Кристина Дод
Почти влюбени (27)

Глава 26

Нежно като летен бриз Пепър докосна устните на Дан с нейните.

— Трябва да се подготвиш, за да не пострадат хората ти. А аз трябва да си подредя една чанта и да я взема със себе си, когато отида да се скрия.

Вярно беше. Чакаха го приготовления, а тя трябваше да си стегне багажа, но не му се искаше да я остави да тръгне. Целуна я отново, само веднъж, и я пусна.

— Малка чанта — инструктира я той. — Четка за зъби, кат бельо за смяна, най-необходимото. Ще си тук, преди седмицата да е свършила.

— Страхотно. — Тя се усмихна, но устните й бяха като вдървени, а очите — широко отворени и тревожни.

— Не се притеснявай. — Тонът му беше успокоителен. — Ще те измъкна навреме.

— Знам, че ще го направиш. — Тя отново го целуна. — И ти ще си добре, нали?

— Имам двама души в града. Имам човек в ранчото. Групата е на място, чака само терористите да се приближат. Няма да струваме пукната пара, ако не се преборим с негодниците.

Думите му сякаш не достигаха до нея. Тя изглеждаше още по-уплашена. Но вдигна брадичка.

— Аз също. Накрая всичко ще се оправи. Нали? — Като войник, отиващ на война, тя тръгна към вратата. Спря, преди да прекрачи прага, и го изгледа дълго. И с глас, който прозвуча болезнено искрено, каза: — Обичам те. Веднага щом всичко това приключи, ще се оженим.

Тя изчезна към спалнята си, а той я изпрати с дълъг поглед. Странно. Беше изразила страха си от това, че той може да умре, но в същото време се държеше, сякаш нямаше търпение да се махне оттук. В съзнанието му се прокрадна грозна мисъл.

Само от своята безопасност ли се интересуваше?

Той се движеше тихо, така че старите дъски на пода не скърцаха. В кухнята. В трапезарията. До вратата на спалнята й…

Един бърз поглед показа, че я няма там. Когато тръгна към банята, се опита да си каже, че паниката е нормална реакция сред цивилните. Но когато въпреки всичко не я откри никъде, излезе навън, ядосан. Когато се сблъскаха с идеята за битка, повечето хора бягаха да спасяват живота си.

Но Пепър… Пепър винаги бягаше, особено когато се касаеше за него. Той изскърца със зъби, когато стъпи на верандата и я видя да бърза към пикапа му, облечена със старото си сако, прехвърлила раница през рамо и неговата връзка ключове.

Беше казала, че го обича. Беше казала, че ще се омъжи за него. И бе използвала думите, за да скрие истината. Бягаше отново. След всички обещания и клетви, го оставяше. Той хукна към нея през поляната, оттатък чакълестата алея.

Точно преди да я хване, Пепър го усети и се извъртя. Видя уплашения й поглед, инстинктивното й отскачане към пикапа. Хвана я през кръста. Двамата залитнаха и той се извъртя така, че когато паднаха, тя се оказа върху него. Чантата се плъзна.

Когато се търкулнаха в тревата до алеята, и двамата говореха.

— Трябва да ме пуснеш да си отида. Отново ти донесох неприятности.

— Ти си моя. Никога не си имала друг. — Дан беше поразен от думите, от твърдението. Дори не подозираше, че мисли такова нещо.

— Слушай. — Пепър се подпря на него и обхвана лицето му с ръце. — Генерал Непиър ме търси. Мен. Ако се махна оттук, ще ме подгони. Ще раздели преследвачите и ти ще имаш шанс срещу тях.

— Лъжкиня. Бягаш, защото те е страх.

Погледът й се сведе под безпощадното му презрение.

— Махам се, за да ти помогна.

Беше бесен.

— Не ми минавай с тия! През всичките тези години никога не си си позволила друга връзка, защото една връзка е дълготрайна. — Тя притихна и той знаеше, че най-малкото е на прав път. — Да, така е. Ако обичаше някого, който и да е той, щеше да се наложи да останеш на едно място и да се стараеш да поддържаш любовта си жива. По-лесно е да бягаш.

Тя се изви, опита се да се дръпне от него.

— Това е нелепо.

Сега я разбираше. Разбра всичко сега.

— Затова се ядоса толкова, когато исках да намериш семейството си. Не искаш да ги познаваш. Страхуваш се, че не си достатъчно добра за тях.

— Моето семейство не е проблемът тук.

— Не, проблемът е, че ти каза, че ме обичаш. Обеща да се омъжиш за мен, когато всичко свърши, а сега бягаш. Осъзнаваш ли, че ако тръгнеш, ще съсипеш цялата организация, която отне месеци и един милион долара, за да бъде организирана?

— Не, не си казвал такова нещо.

— Не мислех, че има нужда. Мислех, че ще изчакаш правилния момент, за да бъдеш транспортирана оттук. И… хм, защо съм го мислил? Защото ти каза, че отиваш само да стегнеш една чанта! — Той изкрещя своето страдание да бъде изоставен от жената, която обичаше… отново. Жената, която обичаше. Жената, която веднага щом осъзна, че има опасност да бъде убита, или още по-лошо — да бъде част от неговия живот завинаги — изприпка като хлебарка към изхода.

Тя трепна.

— Не е каквото си мислиш. Ще се върна, за да бъда с теб завинаги…

Отвратена от своята проява на искреност, тя го отблъсна от себе си. Той се изправи.

— Не се тревожи, ако преживея това, няма да те принуждавам да спазиш обещанието си да се омъжиш за мен. Няма да го направя. Ти си страхливка във всяко едно отношение.

Тя се сви, взираше се в него, сякаш беше разбил мечтите й. Очите й… Разпозна израза в тях. Беше виждал очи като нейните и друг път, когато бе държал онова дете в ръцете си и видя шока от болезнена смърт.

Шокът да види този израз върху нейното лице подейства като плесница на сетивата му. Това бе момичето, което беше обичал като момче, а сега обичаше като мъж. Тя беше сложна жена, която не се доверяваше лесно, ако изобщо го правеше. Той, мъжът, който вярваше в инстинктите си, никога не бе усещал и капчица измяна от нейна страна.

Но той чу инстинктите си по отношение на себе си, чу ги силно и ясно, а те крещяха, че е очаквал беда. Беше готов за предателство. Бе обвинил Пепър, че позволява миналото да влияе вредно на всичките й отношения, когато той правеше съвсем същото.

— Аз съм глупак — прошепна той.

Раменете й се сведоха. Долната й уста се разтрепери. Очите й се изпълниха със сълзи.

— Слушай, Пепър… — Как щеше да обясни чувствата си?

Като жена на ръба на емоционален срив, тя неловко се изправи на крака. Изхлипа толкова сърцераздирателно, че прозвуча почти фалшиво.

— Съжалявам. Недей. — Той стана и се опита да я прегърне.

Тя се отпусна срещу него. Тежестта й го хвана неподготвен. И не видя изобщо какво се задава.

Тя хвана китката му, опря пета зад коляното му и той изгуби равновесие.

Приземи се по гръб. Но се търкулна и се изправи с едно плавно движение.

Всички следи от измамената и наранена любовница бяха преодолени. Пепър Прескот стоеше права и висока. Гледаше го, сякаш беше паразит. След което с възможно най-голямата скорост се отдръпна извън обсега му. Държеше гладък пистолет в ръката си. Деветмилиметрова берета, като онзи, която беше в кобура му отстрани.

Като онази, която…

Той опипа за оръжието. Нямаше го.

Пепър беше направила онова, което никой мъж не бе успял да направи. Беше го лишила от оръжието му.

Би трябвало да е смразена от начина, по който гледаше нея и пистолета, но всъщност беше адски ядосана. Не, не ядосана. Бясна, разярена, готова да го убие, че я е наранил по всички възможни начини. Заради това, че я е предал, както всички други хора в живота й. Мразеше го… защото го обичаше, а той се беше опитал да я съсипе.

С глас, който прозвуча равен и студен като този на генерал Непиър, Пепър каза:

— Благодаря ти, че ми напомни една вечна истина, Дан. За секунда бях забравила. Всеки го е грижа за него си и никой не вярва на човек като мен.

Погледът му се местеше от нея към пистолета, от нея към пикапа, сякаш преценяваше шансовете си да я събори.

— Остави това нещо. Няма да ме застреляш.

Тя произнесе тихо и отчетливо:

— Защо не изпробваш теорията си?

Той погледна студеното, черно око на пистолета, неподвижен в ръката й. След това погледна в нейните очи.

Позволи му да види яростта, която я движеше.

Не помръдна.

Тя се усмихна, леко повдигане на устните, движение почти болезнено в своето терзание.

— Добро решение. И помни: не съм нито страхливка и лъжкиня, нито съм жената, която ти току-що обиди. Наистина се радвам, че имам причина да те убия.

— Схванах.

— А сега ми кажи плана. Ако не мога да тръгна сама, трябва да знам къде отивам, къде ме изпращаш да се скрия, и как ще стигна до там.

— Имам човек, който ти пази гърба… — Дан се огледа, сякаш очакваше той да се появи.

— Който ме следи — поправи го тя цинично.

Той пристъпи към нея.

— Не. Грижи се за безопасността ти.

Тя отстъпи. Искаше да го застреля, а той изглеждаше достатъчно луд, за да рискува. Беше позволила гнева да я завладее; не беше мислила за това. Не знаеше къде ще отиде. От друга страна, с пистолета на Дан в ръката си, не трябваше да слуша неискрените му извинения.

— Можеш ли да ме измъкнеш оттук рано?

— Не, но имаме два часа от момента, в който терористите тръгнат… — Дан спря. От джоба му се разнесе жужене. С любезност, която изглеждаше не на място след тяхната враждебност, той попита: — Имаш ли нещо против да отговоря?

— Моля. — Тя посочи със свободната си ръка. — Заповядай. Но внимавай да не би случайно да извадиш оръжие, когато вземаш микрофона.

— Разбрах. — Сякаш не стоеше, насочила собствения му пистолет към него, Дан сложи слушалката в ухото си и се заслуша; лицето му беше сковано и спокойно. — Полковник, предположих, че това е хитрост. Колко души?

Пистолетът ставаше все по-тежък. Пепър вдигна раницата си и я преметна през рамо.

Тонът на Дан стана по-остър.

— Ще я изпратя в хижата. — Той заслуша отново, след това добави: — Ще направя каквото мога. — Въздъхна и я последва на безопасна дистанция към пикапа. Ръцете му бяха празни, а очите присвити и пресметливи.

— Какво става?

— Непиър, Шустър и техните хора са наели изпълнители да заемат техните места, така че те да могат да се движат през ранчото незабелязани. Един от заместниците е станал подозрителен и се е свързал с властите. Чака ни работа.

Пепър се засмя, слаб звук, лишен от веселие. Тя отвори вратата на пикапа.

— Последвай ме, ако искаш, но моля те, помни, че стрелям много добре и че наистина искам да те убия. Точно сега ми се иска много повече да убия теб, отколкото генерал Непиър, а това говори много.

— С моя помощ можеш да оцелееш.

Гневът, за който тя мислеше, че е под контрол, избухна в остри думи:

— Имах вече помощта ти. Не мисля, че мога да понасям повече помощта ти!

Той вдигна ръце.

— Иди в старата хижа. Тя е подсилена, заредена е с амуниции. Заведох те там умишлено, така че да знаеш къде да избягаш, ако нещата се влошат. — Той кимна към пикапа. — Но ще се наложи да вървиш. Аз ще отворя вратата на хижата оттук.

Тя се подигра:

— И ще я отвориш пак, когато искаш да влезеш?

— След като влезеш, ще видиш. Тя е непревземаема.

— Ами ти? — Тя чу в къщата да се включва пронизителна аларма.

Той погледна пейджъра си и пред очите й се превърна в мъж, обзет от нужда за отмъщение, войник, който ще спечели, какво и да му струва… воин.

— Ярнел. Група въоръжени мъже току-що са минали през Дайъмънд. Няма да можеш да излезеш, след около половин час те ще са тук. Тръгвай. — Той не изглеждаше да се движи по-бързо, но в миг изчезна в къщата. Изчезна, сякаш никога не е бил тук.

Тя се поколеба, после реалността я блъсна. Сърцето й подскочи. Не смееше да рискува.

Генерал Непиър най-после я беше намерила.

Слънцето залязваше, когато Пепър пъхна пистолета в джоба на сакото си и тръгна по пътеката зад къщата към старата хижа. При бърз ход щеше да й отнеме десет минути, за да стигне до там. Осем, ако тичаше, но пътеката се виеше стръмна, раницата тежеше, а тя не смееше да пристигне задъхана. Нуждаеше се от дъха си, както и от съобразителността си.

Това беше конфликтът, от който се бе страхувала толкова време, и точно както се бе опасявала — щеше да е сама. Може би щеше да умре… сама. Странно как тази сцена на алеята едновременно беше съсипала живота й и направила корав гърба й. Може и да умреше, но щеше да се бие докрай, защото отчаяно искаше да живее. Да живее, така че да може да чуе Дан Греъм как й се извинява, че е имал погрешно мнение за нея, а тя наистина искаше да го види унизен, както когато я молеше да се омъжи за него…

Но тук въображението й я изостави. Не успяваше да си представи тази картина. Дан Греъм? Унизен? Засмя се кратко, но смехът премина в ридание и тя го преглътна.

Сега не можеше да мисли за Дан. Трябваше да се концентрира върху спасението си.

Докато се катереше, гората стана по-гъста. Боровите иглички се хлъзгаха под краката й. Можеше да подуши страха по себе си. Страх, секс и Дан. Не беше точно парфюмът, който се надяваше да вдиша с последния си дъх.

Излизайки на малка поляна, тя видя хижата и за първи път осъзна защо Дан е разчистил района. Никой не можеше да се промъкне тайно в нея.

Тя бързо тръгна към верандата. Вратата се отвори плавно при докосването й, с тежест като врата на банков трезор. Дали беше бронирана? Несъмнено. Щеше ли да устои на взрив? Не смееше да разсъждава за това. Кожата й настръхна, когато обхвана с поглед тъмния интериор.

Вътре беше тъмно. Хижата се намираше от сенчестата страна на планината. Слънцето залязваше. Прозорците бяха тонирани, така че да не влиза никаква светлина, и вероятно и да не излиза. Единствената стая беше отчасти пещера и миризмата на влажна пръст и скала я накара да осъзнае, че това ще е може би нейният гроб.

Като извади фенерчето от раницата си, тя освети стените и ъглите. Както и преди, мястото изглеждаше запуснато. Масата, столовете, пейката и сандъкът още стояха в центъра на стаята; на едната стена имаше огромна камина. Тя направи една предпазлива крачка и чу бързо изтопуркване от крачета на гризач. Изскърца със зъби, но знаеше, че мишката би изяла трупа й, ако не се стегне веднага.

Едва не припадна, когато от сенките зад нея се чу:

— Какво става, малка госпожице?

— Сони! — Обръщайки се бързо, тя го видя да изкачва наперено стъпалата, млад, самоуверен… терорист?

Той докосна шапката си с пръст.

— Има ли нещо, с което мога да ви помогна?

Тя се обърна с гръб към стената.

— Аз… само… — Бързо мушна ръка в джоба на сакото си за пистолета. — Какво правите тук?

Той се усмихна, но откритият чар, който демонстрираше преди, сега изглеждаше неясен.

— Дан не ви ли каза? Дойдох да помагам.

От другата страна на верандата се чу друг мъжки глас:

— Да помагаш за какво? — показа се Хънтър Уейнрайт. — На нея ли? Тя е умна жена. Няма да повярва в това.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Уейнрайт? — Сони се залюля напред-назад. — Защо ли е нужно да питам.

Преди той да успее да скочи, Пепър насочи пистолета към него.

— Не го прави.

Сони се поколеба за миг. Изгледа я невярващо.

— Какво правиш? Аз съм твоят човек.

Дан беше казал, че в ранчото има каубой, който да я защити. Но Сони? Напереният, омразен Сони?

Хънтър се изсмя презрително и тръгна към нея.

— Тя няма да ти повярва.

Пепър насочи пистолета към него.

— Но не съм казала, че ще повярвам на теб. — Само че той беше по-възрастен, чувствителен, докато Сони изглеждаше безразсъдно момче, склонно към импулсивни решения, като решението да получи подкуп и да я убие.

Въпреки това не можеше да покрие и двамата с един пистолет. Генерал Непиър идваше. Пепър трябваше да влезе в хижата. Трябваше да направи избор.

Тогава Сони направи избор вместо нея. Втурна се към Уейнрайт, събаряйки стария каубой. Уейнрайт се приземи глухо, но показа забележителна способност да се справя. Той изби краката на Сони от земята и се метна върху него с огромна сила. Двамата се търкулнаха към Пепър, бъхтейки се един друг с истинска омраза.

Пепър взе решение, което не искаше да вземе. Решение за част от секундата.

С приклада на пистолета си удари Сони. Младият мъж изпъшка и се просна по лице на верандата.

Пепър потръпна; усети как се изпотява. Скалпът му беше издал глух звук. Тя не го мразеше чак толкова, но не смееше и да го пусне вътре.

Хващайки Уейнрайт за яката, тя го дръпна в хижата. Изследва ключалките и осъзна отново, че Дан е прав. Никой не можеше да влезе, освен ако не го пуснеше. Затвори вратата. Тя се затвори така тихо, както се и отвори, с безвъзвратност, която я накара да поиска да се втурне обратно навън и да рискува.

Но това беше глупаво. Ако Дан можеше да се защити оттук, значи можеше и тя, особено с помощта на този мъж. Погледна разтревожено към Уейнрайт. Той не й се видя особено готов да помага. Всъщност, изглеждаше по-скоро притеснен, докато попиваше разкървавения си нос с чистата си бяла кърпичка, отколкото готов да й помага да се подготви за битка.

— Мислиш ли, че Сони ще е добре, когато терористите се появят? — попита тя. — Не ми се мисли, че ще го убият, задето се е провалил.

— Надявам се да го застрелят. Винаги се прави на голям умник, нали знаеш.

— Знам. — Когато Уейнрайт й напомни за недостатъците на Сони, тя се почувства малко по-спокойна за избора си.

Но въпреки това не изпускаше от око Уейнрайт, когато притисна ръка към повърхността на масата. Тя не помръдна. Мебелировката беше като всичко останало тук — неочаквано здрава. Като остави раницата и беретата, тя отвори капака на сандъка, освети вътрешността с фенерчето и подскочи, когато оттам изскочи една мишка.

Когато се дръпна назад, Уейнрайт взе пистолета й.

— Мадам, радвам се, че пуснахте това оръжие, защото трябва да ви кажа, че не обичам да удрям жени, но щях да го направя, ако се налагаше.

Тя се взря в пистолета, който Уейнрайт бе насочил към нея. Беше повярвала, че Дан е изпратил някой да й помага. Просто беше направила погрешния избор.