Кристина Дод
Почти влюбени (10)

Глава 9

— Е, Пепър, къде беше? Какво прави? — попита господин Греъм, подновявайки атаката.

Сега, когато бе довършила сандвича си, тя се почувства достатъчно освежена, за да се бори с него и да го повали.

— Ландшафтен дизайнер съм. Декорирам дворове на богати хора.

Дан слушаше, погледът му се премести от баща му към Пепър, докато абсорбираше всяко късче информация.

— Ходи ли в колеж? — поинтересува се господин Греъм.

— Не. Не в колеж. Нямах нужда от това. — Би се радвала на курсовете, на ученето, на шанса да получи степен и да бъде уважаван специалист, но това не беше в картите. — Госпожа Дрейс ме научи на много неща за растенията и работих в един разсадник. Там научих всичко, което можех, след това напредвах, докато накрая можех да скицирам планове за всяка градина, всякаква големина и навсякъде.

— Къде работиш сега? — примижа срещу нея господин Греъм. — В друг разсадник ли? Това не е много подходяща работа за жена.

Тя го погледна невярващо.

— Трудно е да се повярва, но не всички са женомразци като теб.

— Така е, нали? — застъпи се Дан. — Аз постоянно се слисвам.

Веждите на господин Греъм настръхнаха, когато премести очи от единия върху другия.

— Не съм женомразец. Просто знам кое за къде е.

Преди Пепър да успее да изригне още обиди, Дан каза:

— Да, Пепър, и аз съм любопитен. Къде работиш сега?

Тя вдигна вежди с престорена невинност.

— Тук, очевидно.

Той кимна, явно доволен, че ще трябва да изчака друг момент — а тя знаеше, че такъв ще има.

— След като си замина, аз завърших само гимназия — каза Дан.

— Аз така и не се дипломирах. — Тя искаше да бъде извън системата, да не съдят за нея по семейството й, да не съдят по миналото й, а по нея самата. Във всеки град беше в състояние да си купи шофьорска книжка, която да използва да си открие банкова сметка и да наеме апартамент. Винаги си бе създавала живот от нищото. Нито един от тези мъже не бе загатнал колко много е постигнала.

— И що за работодатели са били тези, които са те назначили, без да имаш гимназиална диплома? — попита господин Греъм.

Тя отговори с гордост:

— Работя за себе си.

— Дошла си тук, а Дани твърди, че не си знаела за наследството си, така че сигурно не се справяш много добре.

Тя смачка салфетката в ръката си. Бизнесът й процъфтяваше, но тя положи всички усилия да сдържи езика си, вместо да отвръща язвително на господин Греъм.

— Може да съм дошла в отпуска.

— Странна отпуска, да не звъннеш предварително по телефона.

Дан побутна една чиния с курабийки към тях.

Пепър си взе една и му хвърли кос поглед. Той беше като звероукротител, който побутва месо между решетките на клетката към два биещи се лъва.

Опитът му проработи, тъй като и господин Греъм си взе една и задъвка. След това погледна сина си.

— Поканих няколко души на вечеря след една седмица. Ти също трябва да дойдеш. Трябваш ми, за да направим точната бройка.

За негово съжаление, Дан не изглеждаше въодушевен.

— Не обичам партита.

Пепър побутна чинията с курабийки към него.

— По-добре си вземи.

Той замислено се пресегна.

Докато Пепър се взираше в него, разговорът замря до дразнещо, отдалечено жужене. Те продължаваха да говорят, но тя не можеше да разбере думите заради шока, че най-после вижда Дан в плът и кръв. Беше мечтала за него толкова години. Беше се питала какво ли прави. Беше се опитвала да си обясни собствените си действия. А сега Дан седеше срещу нея, топъл и жив. Беше я целунал, беше я държал в ръцете си, беше я събудил. Беше я разпитвал неумолимо. Беше й казал новините за госпожа Дрейс. Но докато не се наспа и нахрани, докато не се възстанови от полета си, шокът на положението й пречеше да възприеме събитията от реалността.

И все пак той бе тук наистина, и с русата си коса и кафяви очи бе пленил сетивата й. Беше я хранил. Беше я преследвал. Беше я накарал да осъзнае тялото си както никога през изминалите девет години. Искаше й се да му се довери напълно и да не се страхува, че може да го убият заради нея.

Боже мили. Как един такъв прост план за оцеляване се бе усложнил до такава степен?

Дан я погледна. Видя я, че се взира напрегнато в него, поглъщайки присъствието му, и вдигна вежди въпросително.

Тя внезапно се върна в настоящето. Разтърси глава и откъсна очи от него. Трябваше да се вземе в ръце.

Господин Греъм отмести стола си назад.

— Трябва да се връщам на работа. — Той погледна настоятелно сина си. — Сигурен ли си, че не искаш да живееш у дома?

Дан хвана баща си за ръката и двамата тръгнаха към входната врата.

— Татко, позволи ми да съм откровен. Пред перспективата да живея с един свадлив възрастен мъж като теб и една красива млада жена като Пепър, ти нямаш никакъв шанс.

— Това е моето момче. — Господин Греъм го потупа по гърба, взе шапката си от закачалката и я нахлупи на оплешивяващата си глава.

Когато Пепър се присъедини към тях, той й се усмихна.

— Винаги е имал око за жените, но и те винаги са имали око за него. Така ли е, Пепър?

Трябваше да му се признае на господин Греъм. Може и да не беше изтънчен, но имаше право. Много момичета бяха пресекли пътеката на Дан. Тя беше една от многото, които биха паднали за него. Но въпреки това не го искаше сега и нямаше да й навреди да успокои господин Греъм за намеренията си.

— Да, сър. Никоя от нас не е можела да му устои. Но аз все пак ще опитам.

— Ей това се казва момиче. — Господин Греъм излезе.

Дан й хвърли поглед, претеглящ решимостта й, и откри, че такава липсва. Като взе шапката си, той я нахлупи ниско над очите си и свали другата от полицата.

Тя неохотно я измъкна от ръката му.

Дали беше висяла тук през цялото време? Или я е оставил тази сутрин, докато е спяла?

Светлобежовата шапка я накара да си спомни една старомодна Коледа, от тези, дето малката Пепър Прескот никога не си бе представяла.

 

 

Пепър не можеше да си спомни да е била част от група преди. Не и като тази, с трийсет други гимназисти, скупчени в кухнята на госпожа Дрейс, които правиха лакта, докато кухнята изгуби първичната си белота и придоби сивкав цвят.

Госпожа Дрейс се смееше на тийнейджърите и ги предупреждаваше:

— Няма значение как изглежда, трябва да я изядете.

Пепър побутна Рита по рамото.

— Трябва да я опиташ. Хубава е! — Хубава беше. По случай празника бяха направили ментова лакта и всяка сладка хапка предизвикваше смях и добро настроение. — Хайде, страхливке. Направи го де!

Рита предпазливо сложи едно топче в устата си и го сдъвка. Сините й очи се разшириха.

— О, страхотно е!

— Нали не си си мислила, че ще те отровя? — попита госпожа Дрейс иззад тях.

Рита погледна ужасено:

— Не, мадам, разбира се, че не, никога не бих си го помислила.

Пепър размени усмивка с госпожа Дрейс. Пепър харесваше Рита, макар че мажоретката нямаше никакво чувство за хумор. Русокоса, с дребничка и закръглена фигурка, Рита изглеждаше и се държеше като тийнейджърка от петдесетте. Макар Пепър да не знаеше защо, Рита я харесваше. Смееше се на шегите й и понякога имитираше грубия език на Пепър, което я караше да избухва в смях, защото Рита ругаеше толкова лошо. В същото време Пепър се хващаше, че е започнала да се освобождава от нецензурния си език. Рита имаше вяра в добротата на човешкия род, която Пепър бе загубила със загубата на родителите си и си мислеше безрадостно, че никога няма да бъде като Рита.

Почувствала, че някой я гледа, тя се обърна и видя, че проклетия Дан Греъм се взира в нея. Той използваше тъмните си очи като косач, който посича момичетата и ги хвърля на задната седалка в колата си. Ако половината от онова, което се чуваше за него, беше истина, той бе спал с всички момичета в града — с изключение на Рита, разбира се, и повечето от разведените. Със сигурност се мислеше за божи дар за жените и дразнеше Пепър с препалената си самоувереност и полуусмивка. Тя подхвърли на Рита, че сигурно се е упражнявал пред огледалото и сега ги демонстрира върху нея, викайки я с кимане на главата.

В този миг чу да се надига шепот и забеляза Кристофър Барди да се басира с Чарли Джеймс.

По дяволите всички.

По дяволите Дан! Тя може и да беше най-дивото момиче в града — не че това означаваше много, не и в това малко градче — но нямаше да спи с Дан Греъм, и не само защото никога не го беше правила с никое момче. Тя знаеше по-добре от всички, че Дан иска тя да падне по гръб, така че да може да се похвали, че я е чукал.

Тя нямаше да бъде ничий трофей. Щеше да му каже къде да отиде, но… Погледът й се отмести към госпожа Дрейс. Госпожа Дрейс, която бе хванала две високи момчета за ушите и ги влачеше навън.

Момчетата случайно бяха Кристофър Барди и Чарли Джеймс.

Госпожа Дрейс харесваше Дан. Тя го канеше в дома си, сритваше го отзад, когато го домързяваше, и той й се подчиняваше. Скачаше като кутре, когато му викнеше.

Е, същото правеше и Пепър. Тя никога не бе имала приемен родител като госпожа Дрейс. Госпожа Дрейс беше възрастна, към шейсетте, но пъргава и жизнена, с остър език и не си поплюваше по отношение на нея. Беше слаба, висока и си боядисваше косата черна. Работеше в хамбара всеки ден, дори когато беше болна или валеше сняг. Подхвърляше нецензурни шеги и декламираше неприлични стихове, но тя учеше Пепър на всичко както за растенията, така и за хората. И когато госпожа Дрейс й каза, че трябва да е любезна към Дан и грубия му, ужасен баща, тя беше любезна.

Но не трябваше да отива, когато Дан й направи мълчалив знак с глава, и не отиде. Вместо това се присъедини към останалите на партито.

Когато хлапетата се наблъскаха в колите си, за да се приберат вкъщи, тя стоеше на верандата и трепереше, махаше им с ръка и подвикваше, сякаш беше нормално момиче с нормален живот. Беше хубава илюзия и очите й се насълзиха, докато благодареше на госпожа Дрейс.

— Ти си нормално момиче — каза госпожа Дрейс. — Нормално момиче, което преживява труден момент. Не позволявай това да те разкъсва. Ти си толкова добра, колкото кажеш, че си.

— Добре. — Пепър почти й повярва.

— Дан още е тук. Той има нещо за теб. — Пепър искаше да простене, но госпожа Дрейс я прегърна през раменете и прошепна: — Той не е толкова непоправим, колкото би искал да изглежда. Нито пък ти. — След което влезе вътре и затвори вратата, оставяйки ги на студената веранда.

Лампите от къщата хвърляха светли правоъгълници върху дървения под. Дан стоеше в сенките, увит в якето си от овча кожа, и с черна каубойска шапка на главата. Той държеше голяма, красиво опакована кръгла кутия, и когато Пепър тръгна към него, й я подаде. Това бе първият път, в който го виждаше смутен.

— Заповядай. За теб е.

Тя погледна към кутията и се почувства неловко.

— Аз… нямам нищо за теб.

— Знам, но исках да… и мама ми помогна да го избера… Тя го опакова… Ще го отвориш ли?

Пепър седна на люлката на верандата, а Дан остана пред нея, като се полюляваше на крака, сякаш реакцията й имаше голямо значение за него. Тя махна панделката и внимателно разви опаковката на подаръка; той простена:

— Нали не си от онези хора? Онези, които запазват хартията?

Не можеше да му каже, че хартията изобщо не я интересува, а че само иска да удължи вълнението от получаването на подарък. Вместо това произнесе:

— Да, грижа ме е за околната среда. И е много лошо, че теб не те е грижа.

— Грижа ме е! Ще го отвориш ли най-после?

Тя вдигна капака и видя дамска светлокафява каубойска шапка. Извади я благоговейно и поглади касторения ръб.

Откъде Дан знаеше, че си мечтае за такава? Тя внимаваше да не проявява надменност, когато фермерските деца говореха за пролетното родео, в какви събития ще участват, какво ще облекат, за да изглеждат подобаващо. Като истински каубои. Пепър знаеше, че ще е елиминирана. Кога ли не е била; госпожа Дрейс не беше богата, а една хубава каубойска шапка струваше много пари.

— Не мога… — прошепна тя.

— Напротив, можеш. Питах госпожа Дрейс, преди да ти я купя, и тя разреши. — Той добави предизвикателно: — Питай я, ако искаш.

— Сериозно ли? — Тя още шепнеше с този благоговеен тон и прочисти гърлото си. — Щом тя разрешава, тогава предполагам… Красива е.

По устните му се разля усмивка; усмивката бе толкова широка, което я накара да осъзнае, че е нервен. Това не беше студеният Дан Греъм; това беше само едно момче, което искаше да знае дали е направило правилното нещо.

— Харесва ли ти?

— Страшно много.

— Сложи си я. — Той не можеше да чака. Взе я от ръцете й и я сложи върху главата й. — Точно ти е.

Като пантофката на Пепеляшка. Но не можеше да му го каже. Изправи се и прошепна:

— Благодаря ти. — И като хвана реверите му, изправи се на пръсти и го целуна, една целомъдрена целувка; след това влезе бързо в къщата и го остави на верандата да гледа подир нея.

 

 

Сега Дан взе шапката и я сложи на главата й.

— Все още ти е по мярка.

По мярка й беше. Точно… като пантофката на Пепеляшка.