Кристина Дод
Почти влюбени (3)

Глава 2

Книгите се приземиха на бетонния под със силен плясък.

— Кой е там? — изви се гласът на генерал Непиър над редиците с коли.

С изострения инстинкт на дива котка Джаки хукна. Като се приведе надолу, тя се запровира между колите. Знаеше къде отива — стига да успееше да стигне до целта си.

Във въздуха се разнесе втори изстрел. Предното стъкло на един автомобил се пръсна, посипвайки Джаки със стъкълца.

— Стой! — изкомандва генерал Непиър.

Всички инстинкти подсказваха на Джаки, че трябва да бяга, и тя им вярваше както никога преди. Скри се зад една колона. Прозвуча още един изстрел. Разби се още едно стъкло — но този път далече.

Когато генерал Непиър извика отново, гласът й дойде от срещуположната посока.

Беше изгубила следите на Джаки.

А Джаки стигна целта си — тънко жълто найлоново въже, което висеше близо до една колона от един от високите и широки отоплителни отвори. Беше го забелязала на влизане. В Тексас баща й беше измайсторил люлка от такова въже. Всички те — по-голямата й сестра, приемният й брат и малката им сестричка — тогава бебе — можеха да се люлеят на нея едновременно. Тя внимателно дръпна въжето, страхувайки се, че може да падне върху лицето й и да накара генерал Непиър да изтича.

Въжето издържа.

Използвайки ръцете и краката си, Джаки се заизкачва нагоре по него. Заради изпълнените с адреналин вени почти не чувстваше напрягането на мускулите си, но, боже мили, трябваше ли да диша толкова шумно?

Когато се изравни с отоплителните тръби, които се отдалечаваха спираловидно в тъмнината, тя ги загледа с трепет. В детството си по време на преминаването от един приемен дом в друг беше бягала много пъти. Веднъж дори се беше скрила в някакъв подобен гараж, затова знаеше, че когато се плъзне по тънката метална кутия, ламарината може да издумка под тежестта й и да стресне генерал Непиър.

Но нямаше друг избор. Генерал Непиър претърсваше целия гараж. Тя спря да вика, но стъпките й се движеха с увереност, която смрази Джаки.

Джаки леко се отпусна върху тръбата.

Когато ламарината се огъна и изпука, в гаража със скърцане на гуми спря една кола.

— Кучи син! — изсъска злобно генерал Непиър.

С хлъзгави от пот длани Джаки дръпна въжето горе към тръбата.

— Полиция! — проехтя мъжки глас. — Пуснете оръжието!

На Джаки й се прииска да изпсува.

Полиция. Ако беше нормална жена, щеше да погледне на полицаите като на свои спасители. Но с нейното досие те нямаше да й повярват, когато кажеше, че известната генерал Непиър е застреляла помощника си. А дори да повярваха, докато извършеха тестовете върху оръжието и потвърдяха, че Джаки е невинна, Непиър отдавна щеше да е избягала — след като е очистила Джаки.

Джаки знаеше, че същите принципи, които бяха ръководили действията на генерал Непиър нагоре по стълбицата на американската армия, ръководеха действията й и сега. Тя щеше да е безпощадна в преследването на изкупителна жертва.

Тази изкупителна жертва беше Джаки.

Като държеше главата си надолу, тя запълзя бързо към входа на гаража, разчитайки, че виковете на полицията и яростните отговори на генерал Непиър ще заглушат шума от бягството й. Разполагаше с броени минути, преди Непиър да ги убеди в своята невинност.

За Джаки това време беше всичко. Тръбата влизаше в бетонната стена до широкия отвор. Чистият въздух я мамеше, притегляйки я напред.

Но тук не висеше удобно въже. Нямаше как да се спусне надолу, а от бетонния под я деляха повече от четири метра.

Не й оставаше избор. След бързо поемане на въздух тя се плъзна от тръбата, увисна на ръце за една секунда, след това скочи.

Сблъсъкът със земята отекна болезнено през глезените й. Тя не можеше да се движи. Падна.

Един вик потвърди, че са я видели.

Тя се претърколи, изправи се на крака и започна да тича. Тичаше към свободата.

Веригата на входа издрънча. Виковете станаха по-силни. Чу се шум от стъпки.

Не мислеше, че са близо.

Не посмя да погледне назад.

Един изстрел направи дупка в бетонната стена точно над главата й.

Почти беше стигнала.

Вратата почти се бе спуснала.

В този момент, точно преди вратата да изтрака и да се затвори, тя легна на земята и се претърколи под нея.

След като отново се изправи, хукна с все сила. Зад нея прозвуча още един изстрел, улучи вратата на гаража, рикоширайки близо до главата й.

Зад нея се чуваха виковете на мъже и жени.

Вратата отново се вдигна с дрънчене, но тя зави зад ъгъла на улицата. Имаше няколко души, стояха и гледаха към гаража, но отстъпиха, когато изтича покрай тях и се спусна към пресечката.

Тук още никой не беше чул врявата от долу. Музикантите, които свиреха на тротоара пред едно кафене, заглушаваха всеки шум. Туристите и местните се наслаждаваха на топлата юнска нощ. Неподозиращи за драмата, разразила се съвсем наблизо, те отпиваха от напитките си. Бъбреха.

Въпреки че дъхът й бе спрял в гърлото, Джаки се опита да мине с бавна стъпка покрай кафенето. Като взе червеното сако, преметнато върху облегалката на един свободен стол, тя побърза да го облече. Бръкна в чантичката си, извади една шнола, усука косата си и я вдигна на тила, след което я захвана с шнолата.

Пръстите й трепереха. Тя чу един вик зад себе си и тялото й потръпна, сякаш бе простреляна.

Но не беше. Все още не.

Един бърз поглед назад я увери, че полицаите не са я забелязали. Бяха се пръснали във ветрило, движейки се бързо.

Тя крачеше като човек, който знае къде отива. Зави отново зад ъгъла, оставяйки ярките светлини и големите тълпи зад себе си. Видя една алея и прекоси улицата. В далечния край съзря изход. Спасение.

Влезе в сенките и си пое дъх. Тук можеше отново да помирише миналото — боклук, тъмнина, паника и предателство.

Приведена, и като се държеше близо до оградата, тя заобиколи кофите за смет, притичвайки по разбития асфалт. Не можеше да навехне глезена си сега. Не и със смъртта, която я следваше по петите.

Звуците от улицата идваха заглушени. Тя се отдалечаваше от порядъчността, връщаше се назад, към подземния живот. Сред отпадъците се чу притичване на плъхове, отчаяното мърморене на някакъв клошар, сгушен в кашона си.

Джаки пъхна ръка в чантата си. В едно отделение вътре държеше останките от своето минало, защото жена като нея никога не вярваше напълно на онази кучка Съдбата. Жена като нея никога не се чувстваше напълно спокойна. Жена като нея винаги се оглеждаше през рамо.

Щеше да отиде на международното летище „Дълес“, където имаше шкафче. Вътре се намираше раница с десет хиляди долара в брой, две лични карти, малка чантичка с тоалетни принадлежности и комплект дрехи за преобличане. Щеше да си купи билет за първия самолет и да замине, преди полицията да й е направила портрет и да го е пуснала по медиите.

Дали книжарницата имаше охранителна камера, на която да се вижда лицето й? По всяка вероятност. Ако калпавият й късмет продължаваше, те разполагаха със снимката й.

Спирайки преди края на алеята, тя извади швейцарско армейско ножче. Намери ножицата.

Пет минути по-късно, когато излезе спокойно от алеята, косата й беше подстригана ниско, двете половини на ризата й бяха вързани под бюста, така че татуировката в основата на гърба й да се вижда и гримът й бе изтрит.

Джаки Портър беше мъртва.

Нейното място бе заела Пепър Прескот.