Кристина Дод
Почти влюбени (2)

Глава 1

Джорджтаун, окръг Вашингтон

Началото на юни

Седемнайсет години по-късно

Джаки Портър се надяваше, че не се е изложила, като падна на колене пред идола си. Това беше невероятна възможност и тя я очакваше със смесица от ужас и вълнение, но какво трябваше да прави? Генерал Дженифър Непиър беше това, което Джаки искаше да представлява след двайсет години — жена, успяла със собствени сили.

Джаки също щеше да успее със собствени сили. Докато напредваше към началото на опашката, която се виеше през модерната книжарница в Джорджтаун, тя стискаше многократно препрочитаната автобиография на генерала и екземпляр от новоизлязлата й книга, която очертаваше и обясняваше принципите, които я бяха довели до успех. През цялото време Джаки лелееше тайната надежда, че генерал Непиър я е създала за нея.

Генерал Непиър беше загубила родителите си при ужасни обстоятелства — също като Джаки. Беше преминавала от семейство в семейство — също като Джаки. Беше правила грешки в младостта си, грешки — толкова ужасни, че едва бе успяла да се възстанови от позора и срама — също като Джаки. И все пак бе преобърнала живота си, отишла в Уест Пойнт, присъединила се към армията, и сега бе жената с най-висок ранг в американската армия.

Джаки погледна към голямата снимка, закачена над масата, на която генерал Непиър даваше автографи.

Генерал Дженифър Непиър беше петдесет и пет годишна, привлекателна жена с пронизващи сини очи и тъмна, посивяваща коса, събрана и пъхната под военната фуражка. Тя тренираше всяка сутрин, строго контролираше тялото си и се поддържаше в отлична форма. Беше изкусен стрелец. Живееше според принципите на дисциплината, изложени в книгата й.

Сега Джаки живееше според същите принципи. Тренираше всеки ден. Упражняваше се в стрелба и самозащита. Не се отклоняваше от целта си и не позволяваше нищо — ни приятелство, ни забавление, ни романтична връзка — да я отклонят от пътя й.

Генерал Непиър никога не се бе омъжвала, посвещавайки живота си на своята кариера, и въпреки че Джаки бе избрала различна кариера — градинарството — влагаше цялата си страст в изграждането на успешен бизнес в сферата на озеленяването във Вашингтон. Справяше се добре като за бедно сираче от Тексас. И ако понякога нощем я болеше от самота и си спомняше онази ужасна грешка с малко повечко нежност… то през деня живееше живота, който си бе създала, и това беше достатъчно.

Сега Джаки чакаше на опашка да благодари на генерал Непиър за нейното ръководство. Протягайки врат да види жените, които бяха минали, тя за първи път зърна своята героиня.

Генералът изглеждаше по-стара и не чак толкова запазена, колкото на снимката, и Джаки си помисли: ретуш.

След което се смъмри, че е цинична. Все пак жената беше на продължителна обиколка за представяне на книгата. Бяха я интервюирали от телевизията и радиото. Сигурно беше изтощена. Но във всяко друго отношение изглеждаше точно така, както Джаки си я беше представяла. Опашката се придвижи напред и сърцето на Джаки се разтуптя по-силно.

Беше подбрала внимателно дрехите си за този момент, носеше тъмносиня пола и бяла блуза, прихваната на талията с колан, предназначен да подчертае възможно най-много ръста й от сто и седемдесет сантиметра и да прикрие пищния й бюст. Сандалите й бяха в тъмносиньо и бяло, ниски и консервативни. Както генералът съветваше, бижутата й бяха традиционни, но въпреки това скъпи: златни обици, златна верижка и обикновен часовник с черна кожена каишка.

Всяка жена, която се изправяше пред генерал Непиър, бързаше да избъбри колко й се възхищава, произнасяйки почти същите думи, които Джаки бе запланувала да каже, но когато Джаки се приближи до масата, цялата предварително подготвена реч излетя от главата й. Пръстите й трепереха, когато подаде на генерала книгите за автограф.

Генерал Непиър впери поглед в нея.

— Как се казвате?

— Пеп… — прекъсна се тя по средата. — Джаки. Джаки Портър. — Трябва наистина да беше смутена — едва не издрънка истинското си име.

— Как точно се изписва, Джаки?

— Д-ж-а-к-и П-о-р-т-ъ-р.

— Искате ли да ви напиша нещо специално? Честит рожден ден? Или…?

— Не. Не, исках само да кажа… — О, боже, искаше й се да падне на колене и да целуне подгъва на дрехата й.

Генерал Непиър разтвори новата книга и започна да пише.

— Да?

— Аз само… само… — Хайде, Джаки, изплюй го. — Исках да ви кажа колко много ме вдъхновявате. Аз съм… бях от… Аз съм от Тексас и съм отгледана в приемни семейства точно като вас. Направих много бъркотии и когато прочетох автобиографията ви, се почувствах така, сякаш сме сестри по душа.

Генералът кимаше и слушаше, докато пишеше името й със замах, след което премина към автобиографията си и написа името й отново.

— Радвам се, че съм могла да помогна. Затова написах тези книги. Чувствах, че имам какво да кажа. — Тя отново погледна право към Джаки и скръсти ръце на масата пред нея. — Важното е, че независимо от това какви пречки се изпречат на пътя ви, не трябва да се предавате.

— Знам! — Внезапно речта й се отприщи. — Когато казвате в книгата си: „Разочаровах хора, които са вярвали в мен, разочаровах и себе си, и дължа на тях и най-вече на самата себе си да успея“, това засегна някаква струна в мен.

— Наистина ли? — Погледът на генерала се стопли. — Поласкана съм, че сте запомнили думите ми.

— Помня всичките ви принципи в живота. Виждате ли, баща ми беше свещеник, а аз бях осемгодишна, когато полицията дойде и каза, че той и майка ми са загинали, след като са присвоили голяма сума пари от тяхната църква. Властите ме разделиха от сестрите ми и приемния ми брат, а сестра ми им помогна. Бях толкова ядосана, че исках да си го върна на целия останал свят. — Хората на опашката зад Джаки станаха нетърпеливи, а жената, която подаваше на генерала книгите, се приготви да я прекъсне, затова Джаки заговори по-бързо: — Избухвах, направих си татуировки, бягах от приемните семейства, крадях неща от магазините…

— Аз никога не съм си правила татуировка — замислено произнесе генералът, — но останалото ми звучи познато.

— Имах една приемна майка, която се опита да ме вкара в пътя, но бях стигнала прекалено далеч.

Генералът кимна.

— Трябвало е да се вкарате сама в пътя.

— Точно така! И го направих, но един ден, когато се чувствах самотна и обезсърчена, намерих вашата книга и сякаш ми заговорихте.

Помощникът на генерал Непиър се изправи от лявата й страна — Джаки го разпозна от снимката в книгата; той беше с генерала от пет години, казваше се Ото Биерке и изглеждаше мрачен, сякаш бе чувал прекалено много приказки като нейните и не вярваше на никоя от тях.

Не й пукаше. Дженифър Непиър се интересуваше, очите й блестяха, докато слушаше.

— Искам да ви благодаря не само за подкрепата и вдъхновението. В книгата си пишете, че не бихте могли да го направите без божията помощ, и аз… след като родителите ми загинаха и изгубих семейството си, отказвах да влизам в църква. Вие сте причината да възвърна вярата си и нямам достатъчно думи, за да ви се отблагодаря.

Генерал Непиър протегна ръка и когато Джаки я пое, генералът я стисна между двете си длани. На миглите й блестяха сълзи, когато произнесе:

— Истории като вашата си струват усилието да се пише. Благодаря, че ми го казвате. Наистина го оценявам.

В очите на Джаки също избиха сълзи.

— Не, аз ви благодаря.

Генерал Непиър пусна ръката й и тя взе книгите си.

Времето й беше изтекло.

Докато се отдалечаваше от масата, гореше от вълнение. Срещата беше точно такава, каквато я бе очаквала. Беше зарадвала генерала, а самата тя беше изпитала щастие. Това бе един от принципите в книгата на генерал Непиър. „Бъди щедър на похвали, когато те са заслужени, и радостта, която ще видиш при приемането им, ще ти се върне двойно.“ За пореден път бе излязла права.

Докато минаваше през книжарницата, очите й се спряха върху купчината от новоизлязлата книга на генерал Непиър — и си помисли, че ще е хубаво да купи един екземпляр за госпожа Дрейс. Госпожа Дрейс имаше рожден ден след по-малко от две седмици, а тези две жени — госпожа Дрейс, която се бе заела с непокорното приемно дете, и генерал Непиър — си приличаха по техния строг морален кодекс и по разумните си приказки.

И още по-важно, тя изпитваше необходимост да изпрати знак на обич към госпожа Дрейс. Не беше ходила да я види. Просто… все още не го беше направила. Не можеше да се сблъска със спомените, нито с вероятността да го срещне там, затова си каза, че следващата година ще отиде и ще я види, а междувременно ще й изпрати подарък.

Обзе я вина.

Тя взе един екземпляр от изложените, завъртя се и тръгна обратно към масата, но спря. Генерал Непиър говореше с друга читателка, подписваше нейната книга. Опашката се виеше през цялата книжарница и нямаше начин Джаки да се нареди най-отзад и да й дойде редът, преди срещата й с госпожа Майли във връзка с озеленяването.

Като се обърна към един от служителите, който мина забързано покрай нея, Джаки попита:

— Колко време ще е тук генерал Непиър?

— Докато не даде автографи на всички. — Той погледна опашката с усмивка. — Ще отнеме известно време. Не е ли страхотна? Обикновено авторите остават само час-два, но тя увери, че ако продължават да идват хора и да се редят на опашка за нея, те ще си получат подписани книгите.

— Наистина е страхотна — съгласи се пламенно Джаки. — Колко време ще отнеме, според вас?

Той огледа опашката.

— Най-малко два часа.

Тя хвърли поглед към часовника си. Госпожа Майли беше на не повече от миля оттук, дворът й беше малък и особен, и ако Джаки купеше новата книга сега и проведеше набързо консултацията си, може би щеше да успее да се върне в книжарницата навреме, за да получи още един автограф.

— Маркирайте я. Ще се върна по-късно за автограф.

* * *

Госпожа Майли настоя тя да погледне всяка градина във всеки двор в списанието за дизайн, което притежаваше, а тя притежаваше доста. Единият час, който Джаки си бе отпуснала, се удължи до два. По времето, когато се върна по оживените улици на Джорджтаун, уличните лампи светваха една след друга в здрача. Пристигна в момента, в който служителят слагаше табелката „затворено“ на вратата. Вдигна трите книги в ръка и загледа отчаяно. Беше си намислила още няколко неща, които искаше да каже на генерал Непиър.

Но явно нямаше да стане.

Генерал Непиър се бе отправила към последната спирка на обиколката си за представяне на книгата. Отлетяла за Ню Йорк, където щяла да бъде посрещната от издателя си като богиня, каквато наистина беше.

Джаки въздъхна, борейки се с разочарованието. След това си напомни: „Пречките съществуват, за да бъдат преодолявани“. Генерал Непиър го беше казала. Това не беше беда, беше пречка, и Джаки щеше да я преодолее с малко повече интелигентност. Бог знае, че доста пъти се бе налагало да мисли бързо. И бързата мисъл бе тази, която бе спасявала живота й. В сравнение с онези моменти, това тук беше фасулска работа.

Тя се обърна и закрачи към гаража под сградата. Колата на генерал Непиър все още беше паркирана там. Джаки щеше да подаде писалка и книгата, предназначена за госпожа Дрейс, генералът щеше да я подпише, а Джаки нямаше да произнесе нищо, защото това щеше да е помрачаване на благословията — така смяташе генерал Непиър, когато някой се опитваше да извлече полза от проявата на любезност — и Джаки щеше да си тръгне с автографи и радостно сърце.

Паркингът представляваше сив бетон и закалена стомана, до половината запълнен с коли и джипове, включително една дълга черна кола с държавни номера. Генералът още не си бе тръгнал.

Джаки сложи ръце на гърдите си и си пое дъх с облекчение.

Флуоресцентните лампи хвърляха светлина и сенки по пода и тавана. Тръбите за отопление и охлаждане минаваха близо до тавана, придържани от метални ленти, и мястото миришеше на автомобилни гуми и прах.

Стъпките на Джаки отекваха. Тя се почувства неловко, спря зад една колона, за да обмисли дали има куража да се доближи до генерал Непиър, докато помощникът й наблюдава. Не че не харесваше Ото Биерке, в книгата си генерал Непиър говореше благосклонно за него. Въпреки това обаче изповедта на Джаки изглежда нито го бе заинтересувала, нито го бе убедила.

Кой знае, може пък да бе инструктиран да спира досадните фенове.

Обзе я смущение. Дали не ставаше прекалено нахална?

Вратите на асансьора се отвориха. До слуха й достигнаха стъпки, тежките стъпки на Ото Биерке и по-леките на генерала, след което чу генерал Непиър да казва:

— Мина добре, имаме време и за вечеря.

Джаки знаеше, че ако поне не се опита да вземе автограф, никога нямаше да си прости. Трябваше да опита. Тя понечи да излезе иззад колоната, когато стъпките на Ото спряха и той произнесе с нисък, сериозен глас:

— Вижте, генерале, от седмица събирам смелост да ви кажа това.

Стъпките на генерал Непиър също спряха.

— Какво има? — Тя изглеждаше разтревожена.

Дълбокият му глас прогърмя в тишината:

— Знам какво правите.

Джаки замръзна на място. Той звучеше сериозно, обвинително. Тя се беше появила в неподходящ момент.

— За какво говорите? — Гласът на генерал Непиър също стана рязък. — Какво имате предвид като казвате, че знаете какво правя?

— Работих до късно. Чух ви да говорите по частната си линия.

Генерал Непиър се сопна:

— Майоре, какво се опитвате да кажете?

По-голямата част от ранните години на Джаки бяха преминали в опасност. И сега тя надуши острата й миризма.

— Продавате информация на терористите. — Ото Биерке прозвуча спокойно и делово, когато отправи това ужасно обвинение. — Генерал Непиър, ще ви предам.

Последва тежка тишина. Джаки сдържа дъх, докато чакаше да чуе генерал Непиър да се оправдае, да обясни…

— Не мисля, че е необходимо да ви казвам, че съм част от контраразузнаването — каза тя тихо.

Той прозвуча тъжно.

— Не, генерале, не е необходимо.

— Или да ви предложа дял от печалбата. Тя и без това не е особено голяма.

Сърцето на Джаки спря. Нейната идолка признаваше вината си.

Гласът на Ото Биерке беше сериозен.

— Генерале, възхищавал съм ви се всеки ден, откакто работя с вас. Това е единствената причина да ви предупредя. Дължа ви толкова много.

Тя прозвуча леденостудено, когато каза:

— И аз ви дължа.

— Генерале! Мадам! — В гласа му се долови паника. — Недейте…

Изстрелът беше оглушителен.

Когато звукът се разсея, Джаки чу генерал Непиър да промърморва:

— Не трябваше да ми отправяте предупреждения.

Занемяла от ужас, Джаки изпусна книгите.