за тези неща. За бойното въоръжение. Но кимна, сякаш беше наясно.

Само че не заблуди Дан, защото той обясни:

— Когато подготвих това място, поставих мини на дърветата. Монтирани са така, че да избухнат с помощта на това. Това е електронен детонатор.

Тя отново кимна. Сега беше разбрала.

— Ясно.

На монитора се показаха още мъже. Шестима. Движеха се бързо и крадешком към хижата.

— Пристигнаха. — Дан прозвуча почти доволен. Когато я видя да се взира невярващо в него, обясни: — Най-много мразя чакането.

Тя не можа да сдържи хапливия си отговор:

— Аз пък най-много мразя липсата на вяра.

— Прости ми. — Той прозвуча искрено, изражението му беше напълно сериозно.

— Когато умра. — Тя погледна към екрана. — Може да не се наложи да чакаш прекалено дълго.

Той имаше нервите да хване брадичката й и да повдигне лицето й към неговото.

— Обещах на едно дете, че няма да пострада, но го изгубих. Няма да изгубя и теб.

— Обеща и да не ме нараняваш. — Пепър избута ръката му. — Виждала съм как спазваш обещанията си.

— Върши си твоята част от работата и всичко ще е наред.

Искаше да му отговори, че греши, но беше глупаво и детинско. Искаше той да спази това си обещание.

Той посочи амунициите.

— Дръж пушките заредени. Когато ти кажа, натисни бутоните за наземните мини. Стените са подсилени, стъклото е бронирано. Стой наведена и далеч от отворите за пушките.

Пепър никога не бе чувала този тон в гласа на Дан: спокоен, наставляващ и убийствен. Това оказа странен ефект върху нея. Направи така, че моментът да изглежда едновременно по-малко плашещ и повече реален. Тя избърса потните си длани в дънките си.

— Отвори за пушките?

— От двете страни на вратата има по три дупки през неравни разстояния ниско на предните стени, и по една на всяка странична стена.

Тя клекна на пода и прокара пръсти по стената.

Дан клекна до нея, толкова близо, че можеше да усети топлината му.

— Не изпускай от око монитора.

Тя погледна. Още четири фигури се бяха присъединили към първите. Повечето от тях светеха в червено, но можеше да види от време навреме проблясъци на жълто и синьо.

Не попита какво означават. Какво щеше да се промени? Тя и Дан трябваше да убият всички, или да умрат. Беше толкова просто.

— Дан, тези не са от нашите, нали? Възможно ли е генерал Непиър да е измамила и да е изпратила американски войници тук?

— Не е толкова лесно. Никой, дори генерал, не може да хвърля американски войници в битка без разрешение. — Дан взе снайпера. Посочи монитора. — Виждаш ли онзи тип там?

Тя видя да свети в червено една фигура, която притичваше от дърво до дърво, докато се приближаваше към хижата.

— Да.

— Ако беше някой от нашите, апаратурата щеше да разпознае оръжията му като наши. Възможно е наемници и терористи да носят американско въоръжение, но е невъзможно американски войници да носят чуждо. Ясно?

— Напълно.

— Ще го ликвидирам веднага, щом стигне до тук. — Той посочи отново. — Опитваме се да накараме онзи с гранатомета да се отклони към тази мина.

Тя видя чиста, равномерна светлина до едно дърво. Мината.

— Добре.

Дан хвана брадичката й отново и този път игнорира опитите й да се извие настрана. Целуна я.

— За късмет — каза той и легна на пода. Провря пушката през стената, стреля и я издърпа навътре с плавно движение.

Червената светлина падна.

По стената заваляха куршуми. Чуваше ги как удрят дървото отвън, чуваше свистенето им, когато улучеха подсилващия материал, и се сви, сигурна, че ще умре.

В този момент със спокойния си, невъзмутим тон Дан каза:

— Добре. Нашият гранатомет се отклонява. Виж.

Тя отвори очи; не осъзнаваше, че ги е затворила. Погледна към екрана. Зеленият блясък пробяга отстрани.

— Разбра ли? — попита Дан.

— Да. — Първичните инстинкти, които я бяха пренесли дотук в живота, се събудиха.

— Добре. — Дан й подаде малката кутийка. — Когато стрелецът стигне тук, натискаш този бутон.

Ръцете й трепереха, но тя кимна. Можеше да го направи. Можеше да направи всичко, каквото се налагаше. Емоциите й се изостриха като бръснач. Да оцелее. Това имаше значение сега. Да оцелее.

С елегантност и бързина, която я очарова, Дан се местеше от дупка на дупка, стреляше, поваляше мъже, отклонявайки гранатометчика все по-близо към мината. Дан беше добър. Може би беше най-добрият. С подготовката, която бе осигурил, и уменията си, те имаха шанс.

— Четирима са повалени — обяви той.

Зеленият силует се появи на място. Тя натисна бутона.

Подът се разтресе от взрива.

Фигурата в зелено падна и не помръдна.

На екрана се появиха още десет зелени светлини.

Изглеждаше като видеоигра, от онези, с предупреждения за насилие.

— Довели са много мъже за двойната награда — ти и аз. Хубаво. Останаха ни шест мини. — Той показа на Пепър кои бутони да натисне и ръката му дори не трепна. — Извади колкото можеш повече от играта. Ще се бием.

— Ще победим.

След това битката се сля за Пепър в поредица от бутони, изстрели и експлозии, още и още, заливайки хижата като приливна вълна.

— Почти свърши — обяви Дан, — защото дойдоха. Твоят генерал и моят човек.

Дори перспективата за смъртта не можа да смекчи раздразнението на Пепър.

— Тя не е моят генерал. — В този миг видя две червени проблясвания на монитора. — Защо са в този цвят?

— С бронежилетки са. Имаме ли още мини?

— Една.

— Гледай да улучиш момента.

— Досега не пропуснах.

Той й се усмихна.

— Знам. Може да ми пазиш гърба някой ден.

Това беше, осъзна тя, неговото прощаване.

По дяволите. Тя щеше да умре. Дан щеше да умре.

Изпрати молитва към Бог. Молитва да спаси Дан.

Отклони за миг очи от екрана, за да го погледне. Той стреля. Движенията му бяха икономични и ефикасни. Косата му беше разрошена. Лицето мръсно. Мразеше го, че я е предал, и се молеше да остане жив.

Не искаше да размишлява какво означава това.

Цяла група нападатели тичаха към гранатомета.

— Дан…

— Виждам. — Той продължи да стреля. Мъжете падаха като покосени.

Някой взе гранатомета от убития и го прицели към хижата.

Дан заповяда кратко:

— Пепър, иди отзад и легни.

Тя не обърна никакво внимание на нареждането.

Той продължаваше да стреля.

Оставаше й още една мина. На мястото се появиха трима мъже. Тя фиксира очи върху екрана. Малко по-близо. Мъничко…

— Пепър! — прогърмя гласът на Дан.

— Не. — Това беше последната дума, която щеше да каже. Колко подходящо да падне непокорна. След което по-тихо: — Прощавам ти.

Гранатометът сочеше към къщата.

Тя натисна бутона.

Двоен взрив разтърси хижата.

Тя се озова на пода, с ръце на главата, и Дан отгоре й.

Вдигна се прах. Цялата хижа скърцаше. Но нищо не рухна върху тях. Не падна ни една греда.

— Какво… стана, по дяволите? — протътна гласът на Дан през нея. — Те не уцелиха? Не може да…

Тя го блъсна.

— Махни се от мен.

Той я задържа още един миг. След това се пресегна към монитора, който светеше като коледна елха.

— Е, крайно време беше. Кавалерията пристигна.