Кристина Дод
Почти влюбени (20)

Глава 19

Не че Пепър беше неопитна лъжкиня. От времето, когато беше осемгодишна, разказваше небивалици на приемните родители и на социалните работници. Когато стана на шестнайсет, разказваше измислици на всички за това коя е и къде отива, и едва през последните няколко години колебливо бе започнала да казва някои истини.

Но не се справи добре, лъжейки Дан. Може би беше изгубила практика. Може би заради начина, по който я гледаше, острите му рентгенови очи четяха душата й. Няма значение. Когато изфабрикува историята за преследвача си, направи грешка. Нямаше път назад. Противоречеше си. А през това време Дан слушаше без коментар и кимаше, сякаш й вярваше. Историята й хвърли облак върху следобеда, особено когато той предложи да говори с полицията и попита къде се е случвало това.

Тя започна да моли да не търси полицията, уверявайки го, че там никога не правят нищо, освен да издадат ограничителна заповед, и игнорира въпроса къде е била.

Той кимна отново, каза й, че е в безопасност и предложи да се върнат в ранчото. Метнаха се върху Самсон и ездата по пътеката надолу мина в мълчание, но това не беше мълчание като между приятели, или дължащо се на сексуално напрежение. Това мълчание бе болезнено, залепваше за ушите и тежеше на ума й, като не й позволяваше да мисли за нищо друго.

Трябваше да му каже истината. Щеше да му я каже. Опита се да говори, но всеки път, когато репетираше началната фраза, се свиваше от страх.

Дан, нали помниш какво ти казах за преследвача? Излъгах те.

Дан, направих нещо глупаво. Станах свидетел на убийство и избягах от полицията, защото живеех под фалшиво име от толкова много години, че не знаех дали ще ми повярват.

Дан, гони ме високопоставена жена генерал в армията, защото е съучастник на терористи.

Пепър не можеше да се накара да каже нищо от това. Тези думи нарушаваха всички правила, според които бе живяла в продължение на седемнайсет години. Да ги изрече, означаваше да се довери на друго човешко същество.

Но тя трябваше да говори. Трябваше да му вярва. В къщата, обеща си тя, очи в очи.

Но когато къщата се показа пред погледа им, някой стоеше на верандата. Жена, но от тези, които Пепър никога не би сбъркала с генерал Непиър. Тази жена беше дребничка и руса, носеше синя блуза с индийски шал, и помаха, когато ги видя, след като заподскача като дете.

Пепър присви очи, опитваше се да види, опитваше се да потисне чувството си на облекчение, че няма да може да говори с Дан, поне не сега. Имаше половин, може би дори цял час, или пък можеше да отложи признанията си за друг ден, но какво щеше да се промени? Все още нямаше никакви признаци на опасност.

— Кой е това? — попита тя. След това позна посетителката и го потупа по рамото. — Рита. Дан, това е Рита!

— Бих казал, че си права. Баща ми не си е държал устата затворена.

Пепър щеше да се ядосва на Ръсел по-късно. Точно сега радостта я завладя и тя помаха и извика:

— Рита! Хей, Рита! — Самсон още не беше спрял пред вратата, когато Пепър скочи.

Рита се втурна към нея. Пепър видя кратък блясък в закачливите, сини като метличина очи, преди Рита да я прегърне през врата, сякаш бяха отдавна разделени най-добри приятелки.

Пепър се улови, че прегръща Рита със същата радост. Бяха й липсвали загадъчните познания на Рита в слагането на грим, способността й да съчетава лака си за нокти с ризата си и виновният начин, по който се смееше, когато кажеше някоя солена шега. Освен госпожа Дрейс, Рита й бе липсвала повече от всеки друг, с изключение на Дан. И в годините на изгнание тя се бе опитвала никога да не мисли за Дан.

Рита си беше Рита; първите думи на устата й бяха:

— Какво си направила с косата си? Изглеждаш като Хайди по време на алпийска буря.

Пепър се разсмя.

— Ти също изглеждаш добре.

Рита изглеждаше добре. Разбира се. Беше хубава и закачлива, готова да се засмее и с гладка като праскова кожа. Дългата й руса коса беше защипана отстрани, а около лицето й се виеха палави кичури.

Но отблизо изглеждаше уморена и Пепър искаше да я попита какво не е наред. Но една истинска приятелка би трябвало да знае, и Пепър се бореше с порива да се извини, че си е тръгнала преди толкова много години. Беше живяла в Дайъмънд само единадесет месеца; не беше сякаш е изоставила най-добрата си приятелка, когато е заминала.

Само че точно така го чувстваше.

Без всякаква неловкост Рита каза:

— Здрасти, Дан. Виж, знам, че мразиш гости, но баща ти ми каза, че Пепър си е вкъщи и не можех да се сдържа. Направих черешов пай да не се сърдиш, че съм дошла.

Дан отвърна любезно:

— Ти си винаги добре дошла, Рита, знаеш го.

Рита се обърна към Пепър:

— Понякога, когато трябва да се измъкна от родителите ми и децата, бягам тук. Но гледам никой да не разбере, защото машината за клюки ще се задейства. — Тя завъртя очи. — Можеш да си представиш.

— О, и още как. — Пепър хвърли поглед към Дан.

Той ги гледаше, с шапка в ръка, и се усмихваше. Нещо у Рита винаги извикваше повече от мъжка реакция, някакво снизходително веселие, което я правеше най-популярното момиче в гимназията в Дайъмънд. Нищо чудно, че Ръсел искаше тя да се омъжи за неговия син. Тя беше всичко, което Пепър не беше — привързана към семейството и местна.

Неподозираща за мислите на Пепър, Рита я потупа по рамото.

— Когато Ръсел ми каза, че Пепър не искала никой да знае, че се е прибрала, стиснах го за мършавия врат и го информирах, че ако каже на някого другиго, повече никога няма да види канелени кифлички от мен. Това го убива, но ще си държи устата затворена.

Дан се ухили.

— Никога не подценявай силата на домашната богиня.

Рита забърбори:

— Дан, преди да отведеш Самсон в обора, ще бъдеш ли така добър да ми дадеш ножица и гребен? И кърпа, да покрия раменете на Пепър. Трябва да оправя тази бъркотия, в която някой е превърнал косата й.

— Разбира се, Рита. — Той се качи на верандата, целуна я по бузата, прие една прегръдка от нея и влезе в къщата.

Когато вратата се затвори след него, Пепър изпита бодване на ревност и чувство за притежание. Дан беше неин. Очевидно не съществуваше нищо, освен приятелство, между Дан и Рита, но каква логика можеше да се търси в този прилив на съперничество, който я беше обхванал. Тя искаше сексът с Дан да е безразличен, безгрижен, като онзи, който правеха другите жени в събота вечер, и забравяха в понеделник сутрин. Вместо това неестествената топлина, която усети, я предупреди, че Дан е наблизо…

И мълчалив като привидение, той се върна.

Рита подскочи и ахна.

Пепър не. Не се нуждаеше от някаква свръхестествена връзка с този мъж — но я имаше.

Рита махна с ръка и отпрати Дан.

— А сега си върви. Ще ме разсейваш, ако стоиш тук, а оправянето на тази прическа изисква концентрация.

— На мен ми харесва прическата на Пепър. — Той се метна на седлото. — Кара я да изглежда като откачена фея.

— Комплимент, който би зарадвал всяка жена! — провикна се Рита след него, докато той се отдалечаваше към обора. След това произнесе с нормален тон: — Не разбирам как мъж, обут в каубойски ботуши, може да върви толкова тихо. Кара ме да подскачам всеки път. — Тя накара Пепър да седне, прокара гребена през косата й и изцъка с език отчаяно. След това уви кърпата около раменете й и резна с ножицата.

— Какво е физическото му състояние?

Внезапно извадена от мрачното си очакване, Пепър попита:

— Какво?

— Физическото му състояние. Всички в Дайъмънд знаят, че вчера е ходил на лекар. — И продължи с коварен тон: — Обзалагам се, че е проявил прекалена скромност, за да ти каже, че едва не е бил убит… на два пъти.

— Знаех, че е бил ранен, но не знаех подробностите. — Обзе я любопитство, макар да би трябвало да е безразлична. — Какво е станало?

— Никой не знае, но майка му и баща му прекараха около месец във Вашингтон в болницата, чакайки да видят дали ще живее, или ще умре. — Рита режеше и говореше, режеше и говореше. — Когато Ръсел се върна, разправяше, че командирът на Дан му казал, че е имал рядката привилегия да общува с толкова честен човек. Казал, че Дан има свръхестествена способност да надушва престъпление и не се отказвал, докато не бъде наказано.

При тези думи по гърба на Пепър минаха тръпки.

— Съжалявам. — Рита спря да подстригва. — Да не би да те порязах?

— Ъ-ъ-ъ… Предполагам, че да. — Дан подозираше Пепър. И как да не я подозира? Тя се държеше подозрително, а той бе служил в армията, което го бе научило да гледа света с присвити очи, да търси неприятност навсякъде. Беше се превърнал от момче, присмиващо се на закона, в мъж, който раздава бързо и безмилостно правосъдие. Сега тя бе усложнила проблема като го излъга — и той също го знаеше.

Намираше се в такава беда. Снощи беше използвала целия си опит, събран през годините, и го бе изправила пред себе си като щит, за да се предпази от най-дълбоката интимност с Дан. Той беше разбил щита, а тя дори не можеше да си обясни собственото си смущаващо смирение.

Що за инстинктивна женска глупост я бе накарала да го яхне? Или бе просто желание да му се хареса? Беше се залепила за него като най-слабата жена на света и знаеше как би интерпретирал капитулацията й… и се страхуваше какво може да стане след това.

Първо си е помислил, че е спечелил. След това се е запитал дали наистина я желае. А после щеше да започне да се измъква, да търси извинения, че я отбягва. А може би нямаше да се затруднява да проявява тактичност. Може би щеше да свие рамене и да си замине.

Или пък нямаше да го направи, а това я плашеше повече от всичко.

Искаше да му каже да не се тревожи за нейния преследвач, че животът й си е нейна работа, но не можеше да си представи Дан Греъм да я изостави в нужда. Ако не бяха правили секс отново, той все още щеше да й помогне.

Сама се беше забъркала в тази каша и тя ставаше все по-дълбока и по-сложна с всеки изминал миг.

Ножицата заработи отново и Рита каза:

— Както и да е, той никога не говори за състоянието на здравето си, но предположих, че на теб е казал.

Не й беше казал. Пепър дори не беше помисляла да го пита.

— Не знам — избъбри тя.

Рита се изкиска.

— Знам защо. Обзалагам се, че си нямала възможност да произнесеш и една дума, след като си се прибрала. — Като се наведе надолу, Рита прошепна в ухото й: — Толкова ли е добър в леглото, колкото разправят?

Шокирана, Пепър я сряза:

— Рита!

— Хайде де. Аз съм единствената жена в радиус от двеста километра, с която никога не е спал. Задоволи любопитството ми.

— Рита! Никога не си говорила по този начин! — След което добави със закъснение: — Освен това, не сме спали непрекъснато заедно.

— О-о, това е много лошо. — В гласа на Рита се долавяше нотка на копнеж. — Иска ми се да си мисля, че на някого му е хубаво. Аз се омъжих за Браян Домокос. Помниш ли го?

— Помня го. — Браян беше бледа имитация на Дан, красив, духовит, расов, но единствено в собственото си съзнание — и това на Рита.

— Ти никога не си го харесвала, нали? — попита Рита.

Пепър сви рамене смутено.

— Беше права. Мислех го за гръцки бог. А сега мисля, че е само проклет грък. Заряза ме и тръгна да преследва кариера на певец. — Браян носеше косата си като непълнолетния Елвис; свиреше на китара и пееше като Клинт Блек с болки в корема.

Освободена от необходимостта да бъде любезна, Пепър попита саркастично:

— И сега как е?

— Не ми се обажда. Ако се обади, ще се оплача на шерифа, че не плаща нищо за децата. — Рита си имаше отношение по въпроса. — Веднъж попитах госпожа Дрейс защо не се е омъжила повторно. Тя отвърна: „Знаеш как е с мъжете. Не можеш да живееш с тях, не можеш да държиш възглавница достатъчно дълго върху главите им, за да ги накараш да хленчат“.

Пепър се разсмя. Беше чувала госпожа Дрейс да го казва.

— Бях толкова шокирана. — Рита се присмиваше на себе си и на своята наивност. — Сега знам какво е имала предвид. Аз и децата живеем при моите родители. Нямам образование. Не мога да напусна Дайъмънд и не мога да се издържам сама.

Пепър се вбеси на съпруга на Рита и още повече се вбеси на Съдбата, която си бе играла с тях двете така безсърдечно. В момента преследваха Пепър за убийство и измама, и опасността я дебнеше по петите. Рита живееше залостена в малък град, където нямаше свестни мъже, които да я спасят, а тя нямаше как да се спаси сама. Пепър не знаеше коя от тях да съжалява повече.

Докато подстригваше стърчащите кичури, Рита улови изражението на Пепър.

— Не гледай така. Не е чак толкова лошо. На децата Браян почти не им липсва и ако има едно нещо, което да съм научила, докато бях омъжена, то е, че няма нищо по-лошо от това да си с неправилния човек.

— Има. — Например да си с мъж, който ти се струва правилния, на място, което чувстваш като дом.

Рита прегърна Пепър през раменете.

— Всичко ще се оправи. Ние сме силни жени. Накрая, каквото и да се случва, ние ще победим.

Каква беше поговорката? Ако не губиш присъствие на духа, докато всички около теб са паникьосани, очевидно не разбираш проблема. Това беше Рита.

Пепър се усмихна колебливо. Рита не беше виновна, че вижда винаги светлата страна. Това беше недостатък на характера.

— Разкажи ми всичко, което се е случило, докато те нямаше — предложи Рита небрежно.

Съзнанието на Пепър отскочи към убийството на бедния Ото Биерке.

— Ще отнеме много време.

— А ти никога не обичаш да говориш за това къде си била. — Рита прозвуча обидено, сякаш бе признала най-съкровените си тайни, а Пепър отказваше да й отвърне със същото.

Което беше истина.

— Рита… — заекна Пепър.

— Не, всичко е наред. Разбирам. При това, което си преживяла, трябва да е трудно да се довериш на някого. След като мине известно време, може би ще си в състояние да ми кажеш някои неща. Никога не съм излизала от щата, а тук е доста задушно. — В гласа на Рита отново прозвуча палава нотка. — Но предполагам, че си се върнала обратно заради твоята фантазия. Най-после да живееш с Дан!

— Ние живеем заедно по необходимост. Нужен ми е, за да ми помогне, докато започна да се справям с ранчото и… останалото. Какво да правим, познаваме се добре. — Пепър беше горда от прозаичния си тон. — Знам, че яде прекалено бързо. Той знае, че не мия чиниите, докато мога да отлагам. Аз знам, че се оригва всеки път, когато пие кока-кола…

— Знам, че ти се оригваш по-силно — обяви Дан от ъгъла на верандата.

Този път Пепър също подскочи. Значи я шпионираше.

Рита се изкиска.

— Ти винаги си била най-добрата в това, Пепър. — Тя махна кърпата от раменете й и изтръска косъмчетата. — Какво мислиш за подстрижката, Дан?

Сякаш се нуждаеше от покана, за да изрази мнението си!

Той прекоси верандата и този път ботушите му изтрополиха силно по дъските.

Пепър се надигна от стола и се опита да изглежда безразлична. Погледна го в лицето, но когато тъмният му поглед срещна нейния, клепачите й затрепкаха и се спуснаха над очите й. Над душата й. Той я изследваше критично, знаеше го, защото сърцето й биеше прекалено бързо, кожата й гореше и тя го искаше.

— Много красиво — каза той и гласът му беше дълбок и бавен, напомняше й за предишната нощ и всичките неща, които бяха правили заедно, когато тъмнината ги обви и единствените обещания бяха страстни и физически.

Рита сигурно усети, защото подсвирна и започна да си вее пред лицето.

Пепър знаеше, че тя никога не е била безразлична към него, но си спомни думите на Рита: „Дан има свръхестествена способност да надушва престъпление и не се отказва, докато не бъде наказано“. Пепър бе планирала да му каже истината за генерал Непиър. А сега… се страхуваше. Отново.

Беше й писнало да се страхува. Решението скова гърба й. Когато Рита си тръгнеше, Пепър щеше да слезе до Бойс, да отиде до ФБР и да признае. Може би нямаше да й повярват. Може би щяха да я осъдят жестоко. Тя можеше да понесе отказа да й повярват. Но не и Дан да не й вярва, не и той да я съди.

Хващайки ръцете на Пепър, Рита каза:

— Ела да ти покажа как изглеждаш.

Дан ги последва през вратата и в къщата, оглеждайки двете жени със силно задоволство. По някакъв начин се радваше, че баща му е издрънкал за Пепър, защото приятелството на Рита щеше да е още една връзка, която да държи Пепър тук. А оставането й в ранчото се бе превърнало в негова цел.

Той наблюдаваше от прага на банята как Пепър се поглежда в огледалото и зяпва. Прическата подчертаваше продълговатите й лешникови очи и финия нос.

— Изглеждам като Одри Хепбърн — прошепна тя.

— Винаги съм го мислила — призна Рита видимо доволна.

— А аз винаги съм си мислила, че ти си принцесата от вълшебната приказка, която ще живее вечно.

— И това може да стане. Още не съм умряла. — Това беше Рита, усмихваше се с кураж пред лицето на бедата. — Все повтарям на татко, че единственото, от което се нуждая, е капитал, за да отворя аутлет по Интернет, където да продавам парцалите си, и да печеля. Но той не ми помага.

Дан отстъпи, за да позволи на жените да излязат.

— Защо не?

Рита направи скръбна физиономия.

— Смята, че Интернет няма да изтрае.

Пепър се засмя.

— Аз ще ти дам парите — предложи Дан.

— Не съм правила намеци — отхвърли Рита предложението.

— Не мисля, че си правила. Виж, познаваме се от деца. Ти си организирана и мотивирана, и няма да си вра носа в работата ти. Нещо по-важно, не знам за теб, но ми призлява вече, че нашите родители се мъчат да ни съберат. След като натрупаш достатъчно в банката, ще можеш да се махнеш. Но ако не искаш капитала ми…

Рита едва не се нахвърли върху него:

— Ще го взема.

— Ако потръгне добре — обади се Пепър, — ще продавам някои уникални семена и растения. Рита, можеш да направиш сайт, който продава дрехи и цветя. Може би някои от другите жени в града имат също неща, които да предложат. Можеш да вземаш комисиона.

Лицето на Рита се оживи.

— Сайтът ще представлява нещо като общ местен магазин за жени.

— Дали ще проработи? — попита Дан.

— Разбира се. Нека ти покажа. — Рита включи телевизора в дневната. — Ако мога да намеря информацията, където продават такива неща…

Докато проверяваше каналите, лицето на Опра изпълни екрана и с най-топлия си и най-заинтригуван тон тя попита гостенката в студиото си:

— При тази скорошна мъка тревожите ли се, че трагедията ви преследва?

Дан не беше свалял погледа си от Пепър, така че видя как тя трепва силно, сякаш я бе ударил ток. Лицето й пребледня. Погледът й беше закован върху екрана и Дан също погледна нататък. Позна жената.

Генерал Непиър с пронизващите си сини очи и вчесаната си назад коса. Тя погледна от телевизора и отговори:

— Ни най-малко, защото винаги превръщам нещастието в нещо позитивно за себе си и за другия.

Докато Пепър се взираше напрегнато, тъмните й зеници бяха погълнали целия цвят на очите й, генерал Дженифър Непиър бърбореше за смъртта на нейния помощник и как ще преследва неговия убиец, докато го намери.

— Не харесвам тази жена — каза Рита възмутено.

— Почакай! — Дан я спря, когато тя понечи да смени канала.

— Съжалявам, Дан. Да не би да я познаваш от времето, когато си служил?

Наблюдавайки Пепър, той отвърна отсъстващо:

— Срещнах се с нея веднъж, но аз служих на терен, не съм имал много вземане-даване с генерали. — Той хранеше толкова уважение към генералите, колкото всеки войник: те бяха необходимо зло, надути бърборковци или големи политикани, а най-често комбинация от всичките три неща.

Но беше очевидно, че Пепър познаваше генерала и това познанство не бе оставило добри спомени. Пепър не изпускаше дума и когато генерал Непиър каза, че полицейският художник е нарисувал извършителя, следвайки нейните описания, Пепър изпъшка толкова шумно, че дори Рита забеляза.

— Пепър? Какво не е наред? — попита тя.

На телевизионния екран се появи рисунка на бяла жена над трийсетте с тъмна коса, тъмни очи, голям нос и вдадена навътре брадичка. Дан не я позна.

Но Пепър се позна. Или? Рита я притисна в стола и тя се подчини, без да обръща внимание нито на нея, нито на Дан, изцяло погълната от телевизора. Тя гледаше напрегнато и слушаше, когато генерал Непиър произнесе името на жената — Джаки Портър — и призова зрителите да съобщят, ако са я видели. Тя се разтрепери, когато генерал Непиър обяви, че заради голямото търсене се е съгласила да направи допълнителна обиколка за раздаване на автографи в западните щати.

Пепър се отпусна едва когато една танцуваща бутилка с белина изпълни екрана.

Той видя момента, когато тя си спомни, че в стаята има още двама души. Погледът й обходи наоколо, срещна неговия и той прочете страха в очите й — страх от него.

— Рита — подзе Пепър, — правилно ли чух, че не харесваш генерал Непиър?

— Студена е. Всеки път, когато я видя, си мисля, че е най-безчувствената жена на този свят. Защо?

— Аз й се възхищавах. Много. — Пепър стана, сякаш нищо не се е случило. — Кога се прибират децата ти от училище?

Леко озадачена, Рита каза:

— Шели се прибира след около час.

— Познавам те. Перфектната майка. Сигурно искаш да си бъдеш вкъщи, когато си дойде. — Тя побутна Рита към вратата. — Но ти благодаря, че се отби. Беше ми много приятно. И ми липсваше. — Гласът й потрепери: — Наистина. Надявам се, че ще можем да те посетим скоро.