Кери Уилкинсън
Жената в черно (26)

26.

Почти всеки път, когато Джесика чуеше или видеше нещо вълнуващо, свързано с разследване, сърцето започваше да препуска и не я сдържаше на едно място. Този път обаче тя просто гледаше втренчено снимката. Над момчетата се виждаше синьо небе и Джесика се запита къде ли е правена и от кого. Барманът или някой случаен минувач? Или друг, седми младеж от групата?

Джесика слезе по стълбите, все така загледана в снимката. Носеше и другата, на която братята пишеха домашните си. Намери Чарли в кухнята.

— Наред ли е всичко? Какво намерихте? — попита той.

Тя му подаде снимката от почивката.

— Знаете ли нещо за нея? Кога и къде е правена? Кои са момчетата?

Чарли се вгледа в снимката, после вдигна очи към Джесика.

— Това да не са…

— Четирима от тях, в това число и брат ви, са изчезнали. Трябва да разбера кои са другите двама, после какво е станало с шестимата.

— Наистина не знам — заекна леко той. — Спомням си смътно, че ходи във Фалираки, след като завърши училище, но двамата се движехме в различни кръгове.

— Поне един от тези мъже не е ходил в същото училище като него — каза Джесика, имайки предвид Матю Купър.

— Не знам — сви рамене Чарли. — Спомням си само, че това беше първото му пътуване в чужбина и трябваше да си вади паспорт. Беше през лятото след като си взе изпитите, но това не значи, че всички са от същото училище. Веднъж седмично ходеше на някакъв курс по рисуване. Просто не знам.

— Значи е бил на осемнайсет или деветнайсет години?

— Предполагам.

Джесика взе снимката.

— Мога ли да я задържа засега?

— Да, няма проблем.

Тя му показа другата снимка, на която двамата братя си пишеха домашните.

— Намерих и тази. Реших, че може да я искате.

Чарли взе снимката и леко се усмихна.

— Да, спомням си я. Хубава е. Татко не ни пускаше да излезем, преди да сме си написали домашните след училище. Даже си спомням как ни снима.

Той сложи снимката на кухненски плот.

— Може ли да не споменавате за тази известно време? — попита Джесика за снимката, която държеше.

— Разбира се, и без това не познавам никого тук.

— Имам предвид да не споменавате на медиите.

— Няма проблем, както искате.

На път за участъка тя премисли фактите, но не виждаше ясно обяснение. Ако беше станало нещо по време на почивката, онзи, който подхвърляше ръцете, можеше да е един от двамата непознати на снимката или съвсем друг човек. Сега най-важното беше да разберат кои са тези двамата. Дано никой от тях да не беше изчезнал и да бяха склонни да разговарят с полицията. В някой момент щеше да стане ясно дали почивката играе роля в събитията. Сега поне знаеше, че Матю Купър е свързан с другите три жертви.

След като паркира пред „Лонгсайт“, Джесика се обади на Чарли и го помоли да прегледа останалите кашони, и ако намери други снимки на Ед на същата възраст, да съобщи. Беше попаднала и на двете следи благодарение на него и щеше да е безотговорно да не проучи нещата докрай. С негово позволение можеше да изпрати полицаи да претърсят къщата, но тя беше толкова голяма, че те сигурно щяха да пропуснат нещо или нямаше да си дадат сметка, че то е важно. Чарли поне знаеше какви снимки я интересуват и явно имаше желание да помогне въпреки странните обстоятелства около него.

Роуландс и Дайъмънд вече си бяха тръгнали, както и Коул. Обикновено Джесика обсъждаше идеите си поне с един от тях. След като установи, че ги няма, тя се върна в кабинета си, където завари детектив Корниш, седнала зад бюрото си. Джесика я виждаше тук за пръв път от доста време.

— Как върви? — попита Джесика.

— Бавно и мъчително. Вече сънувам червени микробуси.

— Значи още не са открили откъде е?

— Опитваме се, но не е лесно. Мислехме, че щом разберем марката и модела, ще сведем възможните автомобили до малка бройка, само че базата-данни на Кралските пощи не е върхът. Сега вместо кратък списък с възможните микробуси разполагаме с дълъг списък на тези, които категорично са изключени. В автомобилната асоциация цари обичайният хаос. Все пак имаме две следи.

Джесика заобиколи бюрото на колежката си и седна на своето.

— А разследвате ли самия Джонсън?

— Напоследък съм малко изолирана от разследването — не че имам нещо против — каза Корниш. — Шефът на участъка разговаря с разни хора. Прегледахме банковите сметки на Джонсън и попаднахме на няколко съмнителни тегления на пари в брой, но може да се окаже нещо банално. В някакъв момент ще го разпитаме за тях, но преди това трябва да проучим много други неща. След много мъки получихме разрешително да прочетем част от имейлите му. Нали знаеш, че искахме да стане, без той да разбере? Това ни създаде какви ли не проблеми, но няколко експерти вече работят по случая.

— Очаквате ли да намерите нещо важно?

Луиз Корниш въздъхна и нагласи една от снимките на бюрото си така, че да е в идеална права с останалите. Това беше най-дългият разговор помежду им, откакто Луиз беше постъпила на работа в участъка.

— Кой знае? Някои хора си мислят, че като изтрият някой мейл, го заличават окончателно. Други са прекалено глупави, за да си ги трият. Трети пък въобще не пращат имейли и нашите експерти може да загубят няколко дни в ровене из разни скучни писания. Мисля, че накрая ще опрем до парите, които са изчезнали от сметката му, и ще се опитаме да докажем, че ги е използвал за нещо нередно.

Джесика издиша през зъби.

— Трудно ще ви е. Може да ги е похарчил за незаконно дете, любовница, кокаин, проститутки или за огромно плюшено мече. Не е длъжен да си пази касовите бележки, а ние можем само да попитаме.

— Знам. По принцип тегли пари всеки месец — законни или не, той си знае — но миналия и по-миналия месец е теглил по-големи суми. Ще го попитаме за тях, но само след като проверим имейлите му. Досега се държеше като объркан съпруг, но след това може да си промени поведението. Ако изтече информация, че е замесен, ще настане истинско замерване с лайна.

Макар че не беше шокирана от езика на колежката си, за пръв я чуваше да ругае. След като разговорът замря, Джесика седна на компютъра си и отвори до болка познатата снимка на отбора по ръгби, за да се увери, че двамата непознати от втората снимка не присъстват на тази. Нямаше ги и сега трябваше да търси кои са те.

— Между другото, извинявай — каза Луиз Корниш.

— Моля? — сепна се тя.

— Извинявай, че се държах като крава. Знам, че не целеше да ме засегнеш с онзи коментар, че работя вместо мъжа си. Просто тогава въпросът беше малко деликатен.

Джесика беше доста изненадана от това неочаквано признание.

— Не, грешката беше моя — каза. — Понякога изтърсвам първата глупост, която ми хрумне, и хората я тълкуват погрешно.

— Отдавна исках да ти го кажа, но все те изпусках — усмихна се Луиз. — Когато бях тук, теб те нямаше, и обратното, предполагам.

— Знам, ако не бяха сутрешните съвещания, нямаше да знам дали още работиш тук.

— Как върви твоят случай?

— Върви, но бавно.

Джесика отиде до Луиз да покаже снимката на шестимата младежи на почивка.

— Намерих я в къщата на един от изчезналите. Намерените ръце са на тези четиримата. Нямам представа кои са другите двама. Разчитам някой от роднините им да знае, иначе ще трябва да я пуснем във вестниците и на нашия уебсайт със заглавие „Вие ли сте това?“.

— Да, доста отчаян метод.

Джесика се върна на бюрото си и позвъни на Вики Барнс. Предпочиташе да започне с човека, с когото беше контактувала най-много; с брата на Матю Купър и родителите на Джейкъб Крисп можеше да говори по-късно. Жената се зарадва на обаждането и я покани у тях вечерта. Джесика предпочиташе да е сутринта, но понеже нямаше планове, се съгласи.

Не знаеше къде точно живее жената — единствената информация беше, че къщата е в квартал „Аби Хей“, на няколко минути от апартамента на Дженюари и Люис. Нищо чудно, че Дженюари се оплакваше от честите посещения на Вики.

Джесика тръгна към къщата привечер, по улиците още имаше деца. Някои невинно ритаха топка под късните слънчеви лъчи, други имаха доста зловещ вид. Ако колата беше по-хубава, щеше да се поколебае дали да паркира на улицата. Във всеки случай, ако някой потрошеше возилото, щеше да вземе пари от застраховката.

Паркира на метри от къщата на Вики и се замисли дали да не остави колата отключена — почти се искаше някой да я открадне. В крайна сметка завъртя ключа и отиде до жилището на жената. Вярно, че къщата на Маркс беше като кръпка в квартала, но тук целият район приличаше на разграден двор. По пътя насам видя имоти, в чиито дворове се търкаляха стари матраци и разни мебели, както и безупречно поддържани къщи.

Домът на Вики Барнс беше нещо средно — в двора нямаше захвърлени вещи, но моравата беше неокосена и много занемарена. Джесика натисна звънеца и се разнесе някаква евтино звучаща версия на мелодията „Боже, пази кралицата!“. Вики Барнс отвори вратата; изглеждаше почти по същия начин като последния път — с прилепнала по тялото кремава блуза, която беше малка, и клин, който приличаше на изрисуван. Разликата беше, че посивялата преди коса сега беше боядисана в някаква странна смесица от лилаво и кафяво — определено несполучлива.

— Добре ли сте, скъпа? — попита Вики. — Хайде, влизайте.

Тя последва жената до дневната и седна на дивана. Вики отиде да си вземе нещо за пиене, което даде на полицайката възможност да огледа стаята. Половината беше нещо като светилище на Люис. Навсякъде имаше негови снимки на различна възраст, както и разни удостоверения и награди, сложени в рамка и изложени на видни места. Едно от удостоверенията беше отпреди двайсет години и гласеше, че Люис е преплувал успешно десет метра. Сигурно и нейните родители пазеха подобни неща от детството, но определено не ги държаха по стените след толкова време.

Джесика започваше да разбира чувствата на Дженюари. В досието по случая пишеше, че Люис е единствено дете. Наоколо не се виждаха снимки на друг човек и ако момчето нямаше баща, положението беше тъжно за всички. Синът не искаше да остави майка си, но в същото време имаше желание да живее с приятелката си. За приятелката трябва да е било трудно, защото която и да избереше Люис, Вики никога нямаше да я сметне за достойна за него. Майката пък, която, най-меко казано, бдеше прекалено над сина си, сега страдаше за него.

Като се прибавеше и фактът, че живееха толкова близо един до друг, нищо чудно, че не се разбираха.

Джесика огледа останалата част от стаята — беше пълна с предмети и украшения, които хората си купуват на ваканция — малки макети на сгради, подложки за чинии, свещи и всякакви дрънкулки, каквито тя ненавиждаше. На връщане от пътуване в чужбина си купуваше само алкохол — толкова, колкото можеше да пренесе през митницата.

Вики се върна с чаша чай и седна на креслото срещу дивана.

— Сигурна ли сте, че не искате чай? — попита.

— Да, благодаря, няма нужда.

— Харесвате ли снимките на Люис? — Вики посочи една над Джесика. — Тази е от училищна пиеса. Беше на четиринайсет, а не искаха да му дадат главната роля, въпреки че беше най-добрият — никой не можеше да го отрече.

— Познавахте ли добре приятелите му, госпожо Барнс?

Жената отпи глътка чай.

— О, да, играеше ръгби и други такива. Позволявах му да кани приятели вкъщи. Сигурно не трябва да ви го казвам, но в петък вечер им купувах бира. Нали знаете какви са момчетата.

— Спомняте ли си имената им? Познавахте ли Джейкъб Крисп и Едуард Маркс например?

— За момчетата от отбора по ръгби не съм сигурна. Помня физиономии, но имената ме затрудняват.

— Онзи ден не си спомнихте Матю Купър — напомни Джесика.

— Ако е познавал Люис, сигурно е бил приятел на негов приятел — сви отбранително рамене Вики.

Джесика извади снимката на шестимата младежи на почивка от плика, който разнасяше със себе си, и стана да я покаже на жената.

— Познавате ли тези момчета? — посочи тя двамата неидентифицирани.

Вики се загледа в снимката.

— М-м, лицата са ми познати… — Вдигна очи към тавана, все едно отговорът беше написан там. — Единият се казваше Стивън, но не му знам фамилията. Другият е някой си Нюкоум. Викаха му Нюуи. Не се сещам за малкото му име, но ако ми го кажете, ще го позная.

Джесика я остави да помисли на спокойствие, но друго Вики не можа да си спомни. Поговориха си за това-онова и Джесика изслуша предната тирада срещу Дженюари. Накрая благодари на жената и я помоли, ако се сети за имената, да звънне без значение по кое време. Вики попита защо снимката е толкова важна, но Джесика не искаше да разкрива твърде много. Помоли я да потърси други снимки на сина си и приятелите му, правени по същото време, и си тръгна.

Сега, когато знаеше, че Матю е свързан с другите три жертви, и беше научила част от имената на другите двама, Джесика реши да се върне в участъка, да въведе информацията в компютърната система, после да се прибере и да изпие сама цяла бутилка вино. Не го правеше често, но до рождения ден оставаха само няколко часа и тя се надяваше, че никой не си спомня.