Кристина Дод
Почти влюбени (17)

Глава 16

— Б-р-р-р. — Д-р Мелинг потрепери, докато изпращаше Дан от Болницата на ветераните в Бойс. — Вчера посадих доматите си, а днес се кани да вали сняг.

Той хвърли поглед към сивото небе.

— Тук долу не, но в планината със сигурност. Няма да мога да се прибера вкъщи, преди да е започнало.

— Ще останеш да пренощуваш в Бойс? — Тя облече лекарската си престилка и му предложи: — Мога да те приема.

Д-р Мелинг беше закален в битките боец. Тя бе привлекателна и интелигентна. Беше прочела рапортите; разбираше през какво е минал, както никой друг не би могъл. Ако я нямаше Пепър, д-р Мелинг тази нощ щеше да има квартирант.

Но тя изобщо нямаше шанс.

Той любезно отвърна:

— Благодаря ти, но ако ще вали сняг, трябва да прибера добитъка.

Тя кимна, сякаш предложението й, така както и неговият отказ, не означаваха нищо за нея.

— Звучи като тежка работа. Казах, че си здрав, но трябва да я караш по-полека, ако искаш да се върнеш обратно на служба.

Тя не осъзнаваше, че точно сега той изпълняваше служебен дълг. Разбра погрешно неговото мълчание, затова строго каза:

— Аз съм с по-висок чин, лейтенант, и ти заповядвам да не се пресилваш.

— Тъй вярно, госпожо.

Още не беше станало обяд, когато той се насочи към магистрала 95. Докато шофираше през планините към Дайъмънд, стана мразовито. Студеният фронт нахлуваше.

Провери сателитния екран. Нямаше никой зад него. Напред не го причакваше засада. Беше прав, пътуването до Бойс беше безметежно… дяволите да го вземат!

Сега повече от всякога му се искаше чакането да е минало. Искаше да знае къде е лоялността на Пепър и какво крие тя от него. Искаше да знае дали интересът, който показваше към ранчото, е истински, и дали този интерес може да прерасне в желание за оставане. Защото ако решеше да остане, това щеше да успокои чувството за неотложност, което го тласкаше да постави на карта претенциите си към нея.

Усмихна се саркастично. Лъжеше сам себе си. Нищо нямаше да успокои това чувство, освен ако не й признаеше. Затова се надяваше със страст, която разбиваше света му, че е прав за нея. Че Сони е прав за нея. Че тя е невинна, че би могъл да й признае чувствата си… а не да я арестува.

След като влезе в Дайъмънд, той продължи по главната улица, паркира до светофара, извади списъка с покупките и влезе в универсалния магазин. При вида на тълпата му се прииска да изохка. Половината собственици на ранчо в околността бяха тук със съпругите си, и при появата му на прага извикаха хорово:

— Здравей, отшелнико!

Той вдигна ръка за поздрав. Познаваше ги всичките. Беше учил с тях или с децата им. Искаше да влезе и да си излезе без неприятности, а това включваше запазване тайната на Пепър, както и избягване на терористична атака.

Погледът му се плъзна по Уегнър и Ярнел, седнали сред фермерите. Това бе тяхната дегизировка — да се преструват на хора от низините, които са дошли да търсят чист живот, и с глупавия си вид в тези одежди и рибарските си шапки, спокойно можеха да минат за такива. Дан се надяваше, че си спомнят, по дяволите, как се стреля с АК-47.

Той се обърна към собственичката:

— Застудяването май се отразява добре на бизнеса.

— Така е. — Госпожа Хардуик беше достатъчно стара, за да може да му бъде майка, и тя винаги го проверяваше, както проверяваше стоките си. — Това те довя тук, нали?

Всички се засмяха.

— Ела някой път на вечеря — извика Ребека Хънтър.

Госпожа Хънтър се надяваше, че той може да хареса най-голямата й дъщеря, Глория. Както Глория веднъж му беше казала: няма нужда от съпруг, за да върти ранчото, когато го наследи, но ако й потрябва, ще се радва да е той. Беше поласкан, защото Глория беше огън жена.

— Ще го направя, госпожо Хънтър — каза той, макар изобщо да не се канеше.

— Кога ще минеш за подстрижка? — извика бащата на Рита. — Мъжка подстрижка? — Господин Джонсън беше бръснар в Дайъмънд от повече години, отколкото Дан можеше да си спомни, и знаеше една-единствена прическа — подстригване с електрическа машинка нула номер. Дан не беше ходил при него, откакто порасна достатъчно, за да ходи с колата да се подстригва другаде.

Той нахлупи шапката по-ниско на главата си и излъга:

— В момента съм подстриган.

Погледна списъка с продукти. Не знаеше половината от нещата къде се намират, и когато каза на госпожа Хардуик какво иска, гъстите й вежди се вдигнаха в почуда:

— Да не би да си решил да се учиш да готвиш?

Високият й глас накара всички да се обърнат.

Тя тръгна за месото.

— Никога не съм предполагала, че може да знаеш какво се прави със свинско филе.

— Готвенето не е толкова трудно — обади се Чарли Джеймс. — Освен за жена ми.

Жена му го перна през ръката, за да го прекъсне.

— Знаеш ли какво означава, когато един мъж почне да готви? — попита Крис Барди. Той и Чарли допряха глави и пропяха: — Че му става ма-а-лъ-ък.

Тези двамата си бяха зевзеци от гимназията и не бяха пораснали оттогава. Дан изпита съжаление към съпругите им, които се бяха изчервили.

Той взе една кошница и тръгна към рафтовете с консерви, надявайки се да намери артишок, искаше му се да е спрял да напазарува в Бойс. Терористите представляваха по-малка заплаха, отколкото да бъде подложен на одумките тук, гледайки хората, които е познавал през целия си живот, и осъзнавайки, че няма нищо общо с тях. Беше страшно да се върнеш в един град и да видиш, че нищо не е различно. Нищо не се е променило… освен теб.

Когато тръгна обратно към касата, Рита Джонсън стоеше на прага на магазина.

Дан едва не простена.

Бедната Рита, мажоретката, въплъщение на американско момиче, отлична ученичка. Тя бе направила само едно диво нещо през живота си — беше се сприятелила с Пепър Прескот. Възрастните си мислеха, че го е направила от великодушие, а не от желание да бъде луда поне веднъж, преди да се кротне. Сега тя бе най-лошото нещо, което една жена можеше да бъде в Дайъмънд — разведена, с две деца.

Но тя погледна двете дузини нахални съжалителни очи, вирна брадичка и влезе вътре.

Когато забеляза Дан, едва не се обърна да си излезе.

Баща й се надигна от пейката, хвана я за ръката и я дръпна към Дан.

— Рита, виж кой е тук! Онази вечер се чудехме какво ли прави Дан, как ли живее сам-самичък горе. — И за да подчертае, той добави: — Самотен.

Тя сигурно се бе чудила, горкото момиче. Не защото искаше да му роди деца, както нейният баща — и неговият — толкова очевидно се надяваха, а защото беше мила жена, която го познаваше от детската градина.

— Радвам се да те видя, Рита — кимна той. — Да си чула някакъв слух напоследък?

Тя примига объркано, след това сдържа дъха си и прехапа устни, за да скрие усмивката си.

— Дъг Уебър ходи с Вики Уайт.

— Мислех, че е омъжена.

— Вече не. — Тя добави с удоволствие: — В града върлува епидемия от разводи.

Любопитните погледи през стаята започнаха да намаляват.

— Баща ти се среща с някого в Маккол.

Слисан, той каза:

— Но там живее майка ми. Не може ли да се забавлява някъде другаде?

— Той е мъж, и като повечето мъже, е същество с лоши навици. — Тя с удоволствие раздаваше обвинения на целия мъжки род. — А Черил Кенър ми направи предложение.

— Гледай ти. — Дан беше слисан. — Явно вече го е обявила официално.

— Да. Лично аз мисля да стана бисексуална.

Господин Джонсън се закашля толкова силно, че някой трябваше да го удари по гърба.

— И защо? — попита Дан.

Рита произнесе репликата със стил и самоувереност:

— Ще удвоя шансовете си за срещи в събота вечер.

Рита току-що бе потвърдила предположенията на Дан. Тя бе развила остро чувство за хумор по отношение на брака, развода и разочарованията.

— Това ли е всичко?

— Това е — увери го Рита и кимна успокоително.

— Страхотно! Само че сега трябва да тръгвам. — Той плати на госпожа Хардуик и излезе с торбите.

Рита не му каза, че Пепър се е върнала в града, но какво трябваше да означава това успокоително кимване? Или че Ръсел е запазил тайната на Пепър… или че е предупредил Рита да си мълчи. Рита щеше да бъде дискретна, сигурен беше, но той щеше да си поговори сериозно с баща си.

Най-после бе готов да направи това, което бе искал да направи от момента, в който Пепър бе влязла отново в живота му. Щеше да намери мястото, където колата й се е разбила, падайки от скалата. Надяваше се снегът да се е разтопил достатъчно, за да намери мястото, защото докато корветът се справяше прекрасно при сухи условия, то никак не го биваше по лед, и Дан не искаше да шофира по заснежен път с десет мили в час.

Но щеше да го направи. Той умишлено бе заблудил Пепър относно намеренията си за тази вечер. Нищо не можеше да го държи далеч от къщата, където тя спеше. Не и някакъв незначителен пролетен снеговалеж, по дяволите.

За щастие, районът, който трябваше да проверява, не беше голям. Не бяха много местата наоколо, където имаше чакълест път и стръмни наклони, намиращи се достатъчно близко до къщата на госпожа Дрейс, по които Пепър можеше да е тръгнала след катастрофата. Той се насочи първо към реката Кауфман, но бавното шофиране по нанадолнището не доведе до нищо. Никакви следи от занасяне на автомобил, никакво плъзгане.

След това тръгна към хълма. Отново нищо. Но пътят очевидно бе почистван преди по-малко от двадесет и четири часа; всички следи, които можеше да са останали, са били заличени от снегорина.

Беше три часа и по небето се събираха облаци, когато прекоси Сивия връх. Извилият се вятър караше боровете да скърцат и стенат, и той шофираше бавно, подал глава през прозореца, оглеждайки пътя отстрани.

Откри следи най-горе на последния хълм, по стръмния склон към долината. Тогава спря, излезе и изследва пътя. Нямаше следи от спирачен път, нямаше знаци, че е карала прекалено бързо или е попаднала на запуснат участък и е изгубила контрол. Но купчината пръст отстрани явно показваше през къде са минали гумите.

Както подозираше, тя не бе претърпяла катастрофа. Беше бутнала колата съвсем умишлено в пропастта.

Застанал на върха на стръмния, обрасъл с дървета склон, той можеше да види проблясването на метал долу. Нещо по-важно, можеше да помирише леката миризма на разтопена пластмаса, обгорена боя и горещ метал. Колата беше изгоряла, или тя я бе подпалила.

Това потвърждаваше едно — тя не бе изпратена от терористите. Терористите, които искаха да го убият, бяха професионалисти, и нямаше да свършат тази работа така лошо. Тя щеше да се появи безгрижна и красива, готова да убива — въоръжена да убива.

Мозъкът му щракаше от въпроси и възможни отговори.

Защо беше избутала колата? Защо го гледаше с такава предпазливост, с такъв страх?

Пепър бягаше.

От полицията?

Може би.

Или пък се спасяваше от вманиачен любовник? От съпруг?

Не, не от съпруг. Нямаше следа от халка на пръста си.

Самият Дан беше на път да се почувства вманиачен по отношение на нея. Вманиачен и, докато гледаше сгърчените останки от колата й, ядосан. Беше го излъгала. Но защо? Защо рискуваше живота си, за да извърши такова опасно нещо? Ако се намираше в чак такава беда, защо не му казваше?

Той се нуждаеше от информация, и то сега.

Щеше да се върне в ранчото. При Пепър. Там щеше да намери всички отговори, които желаеше.

* * *

Пепър изключи телевизора. Все още не съобщаваха за никакво разследване, включващо генерал Непиър. Всъщност, CNN предаде, че генералът се е върнал във Вашингтон след успешна обиколка за представяне на книгата си.

Във Вашингтон тя щеше да използва голямата си власт да изследва тексаските архиви, за да открие колко женени двойки са извършили престъпления преди около четиринайсет години, да открие истинското име на Джаки Портър и да я проследи чрез системата за приемни семейства.

Въпреки че… единствения път, в който се бе опитала да проследи сестрите и брат си, архивите от Хобарт, Тексас, се оказаха недостъпни заради пожар в съда. Ако извадеше късмет, за което горещо се молеше, това щеше да спре и генерал Непиър.

Докато гледаше през прозореца, тя изпита внезапен прилив на облекчение и се засмя на глас. Белите снежинки се носеха на вятъра и скоро следобедът премина в ранна вечер.

Сони Мидлър й беше казал да остане вкъщи. Непиър не можеше да дойде тук, нито сама, нито с нейните терористи.

А най-хубавото от всичко беше, че Дан няма да се мотае наоколо и да изпълва атмосферата с еротичния аромат на неговата сексуалност и намерения. Беше казал, че ще се върне много късно през нощта. Обеща, че ще остане в Бойс, ако завали сняг. За пръв път, откак бе видяла генерал Непиър да застрелва помощника си, Пепър беше сама и в пълна безопасност. Искаше да се отпусне, да бъде себе си, далеч от замисления поглед на Дан.

Тя потръпна. Каква беше тази емоция, която я обхващаше, когато той бе наоколо? Не можеше да е любов. Желание, да… разпознаваше го. Но любовта, която бе изпитвала към него преди толкова години, не беше това умопомрачително удоволствие и опустошителна потребност. Когато Дан беше с нея, я обземаше вина, че не го е накарала да се махне оттук, където можеше да пострада. Измъчваше я задоволство, защото противно на всяка логика, вярваше, че той може да я пази. Но това задоволство я и объркваше, защото той я гледаше с такова неприкрито желание.

Но тя го беше загубила преди, когато беше избягала, и оцеля. Можеше да оцелее и сега, без той да е при нея. Защото тази вечер него го нямаше и тя можеше да остави миналото — нейното минало, неговото минало — зад гърба си. Тази вечер щеше да прави каквото си поиска. Веднага след като приключеше с работата, можеше да се отдаде на момичешки занимания — маникюр и масаж на лицето, може би. Или пък да вземе ножицата и да пооправи косата си, която бе окълцала в онази алея.

Тя намъкна якето, ботушите и зимната си шапка, и забърза по пътеката към хамбара, докато снежинките танцуваха в лъча на фенерчето й.

Дан явно не го бе грижа как изглежда прическата й. Погледът му се спираше за дълго върху къдриците й, сякаш гледката му доставяше удоволствие. Тя потрепери при спомена, но си каза, че е от студа.

Самсон стоеше нетърпеливо до вратата на хамбара и я чакаше да го пусне да влезе. Погледна я с бялото на очите си, и докато търсеше ключа си, тя промърмори:

— Виждам прилика между теб и Ръсел.

Самсон изсумтя и я побутна с нос.

Тя се подхлъзна и се приземи на ръце и колене в смесицата от кал, тор и сняг. Вонящият оборски тор опръска целите й ръце и дънки.

Самсон тръсна глава, сякаш се смееше.

— Ах ти, животно такова! — Тя се изправи на крака, поизбърса се и го погледна. — Ако не беше вече скопен, щях да го направя сега. — Тя отвори вратата и Самсон изтича вътре, доволен от себе си много повече, отколкото един кон имаше право да бъде.

Вътре беше тихо и спокойно, миришеше на кожа, на сено и на кон. Кокошките се бяха сврели на топло в кокошарника. Доволен, че е победил низшето създание, което се грижеше за него, Самсон отиде право до яслата си. Пепър го погледна и изсумтя:

— Ти и Ръсел сте братя, нали? Имате различни майки, но и двамата мислите, че знаете какво е правилно за Дан, и двамата мислите, че можете да ме избутате оттук. Не можете.

Самсон дъвчеше зърното и изследваше мокрите й, вонящи дрехи с неприязън в очите.

— Разбира се, можеш да ме събориш в калта, но аз пак ще стана. — Тя затвори яслата с трясък. — И по-добре бъди мил с мен, иначе няма да има закуска.

От нетърпеливото поклащане на главата му беше ясно, че Самсон не приема заплахата й на сериозно.

Тя приключи работата и забърза обратно към къщата, настръхнала от студа, който проникваше през мокрия плат на коленете и ръкавите й.

Стигна до верандата и се приготви да съблече дрехите си. Но първо се огледа, за да види дали някой не наблюдава. Ама че глупост. В тази тъмнина и студ, с навяващия сняг, нямаше кой да я види. Дан все пак бе оставил отпечатъка си върху нея, карайки я да осъзнава всеки миг тялото си, както в онези някогашни тийнейджърски години в Дайъмънд.

Господи, тя го желаеше. Желаеше го. Страхуваше се от него. Страхуваше се от желанието, което предизвикваше в нея. Страхуваше се от контрола, който имаше над ума й, от начина, по който идваше в сънищата й и не само в сънищата, но и в будните й фантазии.

Тя хвърли горните си дрехи на люлката, после събу дънките. Вятърът лъхна голата й кожа, изстудявайки я мигновено, и тя изтича вътре. Пусна дънките и ризата си в пералнята, включи я и се насочи към банята, оставяйки воняща следа подир себе си.

Този душ бе най-дългият, който някога си беше вземала. Търка се, докато кожата й се зачерви и заблестя.

Плисъците на водата й попречиха да чуе звъненето на алармата в дневната.

Тя изтича боса до стаята си и разтърка ръце. Беше студено тук, но ако отидеше в кухнята и включеше печката… Мисълта я накара да се усмихне. Нямаше никакво съмнение какво щеше да прави тази вечер.

Щеше да пече.

Облече бързо червен памучен суичър и подходяща червена пола. Беше й топло, беше й удобно и беше готова да направи сладки.

Намери рецептите в малката тенекиена кутийка на цветя, сложена на полицата над печката. Разпръсна ги на плота и изследва пожълтелите картончета, изписани с елегантния почерк на госпожа Дрейс.

Фъстъчено масло. Бонбони лакта с овесено брашно. Не…

Първо сникърдудълс^[1]. Не беше яла такива, откак бе напуснала Дайъмънд. Старомодни, домашни канелени сладки с чудесни цели овесени ядки, те й бяха любими. Тя включи фурната, събра съставките на плота и замеси тестото.

Вятърът вееше в стрехите. Тя си тананикаше, докато работеше. Не чу вратата на кола, когато се затвори, нито стъпките по верандата.

Но звукът от затръшването на вратата я накара да изпусне лъжицата. Тя подскочи.

Непиър.

Пепър се обърна и видя… Дан.

Той беше тук, тъмна сянка на фона на боядисаното в бяло дърво, заплашителна фигура, която доминираше стаята с размера и нетърпението си.

Изглеждаше ядосан. Раздразнен. Изглеждаше опасен, по-опасен от мъжете, за които я беше предупредил Ръсел. По-опасен от всяка атака, която генерал Непиър можеше да предприеме.

В първия момент Пепър си отдъхна от облекчение.

Не беше Непиър. Тя беше в безопасност.

След това сърцето й се разтупка от радост, че вижда Дан така неочаквано.

А накрая се скова от шок… и някакъв съвсем различен вид страх.

Този мъж я желаеше. Във всеки момент я караше да разбере. Сега, без да се движи или да казва и дума, той показваше ясно нуждата си… и своето нетърпение.

Тя отстъпи назад и ръбът на масата се заби в бедрото й. Хвана боядисаната повърхност толкова силно, че кръвта напусна пръстите й.

— Не те очаквах да се върнеш тази вечер.

— Виждам. — Гласът му я галеше като кадифе, но той остана в сенките. Беше създаден да стои в сенките и сенките го обичаха.

— Прекъсна ме. Правех… — Тя нервно посочи към плота: — Сладки. Как мина посещението при доктора?

— Здрав съм. — Той се отдалечи от вратата.

Тръгна към нея.

— Добре. Добре. — Тя се насочи към трапезарията. — Ако ми дадеш минутка да си обуя дънките, ще можем да поговорим.

— Не си давай труд. — Гласът му беше пресипнал, сякаш беше болен. Но не беше; знаеше го съвършено ясно, тъй като усещаше пламъка на желанието, което се излъчваше от него. Трудността му да говори се дължеше на прекалено силното му желание, сдържано прекалено дълго. — Предупреждавам те, тази интрига, дето си я замислила, не струва.

Тревогата се втурна по нервите й. Какво имаше предвид той? Бягството й от генерал Непиър? Криенето й тук? А може би изпробваше нейната невинност?

— Ъ-ъ-ъ… за какво говориш?

— Начинът, по който си облечена. — Той посочи босите й стъпала, голите й крака. — Можеш да носиш пола всеки ден. Обуваш тези дънки през цялото време и си въобразяваш, че ще ме държат настрана, под контрол.

Не можеше да види очите му; те бяха тъмни, засенчени езера, но въпреки това знаеше, че я гледат. Със страст, подхранена от гледката на краката й… и съзнание какво има под полата й.

Той продължи:

— Напротив, тези износени дънки, които прилепват към бедрата ти, галейки всеки мускул, докато те гледам как вървиш и работиш, още повече ме карат да си представям какво ще е да почувствам как бедрата ти обхващат моите, как съм вътре в теб и ти ме яздиш, и ме отнасяш толкова близо до слънцето, че и двамата ще изгорим живи.

Коленете й омекнаха. Тя седна на масата и вдигна трепереща ръка към гърлото си. Не се боеше от сблъсъци. Беше вървяла безстрашно през света. Но дръзките му думи събудиха страст в нея и тя се страхуваше от нея и от това, което би се случило, ако отприщят емоциите си.

Очите му блестяха с тъмен огън, когато свали шапката си и изтупа снега от периферията. Русата му коса беше буйна и разрошена. Той пристъпи в светлината и тя сдържа дъха си при вида на безпощадното му лице.

— Какво се е случило? — Гласът й изскърца в гърлото, стегнат от напрежението на страха и желанието. — Защо си такъв? — Какво беше отключило сдържаността и надвило търпението му?

— Какво се е случило? — повтори той. — И аз това питам. Какво ти се е случило? Къде си била? Какво си правила?

— Кога? Днес ли? — След това осъзна: питаше я за нещо повече от това. Искаше да знае историята й от деня, в който го беше напуснала, и искаше да я знае сега.

Но нямаше да му я каже. Мъжът, който стоеше пред нея, не беше някой мил изповедник, който да успокои страховете й и да й помогне да постигне справедливост. Той искаше всичко от нея, а нямаше да й даде нищо. Тя изправи рамене и повдигна брадичката си.

— Ще ти кажа къде съм била, когато ти ми кажеш какво си правил.

— Ти си като подменена. Мислех, че те познавам, а ти всеки път ме изненадваш. — Той се приближи още, широките му рамене хвърляха сянка върху нея. Не я докосна, макар че стоеше толкова близко, че тя можеше да усети горещото му излъчване. — Мислех, че си напълно искрена и благоразумна, а ти блъскаш колата си от крайпътен насип и я подпалваш.

Тя пребледня.

— Как…? — О, не. Току-що бе признала всичко.

— Престъпничка ли си, скъпа? — Пресегна се и погали късата й коса с върха на пръстите си. — Откраднала ли си колата? От полицията ли бягаш? Кажи ми. — Миризмата му я обгърна, сапун, крем за бръснене и топъл мъжки аромат, напомнящ бавни, влажни целувки и секс, витаещ далече в нощта.

Искаше й се да му каже. Но инстинктът я караше да се сдържи. Беше изпратила имейл до сенатор Варгас, в който обвиняваше генерал Непиър в убийство. Сигурно досега някой го беше прочел и предприемаше действия. Сигурно скоро щеше да чуе нещо по новините, което да покаже, че разследването е в ход.

Ако не, щеше да се свърже с Националната сигурност. Страхуваше се, че те… генералът, полицията, правителството… ще я проследят дотук, но тя трябваше да действа заради собствената си сигурност, заради тази на Дан и заради истината.

Пое си накъсано дъх.

— Не мога, но не съм… Не съм…

— Искрена?

Тя внезапно осъзна, че той е повече от ядосан. Беше бесен.

Имаше си своите причини.

Но тя също имаше нейните: не приемаше такива обвинения от никого. Като стисна юмруци, произнесе:

— Позволи ми да бъда искрена сега. Истината е, че не ти вярвам. Не те познавам. Ти не си момчето, което обичах. Ти не си мъжът, който трябваше да станеш. Ти си някой друг и не ми казваш кой е този друг. Така че защо аз да ти казвам каквото и да било? Кажи ми, Дан. Защо трябва да съм искрена с теб?

Той се взря в очите й и тя видя в неспокойните им дълбини неговата душа. Гняв, желание, стара любов и ново предателство потръпваха и се разместваха в душата му като камъни пред силата на пълзящ ледник. Тази вечер той бе оставил цивилизоваността си далече, далече.

В момента не го интересуваше дали му вярва. Желаеше я и щеше да я има. Търпеливостта, която тя си въобразяваше, че съзира у него, никога не бе съществувала; той само изчакваше. Изчакваше, докато повече не може да издържа.

Сега не можеше да издържа повече.

— Но аз съм момчето, което обичаше, защото си спомням всеки миг от времето, в което бяхме заедно. — И като се наведе надолу, той вдъхна аромата на косата й. — Знаеш ли какво ми причини, когато замина? Остави ми спомена за това как миришеш, тихите звуци, които издаваш, начина, по който така идеално си пасваме. Жигоса ме със себе си и аз не можех да се изгубя никога в друга жена. — За секунда, само за секунда той допря буза до главата й. — Мислиш ли, че ще ти простя за това?

Краката й поддадоха, когато думите му разбъркаха косата й.

— Никога не съм те молила за прошка.

— Напълно вярно. Никога не съм искал да го правиш. — Ръката му се плъзна около шията й. — Ще ме молиш за нея.

Да го моли? За прошка? Или за секс?

Тя искаше да получи отговора, но не можеше.

Защото той повдигна главата й и я целуна.