Кери Уилкинсън
Жената в черно (7)

7.

— Какво има? — попита Джесика със свито сърце.

Детектив Дайъмънд говореше гладко и уверено:

— Изчезналият се казва Ед Маркс, за изчезнал го е обявил брат му Чарли. Ед е тукашен, а според информацията, която имаме, Чарли живее в Лондон.

Тази новина означаваше, че едва ли ще могат да вземат ДНК проба от Чарли и да я пратят за анализ същия ден.

— Няма нищо, Из. Свършила си страхотна работа. Вече съм на път към участъка. Можеш ли да оставиш координатите на Чарли Маркс и да продължиш да търсиш? Може да има и друг, свързан със случая. Щом се върна, ще се обадя на брата и ще уредим да отиде в някое близко полицейско управление. Ако живее в Лондон, ще даде ДНК проба в тамошна лаборатория, която после ще ни прати резултатите.

 

Докато караше към участъка, Джесика се възхищаваше на хладната решителност на Изи Дайъмънд. Някои полицаи се оплакваха и роптаеха, когато им възложеха задача, други предпочитаха да прехвърлят работата на колеги, докато Изи просто си свърши работата. Джесика за пореден път беше респектирана от компетентността и прецизността.

Щом стигна до участъка, Джесика веднага отиде в кабинета си. Детектив Корниш не беше там; сигурно беше навън да търсят Кристин Джонсън. Понеже случаят беше достатъчно сериозен, Джесика нямаше как да участва в издирването на депутатската съпруга, което изглеждаше доста интересно.

На бюрото си намери разпечатка от данните за изчезването на Едуард Маркс и го изчете. Братът на изчезналия наистина живееше в Лондон. Не успял да се свърже с Ед по телефона и преди около месец се обадил в полицията да го обявят за издирване. Беше изчезнал приблизително по същото време като Люис Барнс, с разлика от един-два дни.

Джесика взе телефона и избра номера на брата на Ед. Мъжът вдигна при второто позвъняване.

— Здравейте, вие ли сте Чарли Маркс?

— Да, кой се обажда?

— Аз съм детектив Джесика Даниъл и работя за манчестърския отдел по криминални разследвания…

— Намерихте ли брат ми? — прекъсна я мъжът.

— Там е работата, че не сме сигурни. Положението е малко сложно.

Тя беше в трудна позиция, защото можеше първата ръка да не е на Едуард Маркс и фактът, че с Люис Барнс са били съученици и са изчезнали по едно също време, да е просто съвпадение. Предпочиташе да не съобщава на Чарли, че са намерили отрязаната ръка на брат му, без да има доказателство.

— Не искам да казвам прекалено много — продължи. — Дали можете да отидете до тамошното полицейско управление? Ако ми кажете кое е то, ще уредя всичко да стане възможно най-бързо.

— Защо искате да ходя там?

Джесика въздъхна.

— Не искам да прибързвам, но бихме желали да вземем проба от слюнката ви. Така ще можем да сверим ДНК…

— Намерили сте тяло, нали? — прекъсна я рязко мъжът.

— Господин Маркс, знам, че ви е трудно — обясни Джесика с възможно най-равен тон, — но не искам да ви казвам неща, които може да не са истина. Обещавам, че ако ми съдействате, след анализа на пробата ви ще ви кажа всичко. Давам си сметка, че не ме познавате, но ще е най-добре за всички да ми се доверите.

Чарли, който досега беше говорил малко пискливо, сниши глас:

— Добре, но аз всъщност се местя обратно в Манчестър. Вече го бях решил. Продадох по-голямото си имущество тук и съм само с няколко куфара. Утре хващам сутрешния влак и се връщам на север за постоянно.

В първия момент Джесика не знаеше какво да каже.

— Аха… Искате ли, ъ, да ви вземем от гарата?

— И таксиметрови услуги ли предлагате вече? — засмя се нервно мъжът.

— Не, исках да кажа само, че…

— Не, няма проблем — прекъсна я за трети път той. — Предпочитам да си оставя багажа и тогава. И без това влакът ми е много рано. Можете да ми кажете адреса на участъка и до обяд ще съм там.

Джесика нямаше какво друго да направи, освен да се съгласи; в крайна сметка мъжът не беше арестуван, а им помагаше.

— Добре, кажете на рецепцията да ме повикат.

Чарли поиска тя да му изпрати с есемес адреса на участъка, за да не разчита само на паметта си. Джесика се стремеше да не използва личния си мобилен телефон за служебни цели, но понякога нямаше как да го избегне, особено като се вземе предвид, че в технологично отношение полицията винаги изоставаше с години от реалния свят.

* * *

Измина почти един ден, а Джесика отново седеше на бюрото си. След идентификацията на втората ръка нямаше почти никакво развитие. Детективите Дайъмънд и Роуландс се опитваха да открият връзка между Люис Барнс и някой друг от списъка с изчезналите, но засега нямаха успех. От Дженюари Форестър нямаше и следа. Предния ден, докато полицаите я чакаха, тя не се беше върнала в апартамента си, нито пък някой я беше виждал. За жалост всички местни телевизии и вестници се бяха съсредоточили върху изчезването на Кристин Джонсън. Ако не беше това, от пресслужбата можеха да издействат снимката на Дженюари да бъде показана по-напред в новините и във вестниците. В крайна сметка издирването беше споменато само мимоходом. Снимката беше публикувана на уебсайта на полицията и в социалните мрежи, но Джесика много добре знаеше, че там никой не ги гледа. По време на едно съвещание беше подхвърлила на шега, че най-лесният начин да накарат хората да посещават уебсайта е всяка страница да започва с порнографска снимка. Никой не се засмя.

Не стига това, ами екипът за обработка на местопрестъпление не намери черната мантия в апартамента на Дженюари; можеха да се похвалят само с парче линолеум с петно, което можеше и да не е кръв. Предната вечер един от лабораторните експерти обясни на Джесика, че ще е трудно да установят чия е кръвта при положение, че някой се е опитал да заличи петното, а и върху него е стъпвано многократно. За твърдо заключение щеше да им трябва време.

Докато размишляваше върху всичко това, телефонът на бюрото звънна. Полицаят на рецепцията съобщи, че Чарли Маркс я очаква. Джесика се запъти натам. Пред бюрото на рецепцията стоеше непознат мъж, който нервно пристъпваше от крак на крак. Не беше много висок, но тялото му беше слабо и стегнато, с повече мускулна тъкан и малко мазнини. Горещата вълна продължаваше и карираните шорти и тениската на мъжа изглеждаха много по-удобно от нейния служебен костюм. Косата му беше пясъчноруса и разрошена, както явно предпочитаха да я носят някои мъже. Джесика не можа да прецени дали е изрусена, или цветът е естествен.

— Вие ли сте Чарли? — попита тя, като му протегна ръка.

— Да. Детектив Даниъл, нали?

Двамата се ръкуваха и тя го попита дали може да вземе проба от слюнката му. Мъжът не възрази. След това Джесика подаде пробата на един полицай, който щеше незабавно да я прати за лабораторен анализ. Тя вече беше казала специалистите да очакват пробата. Понеже вече бяха анализирали първата ръка, оттам я увериха, че няма да им отнеме дълго да сравнят онова ДНК с това на Чарли.

Чарли явно се чувстваше малко объркан и на Джесика стана съвестно, че го е разкарала за процедура, отнемаща няколко секунди. Реши да събере от него възможно най-много информация, която да добави към файла с изчезналите лица, както бяха направили с Вики Барнс. Така, ако се окажеше, че първата ръка не е на брат му, пак щеше да е свършила нещо полезно.

Колежката Луиз Корниш все отсъстваше от участъка, така че Джесика предложи да говорят в кабинета. Избута стола на Луиз до обратната страна на бюрото си и покани госта да седне. После премести няколко купчини документи, така че двамата да се виждат.

— Желаете ли чаша чай? — попита тя. — От машина е и има вкус на препарат за миене на съдове, но мога да ви донеса.

— Преди да не сте работили като продавачка? — отвърна с усмивка Чарли.

— Да, но продавах кафе — ухили се Джесика.

— Няма нужда, и без това е топло за чай.

Макар че беше съгласна с него, тя винаги се сещаше за думите на майка си, че в жегата нищо не помага на организма така, както горещата напитка. Звучеше доста невероятно, но Джесика така и не си даде труд да провери.

Откакто стана офицер, рядко си водеше записки. Разрови се в чекмеджетата за бележник и химикалка и за пръв път от доста време се залови да пише. С навлизането на компютрите и смартфоните за нея, както за много други, писането с химикалка се превръщаше в нещо ново и необичайно.

— Прочетох онова, което сте съобщили на полицията за изчезването на брат си, но бих искала да знам подробности.

Чарли кимна и Джесика продължи:

— Кога точно е изчезнал?

— Често казано, не знам със сигурност. Нали живеех в Лондон, а той — тук. Подновихме връзка наскоро, но така или иначе се чувахме един-два пъти в седмицата. Обадих се в полицията чак две седмици след като загубих връзка с него.

— Защо казвате, че сте подновили връзка?

Стори се, че Чарли потръпна, но това можеше да се дължи на климатика, който бръмчеше над тях, и на факта, че беше облечен като за лято. Благодарение на терморегулацията през лятото в участъка беше твърде студено, а през зимата — твърде топло.

Мъжът въздъхна и сведе очи.

— Скарахме се и пет години не си говорихме. Преди няколко месеца той се свърза с мен и едва тогава започнахме да си говорим. Нещата вървяха добре и това беше една от причините да реша да се върна тук.

Джесика забеляза, че е малко разстроен, но се опитва да не го показва.

— За какво се скарахте?

Причините обикновено бяха две — жена и пари.

— Майка ни умря още когато бяхме малки — отговори Чарли след кратко колебание, — но татко почина преди пет години. Отгледа ни сам. Аз съм по-голям с година и половина и мислех, че татко ще раздели всичко поравно между мен и Ед. Преди често пътувах по работа и когато татко беше болен, за него се грижеше Ед. Накрая баща ми остави къщата и почти всичко останало на него. Всичко тръгна оттам. Ед каза, че си е заслужил наследството, защото накрая се е превърнал в болногледач, докато аз съм градял кариера. Скоро след погребението двамата се скарахме жестоко и аз заминах да живея в Лондон.

Джесика беше чувала много такива истории. Нищо не скарваше роднините така, както едно завещание.

— Само двамата ли сте негови наследници?

— Да, нямаме други роднини. Затова… сигурно затова ми тежи толкова, че го няма. Тъкмо се бяхме сдобрили след толкова време, и той изчезна.

Джесика видя, че Чарли наистина е обезпокоен.

— Затова ли решихте да се върнете тук?

— Общо взето. И без това си търсех нова работа. Работя в издателския бизнес, но вече не ми харесва. Гледах само да си свърша работата и да си получа заплатата в края на месеца. Ед беше художник, много талантлив. Чудех се как е намерил номера ми, после той ми каза, че проверил в интернет и го открил в уебсайта на фирмата.

— Срещнахте ли се, или само говорихте по телефона?

— Срещнахме се веднъж. Дойде да ме види и ми даде ключ за къщата; каза, че мога да дойда, когато си поискам. Така реших да се върна, още повече, че си търсех нова работа. След смъртта на татко Ед живееше в къщата. Каза, че ще ми припише половината и мога да дойда да живея с него. Не бях решил дали да се местя за постоянно. Къщата е огромна, на пътя за Олдърли Едж, но след годините в Лондон предпочитам центъра на града.

Джесика знаеше за каква къща говори. В Олдърли Едж, което се намираше съвсем близо до Манчестър, живееха известни футболисти и други знаменитости. Дори най-малките къщи всъщност бяха огромни. Нищо чудно, че Чарли е бил огорчен от изключването от завещанието.

— С какво се занимаваше баща ви? — попита Джесика.

Чарли беше наясно накъде бие тя.

— Заради къщата ли питате? Не бяхме богати. Сложно е. Мама почина вследствие на лекарска грешка и татко получи голямо обезщетение. Затова имаме къща там. Баща ми не я обичаше, харесваше само градината. Предпочиташе физическата работа, преди това беше газопроводчик. С парите се захвана с градинарство и това, общо взето, беше единственото му удоволствие. Мисля, че парите го потискаха. Ако му дадяха да избира между тях и мама, без колебание щеше да избере мама.

„Семейната картина се оказва доста сложна“ — реши Джесика. Взе от бюрото папката с изчезналите лица и прочете на глас адреса.

— Там ли ще живеете сега?

— Сигурно — кимна Чарли, като поглади наболата си брада. — Няма къде другаде да отида. В Лондон живеех под наем, мебелите си бяха на собственика. Имах някои мои неща, които продадох. Нямам друго, освен това, с което пристигнах.

— В крайна сметка брат ви приписа ли ви половината къща?

— Не, щеше да го направи, като се преместя тук. Не знам какво ще стане сега.

Джесика подозираше какво. След поредицата юридически формалности заради това, че Ед се води изчезнал, а не мъртъв, Чарли щеше да наследи цялата къща. Макар че явно се бяха помирили, тя се зачуди дали раните са зараснали — имаше случаи, в които хората убиваха и за по-малко. Ако се окажеше, че първата ръка не е на брат му, нямаше да е зле да се разровят в обстоятелствата около изчезването на Ед и да видят дали брат му не е замесен. Ако пък ръката се окажеше на Ед, най-сетне щяха да разполагат с някаква улика, макар и повдигаща много въпроси без отговор.

Настана кратко мълчание, което пръв наруши Чарли:

— Можете ли да ми кажете за какво ви трябваше пробата? Мислите ли, че той е…

Детективката не побърза да довърши изречението, а впери очи в неговите, търсейки някаква необичайна реакция. Той изглеждаше малко разстроен. Очите му бяха позачервени, ръцете — здраво скръстени на гърдите. Тя реши, че така или иначе щеше да се наложи да му каже, затова е по-добре да го направи сега. Информира го за намерената ръка, без да споменава за жената в черно; това можеше да го научи и от новините.

— Значи според вас ръката може да е на Ед? — попита той.

— Не знаем. Ще разберем след анализа на вашата проба.

— Защо смятате, че може да е негова?

Без да споменава подробности, Джесика му обясни, че един съученик на Ед също е изчезнал, но връзката между двата случая е само предполагаема. Чарли я слушаше и кимаше.

— Ако сте съгласен, ще ви изредя няколко имена, а вие ще ми кажете дали познавате хората.

— Разбира се, аз отсъствах от града доста време.

— Познавате ли жена на име Дженюари Форестър?

— Не, не съм чувал за такава. Иначе щях да си я спомня заради първото име, но и фамилията ми е непозната.

— А Люис Барнс говори ли ви нещо?

— Не мисля — сви вежди мъжът. — Звучи ми малко познато, но пък и двете имена са често срещани. Ако искате, мога да се поразровя из къщи. Снимките и другите неща на Ед са още там, може да намеря нещо.

Джесика не знаеше как да тълкува реакцията му. Изглеждаше искрен; може би беше прекалено мнителна заради сложните взаимоотношения в семейството му. Не беше направил нищо, което да буди подозрение.

— Добра идея — каза тя. — Нали пазите номера ми?

— Да, ако намеря нещо, ще ви се обадя.

Джесика знаеше, че всичко това е прибързано, защото има голяма вероятност ръката да не е на Ед, но допълнителната информация нямаше да навреди. Погледна часовника над вратата и видя, че са говорили повече от час и половина. Попита го дали има други въпроси и го увери, че ще му съобщи резултатите веднага щом тя самата ги научи, след което го изпрати. Понеже той каза, че е дошъл с такси, тя помоли един от полицаите да го закара вкъщи.

През остатъка от следобеда печата записките си на компютъра. Обикновено пишеше бързо, но сега се затрудни с разчитането на собствения си почерк. Докато се взираше в листа, телефонът на бюрото иззвъня.

— Даниъл — отговори тя.

— Здравейте, обаждам се от „Брадфорд Парк“ да ви съобщя резултатите от пробата този следобед — каза някакъв мъж.

„Брадфорд Парк“ беше централата, където работеха криминалистите към полицията.

— А, да, много сте бързи. Какво открихте?

Мъжът преглътна леко.

— Ще ви пратя имейл с официално потвърждение, но пробата е на някой си Чарли Маркс, нали?

— Да.

— Ръката е на негов пряк роднина.