Кристина Дод
Почти влюбени (16)

Глава 15

На третия ден от пребиваването й в ранчото на вратата на спалнята й се почука. В ноздрите я лъхна студен въздух. Дан се провикна:

— Ставай и огрявай!

Без да отваря очи, тя се сопна:

— Да не съм звезда.

Той се изкикоти. Звукът от ботушите му се отдалечи към кухнята.

Пет часа. Сутринта. Отново.

Тази сутрин беше по-студено и Пепър се опитваше безуспешно да докосва колкото се може по-малко пода с босите си крака, докато навлича дрехите си. Тя изтича в кухнята, копнееща за топлината на печката и горещината на кафето.

— Добро утро, слънце — каза един мъжки глас. Мъж, който не беше Дан.

Тя примига при вида на двамата мъже. Единият беше онзи червенокос каубой, противният, който я беше гледал похотливо, и който се подиграваше на Дан, че бил стар… който беше пуснал блока каменна сол в каросерията на пикапа. Тя отчаяно се напрегна да си спомни името му.

— Сони.

Сони имаше почти същия ръст като Дан, беше с жълтеникав тен и дългурести крака. От няколкоминутния разговор тя знаеше, че е впечатлен от себе си и способностите си с жените. Като сложи ръка на сърцето си, той каза:

— Поласкан съм. Помните името ми! — И заби юмрук в рамото на Дан. — Казах ти, че харесва най-много мен.

Дан загадъчно произнесе:

— Сони, когато ти подадат въже, невинаги трябва да си правиш клуп.

Но тя бе казала на Сони, че си тръгва онзи следобед, а сега той знаеше, че е останала. Познаваше този тип мъже; той щеше да направи възможно най-лошите интерпретации за присъствието й, и сигурно щеше да си помисли, че е окей да си опита късмета, защото е лесна.

Някои неща никога не се променяха.

Тя заекна:

— Аз… не си тръгнах, защото…

— Знам, Дан ми каза. — Сони й намигна.

Тя си пое дълга глътка въздух, приготвяйки се да смъмри Дан за онова, което е казал. Онова, което сигурно бе казал, за да предизвика тази мазна усмивка върху лицето на Сони.

Но Сони продължи:

— Добре е, че сте му звъннали, когато колата ви се е развалила, но трябваше да звъннете на мен.

Тя постепенно изпусна дъха си. Двамата мъже не изглеждаха еднакво, но въпреки това си приличаха. Нещо в начина, по който стояха, в начина, по който очите им обхождаха кухнята, сякаш винаги знаеха нещо, скрито от обикновените простосмъртни.

— По-добре познат дявол, отколкото… — отвърна му тя.

Сони се разсмя.

— Нищо чудно, че лейтенантът ви държи тук. Той си пада по умните… — Сепна се, сякаш бе казал прекалено много. — Не че още е лейтенант.

Тя хладно отговори:

— Не че ме държи тук.

Сони избъбри:

— Не, разбира се, че не. Това ранчо си е ваше, така че технически… вие… го държите… тук. — Той се сви под унищожителния поглед на Дан. — Съжалявам, сър. Аз… ъ-ъ-ъ… ще изчакам на верандата.

— Иди да си вършиш работата — нареди Дан.

— Да, сър. Мадам. — И като кимна по посока на Пепър, Сони се измъкна през вратата.

Дан й наля чаша кафе и й я подаде.

— Сони може да се държи като пълен идиот, но няма равен, когато е напечено.

От нея се излъчваше враждебност:

— Следователно?

— Следователно… днес имам час за лекар. Помниш ли?

— Помня. — Ароматът на прясно смляно кафе я накара да отпие една глътка, след това още една. Като гледаше Дан над ръба на чашата, тя каза: — Което не обяснява защо Сони знае повече, отколкото трябва.

— Той докара колата на татко, с която да отида на лекар, за да можеш ти да използваш пикапа. Не искам да те оставям тук без никакво превозно средство, в случай че нещо… в случай че трябва да отидеш някъде.

— Но това не обяснява защо…

— Той ще се заеме с работата на двора днес сутринта и довечера.

— Мога да се справя. — Тя се отдалечи от него раздразнена. — Не искам Сони да се занимава.

Дан замислено я изгледа.

Тя се изчерви. Звучеше като капризно дете. Когато кофеинът тръгна по вените й, тонът й стана по-благоразумен.

— Искам сама да си върша работата. След като си отидеш оттук, кой ще я върши?

— Ще се справиш. — Дълбокият му глас говореше повече, отколкото думите.

Русата му коса просветваше в златно. Беше облякъл черна колосана риза с дълги ръкави, която караше широките му рамене да изглеждат още по-широки, и кафяви вълнени панталони, които обгръщаха дългите му крака и тесния таз. Облечен като работник в ранчо, той беше красив. Облечен по този начин бе зашеметяващ и ръцете й жадуваха да погалят очертанията под дрехите.

Като се отпусна на един стол, тя обви с ръце чашата, поемайки топлината.

Слава богу, той излизаше. Ако останеше наоколо, трудно щеше да се удържи да не го повали… както газелата, която повали лъв в някакво сюрреалистично предаване по Нешънъл Джиографик.

Дан каза:

— Когато минавам покрай хамбара, ще кажа на Сони да ти остави вечерната работа. Но ако имаш нужда от него, звънни му, ще е в къщата на работниците. Номерът му е до телефона.

— Разбира се.

Тя осъзна, че той я гледа. Както обикновено, сякаш знаеше точно какво си мисли.

— Защо си казал на Сони, че ранчото е мое? Сега знае името ми!

— Изпуснах си езика. Не трябва да се притесняваш. Бих поверил на Сони живота си… както и твоя.

Опитваше ли се да й каже нещо?

Когато тя понечи да заговори отново, Дан каза:

— Извинявам се. Няма да се случи повече. Обикновено съм много дискретен.

Искаше й се да го наругае, но как би могла? Не му вярваше. Дан Греъм не си изпускаше езика. Тогава… какво се опитваше да направи? Тя го изгледа смутено и осъзна, че заради цялото това сексуално напрежение между тях не му вярва.

— Ами… добре. Стига да не кажеш на никой друг. На никой друг, Дан!

— Обещавам.

Тя погледна надолу към белите облачета пара, които се вдигаха от кафето й и й се прииска да може да се освободи от бъркотията, в която се бе превърнал животът й. Така ставаше винаги, когато се забъркаше с други хора. Така ставаше винаги, когато се забъркаше… с Дан.

— Пепър, кажи ми какво не е наред. Мога да ти помогна. — Топлият му глас я погали, канейки я да преодолее задръжките си.

Но тя знаеше, че никой не може да й помогне.

— Не се тревожи за мен. Ще съм добре, докато те няма. Мога да се занимавам в градината. Ще отвия останалите растения.

Той тръгна към масата и спря над нея, докато тя не вдигна лице и не го погледна.

— Не отвивай растенията. Очаква се студен фронт и може да завали сняг.

— Но все пак е юни.

— Това е планина. Планината прочиства слабото и оставя силното.

Какво й говореше той? Намекваше ли нещо? Беше прекалено рано сутринта за загадъчни послания.

— Ако искам да стигна в Бойс навреме за прегледа си, трябва да изчезвам. Взех списъка с продуктите, но ако завали сняг, ще остана да спя долу.

— Би било страхотно.

Лицето му остана безизразно.

— Така ли?

— Имам предвид… — Имаше предвид, че ще е облекчение да остане един ден сама, без да се напряга да се преструва, че не чувства нищо към него, когато в действителност искаше да разкъса неговите и нейните дрехи, и… — Имам предвид, че мога свърша много работа тук, без да ми се пречкаш в краката.

— Ще се прибера късно довечера, ако изобщо се прибера. — Дан взе чашата от ръцете на Пепър, плъзна ръката си около кръста й и й помогна да се изправи на крака. — Опитай се да ти липсвам.

Каквато си беше глупачка, изобщо не го бе предвидила. Вчера можеше да я целуне, но не го направи. Днес я докосваше, сякаш не можеше да се удържи, сякаш я оставяше и тръгваше на бой, от който можеше да не се върне никога. Бавната чувственост, с която я привличаше към себе си, я плашеше със своята сила. Не можеше да откъсне поглед от него и дълбоките му кафяви очи, от скулптираното му лице, и когато телата им се срещнаха, остана без дъх в изгарящата сладост на сливането им. Навеждайки я назад, той я целуна със затворена уста — целувка прекалено интензивна, като се имаше предвид усилието му да се въздържи.

Пусна я, върна й чашата обратно, и излезе през вратата.

В кухнята нахлу студен вятър, но тя продължи да се взира, забравила за кафето.

Ако успееше да осуети плановете на генерал Непиър и придобиеше контрола над земята на госпожа Дрейс, какво щеше да прави?

Дан може и да се изнесеше, но въпреки това той и неговата сексуалност, неговите неизречени обещания за удоволствие, щяха да живеят отвъд долината. Щеше да го вижда често, той щеше да се погрижи за това. Гърдите и слабините й щяха да я болят от копнеж за нещо, което не смееше да вземе.

Тя примига невярващо. След това изтича към прозореца и го видя да намества дългото си тяло в нисък, яркочервен корвет. Макар че не можеше да я види, вдигна ръка и му помаха, докато той се отдалечаваше, след това я смъкна и притисна юмрук към гърдите си.

Кога се бе превърнала в героиня от каубойска песен?

* * *

Дан вкара колата в хамбара, където го чакаше Сони.

Цялата арогантност на Сони бе изчезнала и той беше сериозен и делови, докато помагаше на Дан да монтира на корвета проследяващо устройство и екран, който осигуряваше на Дан сателитен изглед на обкръжението му.

Като избърса мръсните си ръце, Сони каза:

— Добре, лейтенант, готово. Сега ще знаеш, ако някой те преследва. Но ако стане така, тогава какво ще правиш?

— Имам пистолет и още няколко изненади. Плюс това тази кола направо лети. — Дан потупа капака на корвета. — Да благодарим на бога за татковата криза на средната възраст.

Сони не отвърна на усмивката му.

— Продължавам да смятам, че трябва да дойда с теб.

— Нужен си ми тук.

Сони хвърли мръсния парцал настрана.

— Не забелязах никакви признаци на беда около ранчото. Тихо е като гроб, и точно толкова скучно.

— Полковник Джеф се безпокои от евентуален терористичен заговор сред каубоите.

— Освен мен няма други, като се изключи онзи новия, младока Ти Джей. Уегнър и Ярнел си стоят в Дайъмънд, и твърдят, че там не става нищо подозрително. Освен ако терористите не са купили лоялността на някой от старите работници, това място е абсолютно чисто.

— И точно толкова скучно — довърши Дан вместо него. — Всичко е възможно, и ти го знаеш. Точно затова си ми нужен тук.

— За да я държа под око? — Сони посочи към къщата. — Това е все едно да гледам бебе, сър. Гленда или Пепър, или каквото и да е името й, не е терористка.

Веселостта на Дан се стопи.

— Имаш ли причина да й вярваш — като се изключи фактът, че е добре изглеждаща жена?

— Да, сър. Ти изглежда й имаш доверие, а ти си по-добър в разчитането на характера от всеки друг, когото познавам.

Тъпа болка разцепи вътрешностите на Дан, където го бе прерязал ножът на младия Шустър, и устата му се сви в горчива гримаса.

— Благодаря, Сони, но както сам ще си спомниш, аз не съм непогрешим, а това е прекалено важна мисия, за да я оплескваме.

— Именно — възрази Сони. — Ти си прекалено важен за тази мисия. Не трябва да ходиш в Бойс. Говорим за тричасово пътуване през открита местност. Прекалено е рисковано.

— Ако някой ме наблюдава, искам да създам впечатление, че съм безгрижен и неподготвен за нападение. Не искам да си променям графика.

— И кой ще знае? — възрази Сони.

Дан му хвърли красноречив поглед.

— Добре де, вярно е — призна Сони неохотно. — Всички в Дайъмънд са запознати с графика ти.

— Не искам да плаша момчетата на Шустър. Искам да ги подмамя да дойдат, а точно сега всички те са далече. И аз съм във възможно най-голяма безопасност. Знаеш го. — Дан се вмъкна в ниската, тясна седалка. — Ти просто искаш да се отървеш от търчане подир кравите навън в това време.

Сони отстъпи:

— Може ли някой да ме упрекне за това?

— Съвсем не. — Дан направи една последна проверка на устройството. — С две думи: оставаш в хамбара и държиш пътя под око. Не позволявай на никого да влиза. А на нея не й позволявай да ходи където и да било. — Той запали двигателя. — Пази я!