Кристина Дод
Почти влюбени (29)

Глава 28

Дан гледаше как Пепър слага сгънатото си сако под главата на Сони.

— Съжалявам — извини се тя за стотен път. — Мислех, че Уейнрайт е добрият.

— Няма нищо — смотолеви Сони.

Той беше в съзнание, но очевидно го мъчеше адско главоболие. Нуждаеше се от лекар и веднага щом се справеха с нападателите, Дан щеше да отвори вратата.

Предпазливостта му вбесяваше Пепър. Беше мръсна, една рана на брадичката й кървеше… и беше жива.

Чудо! Тя беше жива.

Той не й позволи да се приближава до прозорците, въпреки че американските войници бяха осветили цялата планина с прожектори. Каза, че няма намерение да я изгуби сега от заблуден куршум.

Пепър се обърна към Сони:

— Дан не ми каза, че е призовал цялата армия на Съединените щати по сателит.

— Няма значение — отвърна Сони. — Или ще пристигнат навреме, или — не.

Тя хвърли гневен поглед на Дан. Точно това й беше казал и той.

Дан добави:

— Тъй като терористите ни измамиха, войниците ни не бяха на позиция, когато атаката започна.

— Хубаво. Разбрах! — Тя посочи монитора и се изправи на крака. — Добре, сега можеш да ме пуснеш да изляза. Всички са заловени.

Дан също стана.

— Те ще ни дадат знак, когато са готови за нас.

Пепър подскочи от нетърпение:

— И как точно ще го направят?

— Ето, идват. — Той проследи с очи един мъж, който се отдели от останалите и тръгна към хижата.

На вратата се почука.

Като й хвърли многозначителен поглед, Дан каза:

— Ще почукат. — След което отвори вратата.

— Сър, районът е безопасен. — Сержантът отдаде чест.

Дан му отвърна.

— Мътните да те вземат, Ярнел, по кое време дойде.

След това, докато Пепър гледаше в изумление, двамата мъже си стиснаха ръцете сърдечно.

— Радвам се да те видя жив, лейтенант. — Ярнел тупна Дан по рамото. Той беше висок и дългурест, с черни ботуши, всеки с размера на Тексас, и камуфлажният цвят явно бе любимият му.

— Хубаво е да си жив. Има ли наблизо лекари? Сони е в хижата. Изпадна в безсъзнание, има сътресение на мозъка. — Но спести начина, по който се е случило.

Ярнел свирна на лекарите и двама от войниците дойдоха в хижата.

— Не се тревожи — обърна се Дан към Пепър. — Ще го оправят.

Дан наблюдаваше сцената навън. Покриха телата с брезенти. Пленниците се събраха в мрачна група. Пушките и амунициите бяха натрупани на купчини.

— Хванахте ли двамата шефове?

— Непиър е добре и в безопасност. Казва, че не знаела нищо за това, разбира се.

— Естествено, било е случайно съвпадение.

— Не ставай глупав. Не било случайно съвпадение. — Ярнел се ухили. — Опитвала се да спре това, представете си.

— Да ме пази господ от добрината й — изсумтя Дан.

— Тя… не се е опитвала… да го спре — обади се Пепър.

Двамата мъже я погледнаха с изкривени усмивки.

— Той се шегуваше — каза Дан.

— О… — Раздразнението й се изпари.

Дан се обърна отново към Ярнел:

— А Шустър?

Ярнел поклати глава.

— По дяволите.

— Какво е станало с него? — попита Пепър. — Да не е бил убит?

— Самоубийство — каза Ярнел. — Командирите на терористите не позволяват да бъдат хванати. Но пипнахме някои от хората му.

— Пак е добре. — Дан беше доволен. — Какви са плановете за генерала?

Ярнел вдигна рамене.

— Безсрамницата искаше да я оставим тук тази нощ. Вятърът бил силен за кацане на хеликоптер.

Дан го изгледа замислено.

— Смятат ли, че може да отвлече военен хеликоптер?

— Изглежда допускат, че е способна на всичко, затова не искат да рискуват.

Дан подсвирна.

Пепър не каза нищо, но се съгласи. Генерал Непиър казваше за подобни ситуации като тази: „Ако провалът е неизбежен, излез да се биеш. Смъртта е единственото приемливо отстъпление“. Разбира се, тогава Пепър си я беше представяла в съвсем друга, героична светлина, а не като двулична убийца.

— Искат да са сигурни, че ще стигне до Вашингтон за разпит. Утре ще я отведат.

— Хей, лейтенант, сър, защо ни измъкнахте от бара? — Войниците се скупчиха на верандата, бяха поне дузина, и всичките познаваха Дан. Всички бяха въоръжени до зъби, носеха камуфлажни ивици на лицата и се усмихваха на стария си началник. Тупаха го по рамото, ръкуваха се с него и той ги тупаше по раменете в отговор. Говореха на език, който Пепър не разбираше.

Тя се дръпна назад и потръпна на студения въздух, чувстваше се нелепо самотна и отхвърлена.

Кога ли не е била сама. Защо сега това имаше значение? Сега, след като бе срещнала собствената си смърт? Нямаше нужда да е центърът на група приятели. Можеше да се измъкне, да се върне в къщата, да си устрои живота. Може би да изпрати писма на Хоуп и Гейбриъл…

Не забеляза кога Дан е започнал да я представя на колегите си, защото един мъж вървеше към верандата. Носеше камуфлажни зелена риза и панталони, и черни армейски ботуши като останалите войници, но нямаше отличителни знаци върху ръкавите. Косата му беше черна, очите зелени, лицето му напомняше маянска статуя. Гледаше я. Взираше се толкова напрегнато, че тя пристъпи неловко от крак на крак.

Дотук с измъкването. ФБР агентът беше дошъл да я отведе за разпит.

Но когато мъжът спря на няколко крачки от нея, той й се усмихна с леко насмешлива, доволна усмивка, сякаш се радваше, че я вижда. Сякаш я познаваше. Сякаш тя трябваше да го познава.

Имаше нещо в него…

Косата. Очите. Лицето.

Партито за осмия й рожден ден. Из цялата стая бяха закачени сини и златни ленти. Тя огледа масата с приятелите и семейството си. Погледна момчето, свито в ъгъла. То й се усмихна.

— Гейбриъл! — прошепна тя.

Брат й. Това беше брат й.

Не можеше да е истина.

Но той кимна. Протегна ръце.

— Гейбриъл — произнесе тя малко по-високо.

Обичта, която бе изпитвала към Гейбриъл, се надигна от дъното на душата й, където я бе прогонила. Обичта заля спомените и самотата от толкова много години изгнание. Тя изхлипа. Сложи ръце в неговите и каза:

— О, Гейбриъл, липсваше ми толкова много!

Сякаш уплашен, че може да я счупи, той я прегърна нежно.

— Мислехме, че сме те изгубили. Скъпа сестричке, мислехме, че завинаги сме те изгубили.

Дан гледаше как Пепър слиза надолу по хълма, брат й беше прехвърлил ръка през раменете й.

Беше глупак да ревнува, но ревността го ядеше отвътре. Беше си мечтал как тя ще намери семейството си. Беше се надявал, че ще ги приеме отново в живота си. Но също така си бе представял, че той ще е човекът, който ще ги намери. Беше сигурен, че ще е негова, когато това се случи.

Той беше егоистичен негодник. Дори не можеше да се зарадва, че е открила брат си.

Защото… защото тя не беше негова. Отбягваше погледите, думите… Той бе съсипал всичко с недоверието си и жестоките си думи. Примига, когато си спомни какво беше казал и как я беше отхвърлил. Не знаеше как да се върне до там, където бяха преди.

Дан поклати глава и тръгна надолу след тях.

— Не мога да я оставя да си отиде. Тя е моя.

* * *

Пепър се препъваше по добре осветената пътека до Гейбриъл. Всичките й съмнения да намери семейството си бяха пометени. Знаеше, че Гейбриъл я е търсил, нея и останалите от семейството. Вярваше му. Винаги му беше вярвала.

Сега в душата й пропълзя една различна самота. Дан беше показал ясно какво мисли за нея, така че тя го прогони от надеждите си. Само ако можеше да го прогони и от сърцето си. Отдалечаваше се от него, без да се обърне назад, и се питаше дали е забелязал, че е тръгнала… искаше й се да не я е грижа.

Бяха почти слезли от стръмната пътека, когато Гейбриъл каза тъжно:

— Би трябвало да знам.

Тя го погледна.

— Какво?

— Че имаш проблеми с общуването.

Тя внезапно осъзна, че не го е попитала за живота му, какво се е случило, какво знае. Засмя се засрамено.

— Такава съм егоистка. Извинявай. Бил си целия този път, за да ме намериш. Помогна да ме спасят, а аз съм се залепила така за собствените си проблеми, че дори не ти благодарих.

— Като си спомня маниерите ти, и тогава не бяха най-изисканите — каза той, дразнейки я.

Пепър спря, за да пропусне няколко войници да минат, и му се усмихна.

— Я кажи, женен ли си?

— Все още не. Не съм имал късмета да намеря правилната жена.

— Може би правилната жена не те е намерила. — Пепър отново тръгна, спускайки се по стръмната отсечка към двора на госпожа Дрейс. Можеше да види къщата, осветена от прожектори, и войници на стража на всеки ъгъл. — В Тексас ли живееш?

— В Бостън.

Тя примига.

— Далече е от Тексас. Как попадна… ох. Те са те изпратили там, нали?

— Любезният църковен борд, който ни раздели? — попита мрачно той. — Не. Отидох там да търся Хоуп.

Хоуп. Сестра й. Единственият човек, когото Пепър искрено обвиняваше за самотата и изгнаничеството си. Но в последните няколко дни Пепър порасна и я обхвана силен копнеж да види Хоуп.

— Успя ли… — Тя едва говореше от буцата, заседнала в гърлото й. — Успя ли да я намериш?

Прекосиха двора към задната веранда, където чакаше висока, добре облечена жена. Зад нея стоеше тъмнокос мъж с покровителствено излъчване. Жената беше в напреднала бременност. Ръката й почиваше върху корема. Тя гледаше как Пепър се приближава към нея напрегнато и с копнеж, които късаха сърцето на Пепър.

Това беше сестра й. Това беше Хоуп. Пепър ускори крачка, после затича:

— Хоуп! Ти си тук, дойде най-после!

Хоуп се хвана за парапета, за да слезе по стъпалата. Мъжът й помогна, като я хвана под ръка. Двете жени се срещнаха в средата на двора, протегнали ръце.

Сълзите заслепиха Пепър. Изпълнена с радост и любов, тя отпусна глава на рамото на Хоуп и се разрида.

А Хоуп само повтаряше:

— Най-после те намерих. Най-после те намерих.

Звучеше така, сякаш е упражнявала фразата от много, много време.

Пепър вдигна глава и погледна лицето на сестра си. Последния път, когато я бе видяла, Хоуп беше на шестнайсет — зряло, отговорно момиче, на все пак шестнайсетгодишно.

Сега беше матрона, трийсет и три годишна, силна, блестяща… бременна.

— Как? — Пепър притисна ръка към корема на Хоуп. — Кога?

Хоуп изхълца и извади две кърпички от джоба си. Предложи едната на Пепър.

— По обичайния начин. И съвсем скоро.

Пепър издуха носа си. Погледна към тъмнокосия мъж, който стоеше недалеч с Гейбриъл.

— Съпругът ти?

— Зак. Зак Гивънс. — Хоуп звучеше гордо. — Нали е красив?

Пепър се засмя.

— Красив е, разбира се.

— Ами той? — Хоуп посочи към пътеката. — Твоят ли е?

Не се налагаше Пепър да гледа, за да знае за кого говори Хоуп. Дан стоеше от другата страна на двора, гледаше ги. Можеше да почувства погледа му и възнегодува, че се натрапва в толкова интимен момент. Гласът й прозвуча малко остро, когато отвърна:

— Не. Мислех си, че може да е, но не се получи.

— О-о. — Погледът на Хоуп се спря върху Дан, после проницателно отбеляза опустошенията върху лицето на Пепър. — Разбирам. — Тя разтърка с палец брадичката на Пепър. — Бих те познала навсякъде. Лицето ти е винаги изпоцапано. — Усмивката й изчезна. — Мислех, че ще те убият. Мислех, че сме закъснели.

— Дойдохте точно навреме. — Хоуп изхълца. Пепър я прегърна и каза: — Недей, скъпа. Сега сме заедно.

— Този път няма да ти позволя да заминеш. Толкова съжалявам. Пепър, толкова съжалявам. Не трябваше да им позволявам да те вземат. Да вземат никого от вас. Трябваше да избягам с теб.

— Не си виновна. — Виждайки съжалението в очите на сестра си, Пепър повярва в това за първи път. За първи път остави настрана чувствата на осемгодишното дете и видя истината. — Те щяха да ни намерят. Щяха да ни върнат обратно и нямаше да е по-различно.

Хоуп прошепна:

— Те убиха мама и татко. Знам го.

Пепър я изгледа с присвити очи.

— Какво?

Хоуп примига.

И Пепър осъзна — сестра й не само беше бременна, но мускулите на корема й се бяха свили в болезнена крампа.

— Така ли трябва да е?

Хоуп й изшътка. Само с няколко крачки Зак се озова до съпругата си.

— Здравей, Пепър, радвам се най-после да се запознаем.

Гласът му беше мил, отбеляза тя, дълбок, с онзи странно отривист масачузетски акцент, но той не гледаше нея.

— Хоуп, има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — Той не я изчака да отговори, а притисна ръка към корема й. Погледна я със строг поглед. — Откога е така?

— От няколко часа.

Гейбриъл се приближи.

Както и Дан.

Хоуп раждаше, осъзна Пепър.

— О, боже! О, боже! — Преди един час Пепър си беше мислила, че ще умре. Сега на света идваше нов живот. Тя искаше да запляска с ръце, да танцува, да крещи. Вместо това, обаче, каза: — Хоуп, ще имаш бебе!

Хоуп се усмихна през болка.

— Да, скъпа.

— От колко часа? — поиска да знае Зак.

Хоуп се опита да се усмихне, но не успя.

— От шест.

— За бога, Хоуп! — Гейбриъл хвърли шапката си на земята. — Казах ти да си останеш вкъщи!

— Водим си акушерка.

Като обви ръка около кръста й, Зак й помогна да тръгне към къщата.

— Ти ми обеща, че няма да я използваме.

Пепър застана от другата й страна и се заслуша със смесица от невяра и завист. Те бяха семейство — Зак, Гейбриъл и Хоуп. Звучаха като семейство; обичаха се един друг като семейство; знаеха тайните си като семейство. А тя бе правила всичко по силите си, за да го избягва.

Дан беше прав.

Била е глупачка… за толкова много неща.

Когато тримата тръгнаха към къщата, Дан се приближи до Гейбриъл. Подаде му ръка и каза:

— Аз съм Дан Греъм. Живея тук с Пепър. — Дан беше горд с не съвсем изтънчената си претенция над нея. — Елате с мен. Мисля, че трябва да кипнем вода.

* * *

Лана Пепър Гивънс се роди в леглото на госпожа Дрейс в четири часа сутринта. Бебето плачеше достатъчно силно, за да събуди всички войници, лагеруващи в двора. Виковете й изправиха на крака тримата мъже и жената, които играеха карти на масата в кухнята.

— Отивам да изпуша една цигара! — каза триумфално Ръсел и излезе на верандата.

Виковете проникваха през стените на палатката, разпъната в средата на военния лагер. Генерал Дженифър Непиър лежеше в спалния си чувал, взираше се нагоре към светлините, които проблясваха през найлона, и проклинаше проследяващото устройство, което сержант Ярнел бе закопчал около глезена й със стоманено въже. Това бебе държеше вниманието на всички около себе си. Вероятно можеше да избяга сега, но щеше да бъде плячка, забавление за войниците, докато я проследяват през гората. Дори при тези невъобразими обстоятелства, дори в най-голямата беда генерал Дженифър Непиър не губеше достойнството си по такъв начин.

В спалнята на госпожа Дрейс акушерката изкъпа бебето, игнорирайки пронизителния плач и безрезултатно ритане, и съобщи със задоволство, че майката и бебето се чувстват добре. Като уви Лана в една пелена, жената сложи розова шапчица на голата й главичка и я подаде на майка й.

Пепър наблюдаваше ставащото от безопасно разстояние и се чудеше колко естествено и все пак изключително е всичко. Тя имаше сестра. Беше гледала, докато сестра й ражда. И сега имаше племенница.

Хоуп с възхищение пое плачещото бебе.

— Красавица!

Зак се наведе над двете.

— Прекрасна е. — Дълбокият му глас се покачи с една октава и той прошепна на бебето: — Да, такава е. Най-красивото момиче в целия свят.

Пепър се усмихна като чу сериозния, сдържан мъж, докаран до бръщолевещ идиот от едно пищящо бебе с червено лице.

— Пепър, ела и виж племенницата си — изкомандва Хоуп.

Пепър всъщност не искаше. Не знаеше как да се държи с бебета, особено когато са толкова малки. Току-що бе прекарала часове, затворена в тази стая с една акушерка и със зет си, виждайки сестра си в положение, в каквото никога не бе мечтала да я види, и сега трябваше да гука над това малко, грозно… Тя се наведе над леглото.

Бебето спря да врещи, погледна Пепър и като малка маймунка издаде напред долната си устничка.

— О, Пепър. — Хоуп се смееше и плачеше в същото време. — Тя изглежда те хареса.

— Горкичкото дете. — Пепър погали малкото юмруче.

Тя не видя погледа, който Хоуп и Зак си размениха, но за своя собствена изненада, взе бебето.

— Ох.

Малките ръчички започнаха да махат, Лана отвори очи и ги затвори, след това се прозя.

— О, наистина е красива.

Хоуп се обади:

— Пепър, по-добре я изнеси да я види Гейбриъл, преди да е разбил тази врата.

Но Дан също беше някъде отвън, чакаше да види Пепър, искаше да говори с нея. Тя заекна:

— Не… не иска ли Зак тази чест?

— Бих искал за малко да остана със съпругата си. — Зак вдигна ръката на Хоуп и я притисна към сърцето си, и начинът, по който я гледаше, накара Пепър да стисне още по-здраво бебето. На всички въпроси, които можеше да има за отношенията им, току-що бе получила отговор. Той обожаваше съпругата си.

Пепър излезе на пръсти от стаята и прошепна на племенницата си:

— Имат нужда да останат насаме. Не се тревожи, това не означава, че не те обичат. Означава, че си в безопасност, защото знаеш, че се обичат един друг и че винаги ще бъдат заедно. — Тя си спомни какво е казала Хоуп за майка им и баща им, и се запита дали е истина. Дали наистина са били убити? Бяха ли чудесните родители, които тя си спомняше, наистина такива?

Възможно ли е да са били жертва на най-ужасно престъпление?

Тя мина през трапезарията и влезе в кухнята, загледана в малкото човешко същество в ръцете си, боейки се да не го изпусне.

Когато влезе в стаята, видя Гейбриъл и Дан. Всъщност, Дан беше единственият, когото познаваше добре. И макар да бе срещала жената само веднъж по време на пребиваването си тук преди девет години, Пепър я позна. Майката на Дан, Барбара Греъм. Беше висока почти колкото сина си. Като него, и тя бе с матова кожа, но имаше черна коса и високи скули, които я правеха да изглежда като две капки вода с индианската прапрабаба на Дан.

Като добра майка Барбара бе дошла, защото синът й едва не бе убит. Тя се усмихна:

— Радвам се да те видя отново, Пепър. — Прозвуча, сякаш наистина го мислеше. Винаги бе изглеждала мила и Пепър едва ли можеше да я обвини, че е отгледала такова магаре вместо син.

Лана примига на силната светлина и малкото й маймунско личице се намръщи.

Гейбриъл се втурна напред.

— Наред ли е всичко? Хоуп? Бебето? Дай ми да видя. — Той изглеждаше изумен, когато погледна надолу към сгърченото личице. — Така ли трябва да изглежда?

Барбара също се приближи.

— Може ли да погледна? О! — прошепна тя. — Да, точно така трябва да изглежда. Красива е.

— Щом казвате — отвърна Гейбриъл със съмнение.

Пепър искаше да се концентрира върху бебето в ръцете си. Не искаше да поглежда нагоре. Но не се сдържа. Дан я гледаше, можеше да го усети, и той неустоимо привличаше погледа й.

Той ги наблюдаваше напълно безстрастно, нищо в изражението му не подсказваше, че го е грижа за бебето или за Пепър, или за това, че присъства на празника по случай раждането на Лана. Но въпреки това тя усети как по гърба й плъзва топлина.

Той не беше безразличен.

Само че това изобщо не я интересуваше, напомни си тя. Да, беше я спасил от смърт. Беше я лишил от гордостта и независимостта, за развитието на които бе работила толкова дълго. Беше обещала да се омъжи за него, а той беше повярвал в най-лошото за нея. Презрението му беше изгорило любовта, която бе изпитвала към него през деветте дълги години. Най-после беше свободна от него. Като погледна към малката Лана, Пепър се усмихна. Сега имаше други неща, които да занимават ума й.

Задната врата се хлопна. Оставяйки противния цигарен облак на верандата, Ръсел забърза към Дан.

— Момиче ли е? — попита той.

Дан гледаше как Пепър люлее бебето, видя как Гейбриъл кръжи над тях двете, и разкъсван от радост и болка, каза:

— Това е семейство.