Кристина Дод
Почти влюбени (31)

Глава 30

Бостън, Масачузетс

Пепър вдигна четириседмичната Лана и възрази на зет си:

— Не беше несъзнателно. Казвам ти, тя ми се усмихна.

— Д-р Банкс казва, че бебетата не се усмихват до петата седмица — отвърна Зак.

— Лана е по-умна от останалите бебета — заяви Пепър надменно. За Пепър Лана бе най-умното бебе в целия свят. Тя се огледа. Беше хубаво да е тук, в къщата на Гивънс, в сърцето на семейството.

Беше прекарала първата седмица от изгнаничеството си — или по-скоро връщането си към цивилизацията — във Вашингтон, разговаряйки с ФБР и служители от други агенции за това какво е видяла и чула на онзи паркинг.

Дори полковник Джеф дойде да й се представи. Макар да говореше малко, тя се улови, че е обезоръжена от топлите му очи и усмивката, и очарована, но и разтревожена от впечатлението му, че е жена на Дан. Поправи го веднага, но той продължи да се усмихва.

Стори й се интересно, че макар органите на реда да показваха ясно неодобрението си от бягството й, те бяха изключително любезни към балдъзата на Зак Гивънс. Може би част от любезността им се дължеше на присъствието на приятеля на Зак — адвоката Джейсън Ърбано, който бе неотстъпно до нея на изслушването й.

Когато свършиха с разпитите, тя отиде да стисне ръката на сенатор Варгас. Благодари му, че е повярвал на имейла й, и че е предприел нужните действия. След това се зае да опразни апартамента си, опакова всичко и остави мебелите на склад; събра растенията си и прехвърли клиентите си към други озеленители. Още не беше решила какво ще прави с растенията и с бъдещето си.

Не беше решила какво ще прави с живота си.

Нищо не беше същото. Тя имаше различни опции. Имаше различни задължения. Имаше племенница, по-голяма сестра, брат, зет… и някъде на този свят една по-малка сестра, която трябваше да намери.

— Онзи ден чух Лана да казва първата си дума. — Гейбриъл се подсмихна. — Погледна се в огледалото и каза: — Маймунка.

— Не го е казала! — извикаха едновременно Хоуп и Пепър.

— Казваш го само защото тя прилича на мен — добави Пепър.

— Точно така. — Гейбриъл подръпна един кичур от касата й. — Маймунка.

— Всъщност — въздъхна Хоуп, — тя прилича на Кейтлин.

Стаята притихна. Хоуп, Гейбриъл и Пепър, всички си спомниха за тяхната сестра като бебе. Бяха я държали, целували, бяха я обичали… и не я бяха виждали от осеммесечната й възраст. Гризуолд не бе открил никакви следи от нея, но те знаеха, че едно осиновено дете със сигурност има друга фамилия, а вероятно и друго първо име. Търсенето на Кейтлин щеше да продължи, но тя сега беше тийнейджърка. Дали някога щяха да я видят пак?

По тази причина, а и заради самата себе си, Пепър се грижеше нежно за Лана. Семейството на Зак бе приело Пепър с ентусиазъм. Приятели на Хоуп идваха всеки ден и разговаряха с Пепър сякаш я познаваха от години. Дори прислужниците се усмихваха, когато я видеха. Изглеждаше така, сякаш всичките й мечти, които не е подозирала, че има, са се сбъднали.

С изключение на една.

Но тя не мислеше за него. Беше заета с това да държи Лана, да я люлее и да й помага да се оригва. И ако през последната седмица усещаше определено безпокойство, тя го отдаваше на нуждата от сериозно занимание. Все пак беше работила здраво години наред. Да прекарва времето си в лоното на лукса беше малко изнервящо. И ако безпокойството й вземаше формата на еротични сънища, включващи точно определен собственик на ранчо в Айдахо, ами добре, това не означаваше нищо.

На прага се появи Гризуолд.

— Госпожице Пепър, търсят ви на телефона.

— Телефон? — Гейбриъл вдигна вежди изненадано. — Че кой? Тя няма приятели.

Всички се засмяха, защото на кръщенето на Лана Пепър бе най-популярната личност. Но Пепър се разтревожи. Тя нямаше в Бостън личен приятел. И нямаше защо Гейбриъл да подчертава допълнително нейната изолация.

Беше забравила, че в допълнение да й бъде любимият брат — а също така и единствен! — Гейбриъл можеше да е трън в петата. Всъщност, понякога й напомняше малко за Ръсел Греъм, който сигурно сега се радваше, че е успял да откъсне сина си от неподходящата Пепър Прескот.

— Една млада дама, и тя е далеч по-любезна от вас, господин Гейбриъл — каза Гризуолд с ледена вежливост. — Някоя си госпожица Рита Домокос от Дайъмънд, Айдахо.

Пепър замръзна, не можеше да си представи за какво може да й звъни Рита тук.

Дан. Някой от терористите се е върнал. Дан е бил ранен, той умираше…

Със същия помпозен тон на английски иконом, Гризуолд продължи:

— Тя поръча да ви предам, че всичко е наред и иска да разговаряте.

Пепър изпусна дълго сдържания си дъх и предаде Лана в ръцете на Гейбриъл.

— Чака ви на втора линия. Можете да отидете в кабинета на господин Гивънс. — Гризуолд насочи неодобрителния си поглед към Зак. — Откакто госпожица Лана се роди, той изобщо не го използва.

Докато Зак се възмущаваше със смях, Пепър забърза към кабинета му и затвори вратата след себе си. Тя натисна бутона за втора линия и каза нетърпеливо:

— Рита? Как си?

Гласът на Рита долетя ясен и чист по жицата.

— Добре съм. Стартирах уебсайта. Барбара ми помага и искам да знам дали проявяваш желание да продаваш семена.

— О! Да, бих искала… — Тя беше забравила за този план и не беше там. Не знаеше в какво състояние са растенията в градината на госпожа Дрейс и дали изобщо са още живи. Плъзна се в големия кожен стол на Зак. — Не знам. Тук имам цял куп растения, които трябва да транспортирам скоро, но бях… Как са всички там?

— Добре. Барбара и Ръсел ще се оженят отново на четвърти юли. — Рита звучеше весело. — Ръсел непрекъснато повтаря, че това е Денят на независимостта за всички, освен за него. Ще е голямо парти. Трябва да дойдеш.

Пепър поглъщаше новините с интерес, но отвърна:

— Не мисля, че Ръсел ще ме покани.

— Не знам. Чакай да го попитам. — Рита се провикна: — Хей, Ръсел, Пепър казва, че не би я поканил!

— Не! Рита не му казвай това! — На Пепър й се прииска да удари приятелката си.

Но вместо Рита в слушалката се чу друг глас. Беше Ръсел Греъм и, както винаги, звучеше раздразнено.

— Дяволски си права, че точно сега не бих те поканил. Ти замина и пак заряза Дан. Не съм виждал сина си толкова зле, откакто се прибра вкъщи от военната служба, целият накълцан.

Харесваше й да слуша това. Харесваше й. Разбира се, че не искаше да мисли какво може да означава нейната радост или пък дали това, че се радва на депресията на Дан, е индикация за отмъстителна душа.

— Би трябвало да е забравил за една нещастна страхливка като мен много бързо.

Ръсел изсумтя.

— Организира ми ергенско парти, поръча няколко стриптийзьорки от Бойс, след това прекара вечерта да им гледа балконите и да ми повтаря, че не били като твоя. Не знам каква е истината, но тези момичета си бяха много хубави, ако разбираш какво имам предвид… и да мисли за твоите… при положение, че може да ги има…

Намеси се гласът на Барбара:

— Здрасти, Пепър. Не, Ръсел, няма да ти върна телефона. Е, Пепър, как е в Бостън? Кога се прибираш вкъщи? Ще можеш ли да си тук за сватбата ми? Бихме искали да те видим.

Гласът на Ръсел се чу някъде отзад:

— Трябват ни нови кърпи и чаршафи! Нашите цветове са синьо и бяло!

— Ръсел, млъкни — сопна му се Барбара. — Пепър, скъпа, не трябва да носиш нищо.

— Обичаме червено вино — провикна се отново Ръсел. — А аз пия „Кънейдиън клъб“.

— Ръсел!

Телефонът там падна на пода достатъчно силно, за да накара Пепър да дръпне слушалката от ухото си. Чу се боричкане.

Телефонът отново беше в ръцете на Рита.

— Накиснал се е с „Кънейдиън клъб“ отрано — уведоми тя Пепър. — Но нали виждаш? И двамата искат да си на сватбата им. Ще се състои в църквата в два, след това ще има прием в къщата им, който ще трае цяла нощ.

— Рита, вярно ли е, че Дан страда за мен? — Пепър не можеше да повярва, че е попитала. — Не че ме интересува, както знаеш, но Ръсел каза…

— Да страда за теб? Не. Аз говорих на Дан много.

Много? Пепър изправи гръб в стола на Зак. Какво искаше да каже с това „много“?

Рита продължи:

— Съжалява, че се е държал лошо с теб, казал е много неща, които не е трябвало, но ти познаваш Ръсел. Преувеличава всичко.

— Да, така е. — Но той беше споменал, че според Дан тя имала по-хубави балкони от стриптийзьорката. Човекът имаше добър вкус. — Къде живее Дан?

— В къщата на госпожа Дрейс. Някой трябва да стои там, докато се върнеш. Той вече се уволни с почести от армията, и ще получи един кош медали, за които командирът му каза, че пристигат. Но не се притеснявай, че проявяваш егоизъм. — Рита звучеше жизнерадостна и безгрижна. — Всички разбираме, че искаш да се опознаеш със семейството си. Ще дойдеш, когато можеш. Пепър, използвам телефона на Греъм и сега им навъртам голяма сметка. Кажи ни какво искаш да направим с онези растения. И наистина се опитай да дойдеш за четвърти юли. Всички ще са тук. Хайде. Чао!

Пепър бавно остави телефона и се запита поканена ли беше — или предизвикана. Срещаше ли се Рита с Дан? И защо на Пепър да й пука, ако се срещаше? Беше дала на Дан ясно да разбере, че не го иска. Че трябва да си намери друга жена, да се ожени за нея и да има деца с нея… да посреща с нея първия сняг и разцъфването на лалетата напролет…

Тя излезе от кабинета на Зак. Огледа се разсеяно. Нямаше къде да отиде. След това осъзна, че съвсем наблизо са малката Лана и Хоуп. Лана се нуждаеше от нея. Хоуп я обичаше. Пепър имаше място в света.

Когато отиде при тях, Хоуп седеше сама, кърмеше спящото бебе. Тя вдигна очи към Пепър, усмихна се и потупа мястото до себе си.

Пепър усети бодване на предупреждение. Разпозна изражението на Хоуп. Разпозна го от преди толкова години.

Хоуп се канеше да уточни проблемите на Пепър, независимо дали тя искаше, или не. С нисък, внимателен тон сестра й произнесе:

— Когато си тръгнеш, ще липсваш на Лана.

— К-когато… си тръгна? — заекна Пепър.

— На всички ни ще липсваш. Но трябва да се грижиш за онази земя в Айдахо. Предполагам, че си готова да се върнеш там.

Пепър не беше решила още нищо за земята си и със сигурност не бе мислила да напуска семейството си и да се връща там, където пиленцата се излюпват в дланта на човек, а той прави кафе всяка сутрин в пет часа, след това я буди и я влачи навън да работят.

— Мина почти месец, откак тръгна — продължи Хоуп. — Говорила ли си с Дан?

Пепър заговори бързо-бързо:

— Не. Защо да го правя? — След това се отпусна. — О, имаш предвид за ранчото.

— Не, имам предвид за вас двамата. — Хоуп я прикова с поглед. — Ти простреля генерал от армията на Съединените щати заради него.

Пепър се изправи.

— Не съм я простреляла заради него. Направих го заради себе си. Тази жена разруши живота ми и идеалите ми. Надявам се да я изпържат.

Хоуп помисли за момент, след това каза:

— Не знам дали трябва да ти кажа това, но Зак казва, че е съобщила всичко, което й е известно за терористите, срещу намаляване на присъдата.

Пепър изсъска раздразнено.

— Тогава се надявам да я освободят, така че приятелите й — терористите, да могат да й се „отблагодарят“.

— Не, тя ще гние в затвора през остатъка от живота си. — Хоуп погали Пепър по бузата. — Но каквото и да решиш, трябва да се върнеш в Айдахо.

Отчасти шегувайки се, отчасти на сериозно Пепър попита:

— Изхвърляш ли ме от гнездото?

— Не те изхвърлям, само леко те сръчквам. — Хоуп погледна в очите й. — Пепър, на нас ни е приятно да си тук, но ти се криеш. Криеш се от онзи мил мъж.

— Дан? — Пепър изсумтя достатъчно шумно, за да накара Лана да се сепне. След това понижи глас. — Изобщо не го познаваш.

— Мисля, че същото може да се каже за теб.

В този момент Пепър осъзна, че й харесва да има семейство, да, но също така и че иска да живее сама. Харесваше й да прекарва време със своите растения, да говори на зелените листа, които не могат да й отговорят. Липсваха й. Липсваше й оранжерията. Липсваше й дългата долина и широкото синьо небе, и кокошките, които снасяха яйцата си в тесни дупки. Бяха й липсвали през всичките изминали девет години, и все още й липсваха.

И Дан. По дяволите, Дан й липсваше.

Хоуп продължи:

— Вие двамата имате някои неща за оправяне.

Пепър знаеше, че се бори за изгубена кауза, за да държи обидата си жива, но трябваше да опита.

— Като например факта, че той мисли за мен най-лошото?

— Познавам те, Пепър, имаш склонност да окуражаваш хората да мислят лошо за теб. Или най-малкото — не ги обезкуражаваш.

— Може би.

— А има ли причина той да мисли лошо за теб? — попита Хоуп.

— Глупав е.

— Освен това?

— Хвана ме, когато го оставях.

Хоуп озадачено наклони глава.

— Някои мъже го приемат зле.

— Той трябваше да вярва в мен.

— Точно както и ти е трябвало да вярваш в него през всичките години, вместо да предполагаш, че ще те нарани?

Бясна, тъй като виждаше как увереността й се разпуква, Пепър поиска да знае:

— Кой ти каза това?

— Ти.

— О. Да, да. — Когато беше разказвала за самотните си години, тя не бе допускала, че сестра й ще види отвъд посочените факти, или че ще използва информацията срещу нея.

Хоуп вдигна Лана от гърдите си, облегна я на рамото си и я потупа по гръбчето. Бебето се оригна. Хоуп се усмихна.

— Чу ли това? Също като леля си Пепър е. Надявам се да прилича на нея и по друго.

— По какво друго? — попита Пепър подозрително.

— Когато ти беше дете, никога не бягаше от битка. Никога не бягаше от нищо.

Битка? Пепър си даде сметка, че е изгубила тази. Тя стана и тръгна към вратата. На прага се обърна:

— Искам той да е Вълшебният принц.

Хоуп се засмя.

— Лошото на това желание е, че ако искаш Вълшебния принц, трябва да станеш Снежната кралица, а ти, Пепър, избяга.

* * *

Четвърти юли в Дайъмънд, Айдахо, беше винаги голям празник. Зарята беше най-голямата в окръга.

Но в два часа следобед точно на този Ден на независимостта улиците бяха празни. Всички в града седяха в Обществената църква и гледаха как Ръсел и Барбара Греъм се свързват в свещен съюз.

Дан стоеше край баща си до олтара и мислеше, че рядко се случва син да има късмета да изпълнява ролята на кум на собствения си баща, когато родителите му се женят.

Искаше му се това да беше неговата сватба. Искаше той да е младоженецът. А Пепър да е неговата булка. Искаше техните фигурки да са на празничната торта.

Вместо това стоеше тук с госпожица Хардуик, кума на майка му, и мислеше за часовете, които ще прекара на тържеството на родителите си. Нямаше да е толкова лошо, само дето знаеше, че баща му беше организирал дузина момичета, които да го дебнат. Шарън Кениън, Териса Канън, Бет Кауфман… списъкът продължаваше още и още. Той усещаше очите им върху себе си, как му се възхищават, преценяват богатството му, планират нападението си.

Дан слушаше монотонния глас на свещеника. Въздъхна, след това си пое дълга глътка въздух, изпълнен с аромата на цветя, и почувства полъх свеж въздух срещу тила си.

Обърна се бързо.

Нямаше никой. Видя пълните редици, усмихнатите лица, бухналата руса коса на Териса Кениън и закачливата й усмивка.

И все пак полъхът докосна лицето му и вратата на църквата се затвори, сякаш тя беше там и го гледаше.

* * *

Дан стоеше до родителите си в сутерена на църквата, ръкуваше се и приемаше поздравления. В един момент се наведе към баща си и каза тихо:

— Татко, ще отида до къщата на Дрейс да свърша работата и да се преоблека, след това ще дойда на партито.

Ръсел завъртя глава и огледа наоколо.

— Можеш да се преоблечеш и вкъщи.

— Но не мога да свърша работата вкъщи.

— Можеш да изпратиш някой каубой да я свърши.

Дан си помисли подигравателно, че Ръсел трябва наистина да е обещал на много жени да си опитат късмета със сина му.

— Татко, не е кой знае какво. Ще ми отнеме не повече от час.

— Но ще дойдеш на партито, нали? Майка ти ще се засегне, ако не празнуваш женитбата ни.

— Не бих я пропуснал, татко. А и се нуждая от малко време насаме, преди да се срещна с толкова много хора.

— Ох. — Ръсел се разкъсваше между състрадание и невяра. Състраданието спечели, макар и на косъм. — Разбира се, синко, иди и се освежи за един час. След това се прибери вкъщи и си почини! А ние ще се веселим до два след полунощ!

— Ще дойда. Не бих го пропуснал. — Дан се отдалечи като се усмихваше, докато се измъкна от тълпата и най-накрая се добра до пикапа си. Включи на скорост и потегли със съскане на гуми.

Но какъв смисъл? Нямаше никакъв трафик. Дори шерифът беше на сватбата.

Дан мина през Дайъмънд и надолу по магистралата, докато стигна отбивката към ранчото на Дрейс. Там забави. Кравите не прощаваха, ако ги блъснеш, и не бяха достатъчно умни, за да се дръпнат от пътя на безразсъден човек. Той стигна до къщата за рекордно време и когато излезе от пикапа, се огледа.

В гаража нямаше паркирани коли. Никой не седеше в люлката на верандата и не му се усмихваше. Не се виждаха никакви доказателства за нечие присъствие.

Но все пак беше усетил онзи бриз върху тила си.

Той забързано влезе в къщата. Обхвана с един поглед дневната и не видя никого.

Надникна в спалнята на госпожа Дрейс. Никой. Влезе в трапезарията, след това в спалнята на Пепър. Нищо. Никой. Отвори шкафа и провери компютъра, но нищо не бе пресякло лазерния лъч, който охраняваше ранчото. Нито кола, нито мечка, нито заек. Дан можеше да се закълне… Всичките му инстинкти му казваха, че тя се е върнала.

Отиде в кухнята. Празна.

Седна на масата и погледна през прозореца към градината. Пепър не беше навън. Пепър не беше тук. Беше я желал толкова силно, а тя не се бе върнала.

Бе сигурен, че ще го направи. Може би не заради него — вероятно не заради него — а защото обичаше това място. Растенията си, земята, домът, който винаги бе искала — от времето, когато беше тийнейджърка, това беше нейна мечта. Беше се прогонила сама оттук първия път. А той я бе прогонил за втори път. Но бе решил, когато се върне трети път, че ще я придума, ще й се примоли. По дяволите, щеше да пълзи за нея, ако трябваше, за да я върне в прегръдките си.

Защото онова, което й бе казал, беше истина. Не само сексът го теглеше към нея. Тя го допълваше. Караше го да се чувства жив и той не можеше да живее без нея.

Надяваше се, че не би могла да живее без него.

Вече не издържаше. Не понасяше самотата, нито чакането. Ако нямаше да се върне при него, той щеше да отиде при нея. По дяволите приема на родителите му. Трябваше да си опакова багажа.

Стана. Отиде в спалнята си.

А там, по средата на юргана му, лежеше дамска каубойска шапка.

Нищо неразбиращ, той я загледа изумено.

Шапката на Пепър. Шапката, която й беше дал. Как…?

След това го изпълни огромно облекчение.

Вратата зад гърба му се затвори с глух звук.

Той се обърна. На прага стоеше Пепър, притиснала гръб в стената с онази чудесна, неустоима усмивка, която осветяваше лицето й.

Радостта плъзна като огън по вените му. Тази жена беше всичко, от което се нуждаеше, за да бъде щастлив.

Взе шапката и отиде при нея. Сложи я на главата й. Целуна я по устните. И след като погледна в очите й, каза:

— Добре дошла у дома.