Кристина Дод
Почти влюбени (26)

Глава 25

Беше предложил брак на Пепър.

Спонтанното предложение на Дан бе изненадало дори него.

Но ако той бе изненадан, то Пепър беше шокирана. Беше все още шокирана, макар скованото й, безстрастно изражение да не показваше съвсем нищо. Ръцете й замръзнаха върху копчето на дънките и тя се взря в него със смесица от надежда и отчаяние, което му каза, че го обича… и че не иска да го обича.

— Бракът има смисъл — изтъкна той.

Така беше. Копнееше за нея; имаше нужда да я има по всеки начин, по който можеше, а това включваше брак. Когато бяха тийнейджъри, му харесваше вихъра на свободата и възбудата, които те създаваха, когато бяха заедно. Беше мечтал за това как ще бъдат свободни… заедно.

Бил е глупак идеалист.

Сега беше практичен, възрастен, който знаеше какво иска и как да го постигне. И най-хубавото — бе видял доказателства, че Пепър също е практична. Ставайки, той вдигна дънките си и бавно ги навлече.

— Преди, когато живееше тук, не беше готова за постоянна връзка. И двамата не бяхме. Но времето ни промени. Ти си имала бизнес. Аз командвах взвод. Вече не сме деца.

Тя се засуети с копчетата на ризата си.

— Не. Пораснахме и се променихме.

— Притежаваш ранчо. — Той обу ботушите си. — Имаш нужда от помощ, за да го управляваш. Аз мога да ти помогна.

Тя му хвърли остър поглед, след това се извърна.

— Значи сега се жениш за мен заради ранчото?

— Не казах това. Спечелих пари в армията. Инвестирах ги. С тях ще ти помогна да обновиш мястото, а и ще допринеса с нещо за брака — опита се да се пошегува той. — От теб земята, от мен — парите. Брак, сключен в небесата.

— Не искам да плащаш, за да се ожениш за мен. Не мислиш ли, че ще е достатъчно, ако ми спасиш живота? — попита тя нападателно.

Кръвта му кипна от предположението, че се бори за печалба, за уважение, за булка.

— Значи ако ти спася живота, ще обмислиш това като своеобразен вид зестра и ще се омъжиш за мен?

Тя изглеждаше засрамена.

— Не. Не! Нямах предвид това.

— Само за протокола: ще те защитавам, независимо какво решиш. Това е нещо, което трябва да направя.

— Което няма нищо общо с това дали си подхождаме.

— Сериозно? — В тона му пролича сарказъм.

— Ти не искаш да се ожениш за някоя, която семейството ти не одобрява, някоя, която не е от района. — Като се облегна на стената, тя обу чорапите си и върза обувките си. — Някоя, която все се забърква в неприятности.

При инатливия й отказ да го погледне, той се разяри още повече.

— Не говориш логично. Преди един час дойде при мен и ми каза за генерал Непиър и остави на мен да оправя нещата. Сега се тревожиш дали си от района? Дали баща ми те одобрява? Баща ми, когото сравни с… — Той посочи към празната ясла на Самсон. — … с конски задник?

— Казах ти за генерал Непиър, защото не исках да бъдеш убит. Ти беше този, който ми предложи.

Беше се опитал да се обърне към здравия разум на Пепър, но около ситуацията имаше нещо повече, и тъй като не го забравяше, искаше да направи каквото е необходимо, за да я държи до себе си. И ако се налагаше, щеше да говори за емоции.

— Ти ме обичаш.

Тя не отрече.

— Нуждаеш се от мен.

Не отрече и това.

— Ще изградим добър живот заедно.

При тези думи Пепър подскочи.

— Ние няма да сме заедно. Ти го призна. Още си в армията. Няма да си тук. Ще бъдеш в Ирак, или на Филипините, или бог знае къде. — Студеният й директен поглед го преценяваше. — Вечно ще те няма, а аз ще бъда тук, питайки се кога ще ми съобщят, че си мъртъв.

Разбира се. Трябваше да се досети. Тя не искаше той да е в армията. И като се имаше предвид, че е загубила всичките си любими хора, би трябвало да може да я разбере. Но дори и да можеше, не би променил хода на настъпващите събития. Не сега, с цялата тежест на една международна терористична организация, заплашваща да го ликвидира. Първо трябваше да си отмъсти.

Той извади микрофона от джоба си и го погледна, макар да знаеше, че дори при цялата си безумна страст би чул алармата. Но полковник Джеф не се беше обаждал. Дан и Пепър имаха още малко време да оправят нещата. Още съвсем малко.

— Ти не си единствената ми отговорност.

— Разбира се, че не. Ти си още в армията. В специалните сили. Не мога да повярвам. — Тя се олюля, сякаш щеше да падне. — Преди девет години, когато бях с теб, усещах такава силна…

Тъй като тя не довърши веднага, той го направи вместо нея:

— Любов.

— Страст. — Погледна го и гласът й стана по-силен, по-дързък, като гласа на младата, непокорна Пепър. — Силна страст… и знаех от опит, че никой, който ме интересува, не държи на мен. Нито приемните ми семейства. Нито истинското ми семейство. Никой.

Той пое информацията, осъзна какво означава и я отхвърли.

— Искаш да кажеш, че си ме оставила, защото някой друг е оставил теб? Че ще го направиш отново? Какво е това, някакво извратено отмъщение?

— Знаех, че няма да разбереш.

Той нямаше търпение да се занимава с такива безсмислици.

— Чувал съм го преди. — Гневът в него вреше, готов да избухне. — Помогни ми да разбера.

Тя беше шумна и войнствена.

— Избягах, за да си спестя болката от това, че ще ме изоставиш.

— Съсипа живота ми — нашия живот — защото си си мислила, че ще те предам?

— Всички останали…

— По дяволите всички останали! Аз не съм всички останали!

— Но щеше…

— Кога? Кога съм те предавал?

— Дори родителите ми…

— Но не и госпожа Дрейс. Не и аз. Аз никога не съм те предавал.

Пепър си помисли, че Дан ще я грабне, ще я завлече до леглото и ще докаже колко жалки са миналите й страхове. Не беше необходимо да я възбужда, тя го желаеше. Тялото й копнееше за него.

Вместо това той се завъртя на пета, взе недовършения стол и го възседна. Настани се и подпря ръце на облегалката.

— Слушай ме. Аз не съм някой от онези хора, които са те наранили. Кълна се, че никога няма да те нараня.

— Може би не, но когато се опитам да тръгна… — Тя разтвори ръце. — … се усещам като увиснала на лост, като котка, притисната към най-високия клон на дърво. Там горе е ужасяващо и самотно, но е плашещо да скочиш долу. — Тя обви ръце около себе си. — Може би не го правя, защото да спя с теб е едновременно мъка и благословия, и болезнено желание, което ме оставя безсилна и наранена, тъй като не мога да бъда с теб завинаги.

Тъмните му очи погълнаха страданието и смущението й. Той кимна, сякаш беше чул нещо, което не е искала да разкрива.

— Кажи го.

Тя се направи, че не разбира.

— Какво?

— Кажи ми.

— Ти вече знаеш.

Той мълчаливо настоя и тя се предаде:

— Обичам те.

Дан стана. Блъсна стола. Отиде до нея със скоростта на торнадо, притисна я към себе си и погледна в широко отворените й, доверчиви очи. Топлината му я обгърна. Той се усмихна, нежна усмивка, която я обезоръжи, защото той я използваше толкова рядко.

— Кълна ти се, няма да съжаляваш, ако се омъжиш за мен.

— Не искам…

Той я прекъсна с целувки, малки, сладки целувки по устните. Бавно прокара език по тях, съблазнявайки я без да бърза.

Клепките й потрепнаха и се спуснаха надолу.

Ръцете му шареха. Едната се спусна по гърба й, разпръсквайки топлина по пътя си, обхвана дупето й и повдигна хълбоците й към неговите. Другата подпря главата й. Пръстите му я масажираха, освобождавайки напрежението във врата и гърба й.

В този миг осъзна. Не беше нужно да се предава. Той просто щеше да игнорира усилията й, да ги прекрачи, сякаш не съществуваха.

Тя наклони глава, устните й се отвориха. Вкуси го, отпи от езика му.

Всяко движение на пръстите му караше косъмчетата на тила й да настръхват. Всяко минаване на устните му изтръгваше поредния глух стон от нея. Може би тялото й беше разгрято от това, че преди малко я бе обладал. Може би отстъпи по-охотно, когато обещанието на страстта я обзе. Но как можеше да устои на мъж, който даваше обещания без думи, който не копнееше за нищо повече от това бавно да й даде удоволствие.

Постепенно, като цвят, който се разтваря към слънцето, юмруците й се разтвориха и се подпряха на гърдите му. Ръцете й се вдигнаха към раменете, към врата му. Обхвана главата му, наслаждавайки се на усещането от наскоро подстриганата му остра коса срещу върховете на пръстите си. Той топлеше цялото й тяло със своето, успокоявайки я с вярата — фалшива, знаеше, че е фалшива! — че неговата близост е преодоляла всичките й опасения, всичките й беди.

Дишаше с него. Сърцето й биеше с неговото. Беше я настроил към ритъма си.

След това, малко по малко, той се отдръпна, намалявайки въздействието на всяка индивидуална целувка. Най-накрая се откъсна напълно.

Знаеше, че сега я гледа, че иска да отвори очите си.

Дан искаше да се оженят, но не беше казал, че я обича. Не че го мислеше.

Какво, всъщност, беше казал? О, да, спомни си.

Бракът има смисъл. Никакви страстни декларации от негова страна, само снизходителна привързаност, постоянна похот и влудяващо покровителство.

Клепките й трепнаха и тя отвори очи. Натисна раменете му.

— Достатъчно.

Той я пусна.

— По дяволите, Пепър! Ти си най-големият инат на света! Какво искаш от мен? Кръв ли?

Тя впери очи в него. Видя белега на лицето му, белегът, който минаваше през стомаха му, и си напомни защо не може да го има.

— Не. Не кръв. Не искам да кървиш заради мен. — Погледът й се отклони към вратата.

Той хвана ръката й.

— Ще захвърлиш всичко, което представляваме заедно, защото се страхуваш?

— Да, страхувам се. И какво? Нямаш представа как се чувствам! Не знаеш какво ми се е случвало през целия ми живот.

Той стоеше над нея като съдник.

— Дори не молиш да напусна армията?

Тя не знаеше какво да каже. Да го помоли? Да напусне?

— Ами ако кажа, че ще го направя? — поиска да знае той.

Ако кажеше, че ще напусне армията, за да остане с нея, тогава щеше ли да се омъжи за него?

Не знаеше. Просто не знаеше. Като се освободи от него, произнесе:

— Каза, че ще ме изпратиш на безопасно място. Защо да не отида сега?

Тя се втурна към къщата, и бе доволна, че не я последва, защото изпитваше огромен гняв. Такъв гняв, че от очите й бликнаха сълзи и се затъркаляха по бузите. Избърса ги с досада, но те продължиха да извират.

Влезе в къщата и затръшна вратата. Лекото буйство я накара да се почувства по-добре. Той щеше да влезе в битка, нали? Трябваше да прави секс, преди да умре, нали? Искаше да се ожени за нея… Силното ридание я хвана неподготвена. Тя изтича в банята и измъкна няколко кърпички.

Трябваше да спре да плаче. Беше направила правилното нещо. Беше му признала тайната си. Той познаваше службите, с които трябва да се свърже, а тя щеше да бъде изпратена на сигурно. Но той можеше да не се върне никога при нея — този път, или следващия, или по-следващия.

Не, не можеше да живее така, питайки се… Защо не й беше казал, преди да се влюби в него отново? Тогава можеше да се предпази от това страдание. Вината беше негова. Изцяло.

Не искаше да го обича.

Докато минаваше покрай спалнята му, нещо вътре привлече погледа й. Стаята изглеждаше точно както когато госпожа Дрейс беше жива: спретната и старомодна, с двойно месингово легло, дантелени завеси, скрин и един дървен стол, само че нещо кафяво и безформено се бе свило в леглото на Дан. Катерица? Пепър мина по пода, като се стараеше да не подплаши кафявото създание, и се почувства страшно глупаво, когато осъзна, че това е кукла. Направена на ръка, с пълнеж от парцали, изпоцапана кукла. Трудно щеше да я разпознае, ако не бяха двете черни копчета за очи, зашити в главата от ленен плат, и една ръка, стърчаща изпод дългата й, безформена рокля.

Смаяна, тя взе бедното нещо. Краката му се залюляха и тя се уплаши, че могат да изпаднат. Инстинктивно прегърна куклата като бебе, подпирайки главата й, и прокара пръсти по сухото лице. Можеше да види къде някой бе нарисувал червена уста с мастило и черни кичури над челото за коса, но цветът почти бе изчезнал. На главата на куклата имаше бледосиня забрадка, зашита в основата на черепа, за да я държи на място.

Куклата беше ръчно ушита и изглеждаше, че е била силно обичана от някого на времето. Но какво бе причинило изсъхналите белези отстрани на лицето и роклята й? Какво бе откъснало едната ръка?

В този момент Дан заговори от прага:

— Тя е пълна скръб, нали?

Пепър не се изненада, че я е последвал.

— Какво й се е случило? — Тя предположи, че е било пожар. Нещо разрушително, но не и разтърсващо.

Отговорът беше разтърсващ.

— Експлодира… заедно с четиригодишното момиченце, на което беше. Куклата оцеля.

Шокираният й поглед се обърна към него.

— Някой умишлено е убил дете?

Сега той носеше пистолета, пристегнат с ремък от външната страна на ризата, под ръката си, откъдето лесно можеше да го вземе, и предпазна жилетка, която го прикриваше от поглед.

— Убиха умишлено майката и бащата на детето. Убийството на детето беше бонус, шанс да сплашат всеки, който посмее да помага на американската армия. — Той говореше спокойно за едно ужасно събитие.

Вцепенена от ужас, тя попита:

— Ти… беше ли там?

— Бях онзи, когото родителите информираха. Казах ти, че съм бил в специалните сили. Но не само. Ръководех антитерористична част. — Той докосна бузата си. — На правилната светлина, с правилния цвят на косата мога да изглеждам като южноазиатец или човек от Близкия изток.

Погледът й се спря на чертите му, питайки се как би могло да стане.

— Говориш ли тези езици?

— Някои от тях слабо. Други — доста добре. Играл съм много роли, осуетил съм много заговори, спасил съм много хора. Но не всички. — Той посочи куклата. — Уверих тези хора, че нищо лошо няма да им се случи. Не мислех, че някой ме е разпознал. Въобразявах си, че съм бил толкова бдителен. — Той докосна кичурите изрисувана коса върху челото на куклата. За секунда маската му падна. — Държах малкото момиченце на скута си, докато говорех с баща й. Тя бе най-сладкото дете с големите си кафяви очи и обезоръжаваща усмивка. Заради нея баща й говореше с нас. Искаше по-добър живот за детето си.

Пепър искаше да му е ядосана, да му каже, че тя е преследваната от лоши спомени. Но видя един мъж, който страда, и посрещна грозния факт. Беше егоистка, егоистка до мозъка на костите. Беше хленчила за проблемите си. А сега Дан й казваше какво е направил и защо, и причините му бяха по-значими от всичко, с което някога се бе сблъсквала.

— На следващия ден чух, че там има проблем. Взех няколко от момчетата и отидохме. — Зениците на Дан се бяха разширили. — Пристигнахме точно за да видим как къщата избухва в лицата ни. Никакви викове. Само взрив, който изби земята под краката ни. Часове наред не чувах нищо, но виждах. И можех да подуша миризмата. Пушек и огън. Зловонието на горяща плът. Всичко, което остана от техния дом, беше чакъл.

Тя бе гледала сцената достатъчно често във филмите. Силен тътен. Летяща мазилка и камъни от силата на взрива. Кръв и кости, разпилени навсякъде.

Но това беше реално. Беше се случило. В съзнанието си видя Дан да бяга към опустошената къща, опитвайки се да намери детето, с което се бе запознал предишния ден.

— А куклата?

Той погледна Пепър, сякаш изненадан, че е тук.

— Да. Куклата. Беше изхвърлена почти до краката ми.

Пепър ужасена разпозна кафявите петна върху полата на куклата.

— Кръвта на малкото момиченце.

— Не. Моята. — Той докосна корема си. — Не оставих куклата, дори докато бях в болницата. — Острият му тъмен поглед я прониза. — Всички ние, които работим срещу терористите, свършваме по еднакъв начин — ранени, отиващи си в агония, мъртви… или търсещи отмъщение.

Тя трепна при последните му думи.

— Единственото, за което можех да мисля, бе онова бедно момиченце и каква щеше да стане, когато порасне. Каква загуба. Какво разхищение на красота, талант и интелигентност, и всичко заради някакви отровни „идеали“ и купчина пари.

Пепър остави куклата на нощното шкафче. Тя се обърна към Дан, обви ръце около кръста му и го притисна към себе си с всичка сила, опитвайки се да попие болката, която го съпътстваше всеки ден.

Той не отвърна на прегръдката й.

— Свърших си работата. Направих правилното нещо. Когато излязох от болницата, отидох да търся онзи, който предаде тях и нас.

Тя се вцепени от страх за него. Не разбираше ли, че е можел да бъде един от добрите момчета, които свършваха убити?

Естествено, че разбираше. Дан знаеше фактите по-добре от всички.

— Намери ли го? — попита тя.

— Намерих го. И го убих. — Тялото му потрепери. — Той също едва не ме уби. Но аз го изпреварих.

Тя притисна глава към гърдите му и се вслуша в ударите на сърцето му.

— Гордея се с теб.

Той стоеше неподвижен в ръцете й, сякаш не искаше да отвърне на пламенната й прегръдка. Най-после ръцете му я обгърнаха и той я притисна към себе си.

Твърдите мускули на тялото му поглъщаха жизнената й сила и й я връщаха удвоена. Обичаше го толкова много и за първи път — без горчивина и завист. Как можеше да завижда на мъж, съпътстван от такива спомени?

Взря се в неподвижното му лице и я видя: маската, която бе надянал не за да я обърка, а да скрие болката от баща си, от хората в града, които не знаеха какво е правил, от нея.

Сега видя всичко това и я заболя.

— Не си могъл да спасиш онова момиченце.

Той трепна и тя отново видя страданието, с което той живееше всеки ден.

— Не.

— Не можеш да спасиш света.

— Да не мислиш, че си първата, която ми го казва? — Очите… очите му бяха толкова тъжни, че нейните се напълниха със сълзи.

— Но ти не вярваш. — Тя взе ръката му между своите и целуна дланта. — Толкова се гордея с теб.

— Не трябва да ме съжаляваш.

— Не те съжалявам. Никога не съм те съжалявала. Нито пък съм доволна, че си преживял такива трудни моменти, но след като знам всичко… — Тя докосна куклата на нощното шкафче. — Това променя нещата.

— Какви неща?

Пепър се покашля, опитвайки се да се отърси от смущението.

— Като например, че има и по-лоши неща от това, да си приемно дете без семейство. Ти и аз — ние сме две наранени души, но успяваме да се направим по-добри един друг.

Веждите му се вдигнаха от изненада.

— Да, така е. Което не е малко, нали?

— Напротив, нещо голямо е.

— Обещавам, че никога няма да те нараня. Но има още едно нещо, което трябва да направя. — Устните му се свиха в мрачна черта. — Да си върна. Да отмъстя. Да възстановя равновесието. Наречи го, както искаш.

Тя знаеше, че отговорът няма да й хареса, но трябваше да попита:

— Какво… какво трябва да направиш?

— Мъжът, когото убих… баща му ни се изплъзва от години. Той е един от хората, които правят плановете за международните терористи, и е най-коварният кучи син, раждан някога. Но си има слабост. Иска ме мъртъв.

— Значи ще направиш така, че да научи, че си тук. — Сега всичко беше ясно. — Затова тук има толкова мерки за сигурност. Затова винаги носиш пистолет. А още не си се възстановил от раната. Ти си примамка!

— Да. Не ни остава много време, но искам да знаеш, когато всичко това свърши: мога с чест да напусна армията и ще го направя.

— Не съм те молила.

— Знам, че не си. Това е подаръкът ми за теб.

Обичаше ли я? Може би да. Може би това бе начинът, по който един мъж, когото не го биваше с емоциите, показваше своята любов. Пепър едва успя да произнесе:

— А аз добавих към това и генерал Непиър.

— Мога да се справя.

Заради мъртвото момиченце Дан се излагаше на опасност. Сега разбираше защо. Той беше смел, правеше нещата по правилния начин, независимо дали са трудни и смъртоносни.

Пепър също можеше да се справи.