Кери Уилкинсън
Жената в черно (16)

16.

Джесика нямаше как да не се чувства под прицел, след като вече два пъти пращаха отрязан пръст. Знаеше, че човекът може да е попаднал на името чрез медиите, но не това беше проблемът. По време на обучението им внушаваха да не приемат нещата лично, но това не беше толкова лесно, когато по пощата ти пращаха човешки крайници. Запита се дали човекът не я наблюдава, дали не знае къде живее.

Поне не бяха изпратили нищо вкъщи. Не знаеше как ще понесе такова нещо. Ако станеше нещо ужасно, един от начините за справяне беше да поставиш граница между личния и служебния си живот. Ако някой прекрачеше тази граница, нямаше да може просто да махне с ръка. Явно човекът, който подхвърляше ръце и пращаше пръсти, искаше тя да сглоби пъзела и да разгадае посланието. Но ако беше така, не можеше ли той или тя да са по-конкретни?

Коул я попита дали е добре и Джесика отговори, че е добре, макар да не беше истина. Скоро криминалистите си тръгнаха с пакета. Фактът, че е бил изпратен, докато Дженюари е била в ареста, не я оневиняваше непременно. И все пак на фона на всичко, което знаеха, можеха да я пуснат и за момента да я изключат от разследването.

Преди да я освободят, Джесика даде визитката си и каза да се обади, ако се сети за нещо.

След сутрешните събития Коул каза на Джесика, че ако не иска, може да не работи с Рейнолдс. Но докато чакаха резултатите от изследването на пратката, тя предпочиташе да продължи с работата си.

Първо отиде да говори с детектив Корниш, която за пръв път от доста време беше в общия им кабинет. Жената все още се държеше хладно, но поне бяха учтиви една с друга. Джесика даде папките по случая и показа кое къде е на компютърния сървър. Луиз благодари, а тя отиде в кабинета на Рейнолдс. Той някак се беше добрал до голям вентилатор и го беше поставил до един шкаф. Джесика си каза, че това сигурно е най-прохладната стая в участъка.

— Как се сдоби с него? — попита.

Рейнолдс се изсмя.

— Просто го откраднах.

— Насред полицейски участък? — попита тя с престорен ужас.

— Ако някой пита, ще отричам до смърт. Или ще го припиша на друг.

— Добре, какъв е планът за днес?

Бившият колега по стая се стори много уморен, под очите му имаше торбички.

— Мислех да ти дам да прочетеш тези — посочи две папки на бюрото си, — а следобед да отидем да се срещнем с Джордж Джонсън. Ще ти покажа и информацията на сървъра, но основната ни информация е предимно от изрезки от вестниците — той говори главно чрез медиите.

— Нямах време да следя новините. Знам само онова, което казахте на сутрешните съвещания.

— Добре, може ти да забележиш нещо, което ние сме пропуснали.

Джесика се съмняваше.

— Той знае ли, че ще ходим при него? — попита.

— Разбрахме се с личния му асистент. Мисля, че му харесва да ни снимат как отиваме при него, защото после снимките се появяват във вестниците. Миналата седмица ни покани у тях, макар че нямаше нищо за казване.

Джесика рядко беше чувала за такъв официален подход.

— Трябва да минеш през секретар, за да си уредиш среща с него?

— Е, можем просто да му се тръснем, но все не знаем къде е. Тази седмица ходи няколко пъти в Лондон.

Джесика се радваше, че не се налага да се занимава с него, защото тя обикновено се „тръсваше“ на хората.

Седна на свободния стол и започна да чете, но не можеше да се концентрира. Макар че идеята да си разменят случаите за един ден се струваше добра, не успяваше да откъсне мисли от своя. Очите само се плъзгаха по думите — вниманието беше насочено към снимките, подобно на дете, което се преструва, че чете. Повечето материали по случая наистина бяха просто изрезки от вестници. Беше пълно със снимки на депутата и жена му, които се усмихваха фалшиво за камерата. До една изглеждаха нагласени.

Ако не знаеше кой е мъжът и просто покажеха негова снимка, за да отгатне професията му, веднага щеше да каже „политик“. Изглеждаше точно както тя си представяше един депутат. Беше на петдесет и няколко или шейсет години, с прошарена коса, вечно пригладена назад. На повечето снимки беше с костюм и вратовръзка, но тук-там позираше с риза, разкопчана на врата — явно, за да покаже на гражданите, че умее да релаксира. Никоя не изглеждаше спонтанна — сякаш животът му се състоеше от фалшиви усмивки и скъпи дрехи. Макар че Джесика не обичаше да я снимат, нейни снимки имаше много — само че за разлика от депутата на тях тя беше изцапана с храна или с някаква глупава физиономия, защото я бяха хванали в крачка.

Някои хора не обичаха политиците заради това, че са политици, но Джесика не мразеше никого само заради професията му. Тя преценяваше хората по постъпките им. И все пак, без дори да се е срещала с Джордж Джонсън, нещо у него не харесваше. Опита се да не е предубедена, за да не си вади заключения, преди още да се е запознала с него. Но от интервютата му във вестниците нямаше как да не забележи, че каквото и да говореше той, акцентът винаги беше върху него самия вместо върху изчезналата му съпруга.

След обяда отидоха с Рейнолдс до къщата на политика. Районът като цяло не беше богаташки, но улицата, на която живееше Джонсън, беше между Плат Фийлдс Парк и Бърчфийлдс Парк, в квартал „Ръшолм“. Кварталът попадаше в избирателен район „Гортън“, представляван от него, и беше странна смесица от големи имоти, разположени навътре от улицата. От тях се стигаше пеша до един район, който беше непрестанен източник на неприятности. Докато паркираха, край тях минаха няколко тийнейджърки в училищни униформи, които си подаваха цигара. Точно до парка имаше частно девическо училище. Явно обедната почивка беше към края си, реши Джесика. Като видяха полицейската кола, едно от момичетата скри цигарата зад гърба си.

Детективката знаеше, че депутатът живее наблизо, но не и в коя къща. Рейнолдс паркира и двамата с Джесика излязоха от колата. Докато вървяха по улицата, тя зърна познато лице в една кола.

— Дай ми една минута — каза на шефа си.

Почука на стъклото на колата, клекна и се усмихна на Гари Ашфорд на отсрещната седалка. Журналистът излезе и отиде при Джесика, която седна на капака на колата му.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Няма да те оставя на онова твое гадже. Дойдох да ти се обясня в безсмъртна любов. Да тръгваме за Вегас и да се свържем официално.

— По-скоро ще си платя да се откупя — засмя се журналистът.

По изражението му личеше, че се шегува.

— Хей, веднъж ме покани на среща. И то по време на погребение.

— Сигурно си чула погрешно.

— Много самонадеян си станал, след като вече си имаш приятелка. Та какво става тук?

— Вися и чакам нещо да се случи. Но вече и на редактора му омръзна. Ако и днес няма нищо ново, в понеделник се връщам в офиса. Операторите си тръгнаха преди два дни и нещата взеха да затихват. Ти защо си тук?

— Размених се с един колега, защото по важните случаи сме доникъде.

— Мога ли да те цитирам?

— Гледай си работата. Все пак благодаря за завчерашната статия.

— Няма проблем. Разчитам да покажеш среден пръст на някого и да си свършиш добре работата, за да си получа интервюто накрая.

— Не се притеснявай за мен. Предай поздрави на госпожа Ашфорд. Дано скоро я пуснат от психиатрията. Чао.

Джесика стана от капака на колата му и тръгна към Рейнолдс, който я чакаше на около петдесет метра, до огромен портал. Някакъв фотограф снима как инспекторът говори по домофона и двамата с Джесика влизат вътре. Алеята към къщата вървеше по малко възвишение, после описваше дъга около идеално поддържаната градина. Пред дома на депутата стоеше лъснат до блясък черен автомобил, за който Джесика реши, че сигурно струва повече от годишната заплата. Къщата не беше голяма колкото тази на Чарли Маркс, но все пак беше внушителна. Вратата и прозорците бяха в стил Тюдор. В далечния край на градината Джесика видя някакъв човек на стълба, който подкастряше живия плет.

Рейнолдс я поведе към входната врата и натисна звънеца. На прага се появи жена, която ги заведе на долния етаж, в нещо като библиотека с книги с твърди корици. Покани ги да седнат в кресла с кожени облегалки и ги попита на английски с източноевропейски акцент дали желаят чай. В сравнение с горещината навън къщата изглеждаше прохладна, но не толкова, че да пият нещо горещо. И двамата отказаха.

След като жената излезе, Джесика погледна шефа си.

— Това е камериерката — отвърна той на неизречения въпрос. — Освен това май готви и чисти.

Досега Джесика не беше попадала в такава ситуация. Ако полицай искаше да говори с някой заподозрян или свидетел, просто отиваше и говореше. Нямаше обичай да си уговаряш среща и да те посреща камериерка.

— Нея разпитвали ли са я? — попита Джесика.

— Да, нейните показания са от малкото, които не се озоваха във вестниците, но тя нямаше много за казване. По времето, когато госпожа Джонсън е изчезнала, тя била на пазар.

Джесика се упрекна наум, че не е прочела показанията сутринта, но Рейнолдс явно нямаше нищо против да обясни онова, което му беше до болка познато.

Докато чакаха, Джесика получи съобщение от Роуландс, че в плика наистина е намерен пръстът на Джейкъб Крисп. Въпреки че тя го очакваше, потвърждението я накара да се почувства, че е под прицел. Благодари му и изключи звука на телефона си.

След няколко минути Джордж Джонсън влезе величествено в стаята. Движенията му бяха нервни и макар че си беше вкъщи, носеше елегантен тъмносин костюм с вратовръзка. Двамата полицаи се изправиха и той им стисна ръцете.

— Инспектор Рейнолдс — поздрави Джонсън, после се обърна към Джесика: — А вие сте?

— Детектив Даниъл.

Ръкостискането му беше силно, сякаш бяха на състезание. Не я заболя, но определено я изненада. Тя се дразнеше от хора, които прекаляваха със силата. Веднъж беше работила с адвокат, чието здрависване граничеше с физическо насилие. Досега не се беше случвало да се разбира с някого със силно ръкостискане. За нея силата на здрависването беше правопропорционална на проклетията.

— Приятно ми е — каза Джонсън, но преди още да довърши думите си, се извърна към Рейнолдс: — За какво искахте да говорите с мен?

Джесика забеляза, че инспекторът го гледа в очите.

— Нищо конкретно, господин Джонсън, просто искахме още веднъж да ни разкажете най-важните моменти.

— Има ли някакъв резултат от всичко това? — Не беше точно ядосан, но и не криеше презрението си към тях.

— Уверявам ви, че полагаме всички усилия да намерим съпругата ви — отвърна спокойно Рейнолдс. — Понякога повторението помага да видим нещата по-ясно — и на нас, и на свидетелите.

— Нали си давате сметка, че аз съм много зает човек?

Рейнолдс понечи да отговори, но Джесика го изпревари:

— Нали си давате сметка, че съпругата ви е изчезнала?

Двамата мъже я зяпнаха, но вместо да се смути, тя изгледа предизвикателно депутата. Не знаеше защо се намеси, но повечето хора, чийто партньор е изчезнал, можеха само да си мечтаят за подобно внимание. Сети се колко трудно Вики Барнс беше накарала полицията да вземе насериозно изчезването на сина. Джордж Джонсън имаше на разположение цялата манчестърска полиция, а се оплакваше, че бил зает.

Депутатът очевидно се подразни от тона на Джесика, но вместо да покаже яда си, си придаде натъжена физиономия:

— Да, извинете ме за резкия тон.

Промяната в поведението му се стори пресилена. Шефът я изгледа обвинително и тя го остави да продължи разговора.

Въпреки че известно време бяха делили един кабинет, двамата рядко бяха работили в тясно сътрудничество. По онова време имаха еднакъв чин — сержант, и всеки си гледаше неговия случай. Сега Джесика се зачуди дали той не съжалява, че я е взел със себе си.

Рейнолдс и депутатът споменаха отново ключовите факти, явно заради нея. Джонсън потвърди, че е говорил с жена си от Лондон, но когато се върнал вкъщи на следващия ден, от нея нямало и следа. Твърдеше, че двамата не са се карали, двайсет и седем годишният им брак бил щастлив и се гордеели с децата си. Полицията нямаше как да ги разпита, защото единият бил студент в Париж, а другият работел за Европейския парламент.

Понеже жената беше изчезнала, докато камериерката пазарувала, а паспортът и другите документи си бяха в къщата, следователите нямаха на какво да се опрат. Въпреки това, когато Рейнолдс приключи, на Джесика хрумна нещо:

— Имате ли охранителна система в къщата, господин Джонсън?

Депутатът, който след забележката я беше игнорирал, погледна към нея.

— Какво имате предвид?

— Ами това е голяма къща. Повечето хора имат система за видеонаблюдение или аларма. Вие имате ли нещо подобно?

Въпреки че беше прегледала материалите по случая набързо, в тях не се споменаваше нищо за охранителна система, а и никъде не беше видяла камери. И все пак семейството очевидно беше богато, съпругът прекарваше много време извън къщи, така че сигурно бяха взели мерки. Рейнолдс се наведе напред — явно не знаеше отговора на въпроса.

— Имаме аларма, но я включваме само през нощта — отговори Джонсън.

В това време камериерката влезе с поднос, върху който имаше кана вода и три чаши. Жената го постави на масата между тях.

— А камери? Поне за входа и вратата на двора?

— Доколкото знам, няма.

Кубчетата лед подрънкваха в чашите, докато камериерката им наливаше вода.

— Какви мерки за сигурност има? — продължи Джесика.

— Има камера — каза изведнъж камериерката, гледайки към нея.

Тримата впериха очи в жената, която сложи каната на масата.

— Моля? — каза Джесика.

— Каква камера? — попита Джонсън.

— Видео машина, която сочи към портата — каза обърканата камериерка с още по-изразен акцент. — Сложи я другият господин Джонсън.

— Синът ми ли?

 

— Да. Другият господин Джонсън.

— Кога? И защо аз не знам за това?

Джесика не можеше да прецени дали депутатът е ядосан, или е объркан.

— Госпожа Джонсън се притесняваше да не влезе някой — продължи притеснено камериерката. — Не знам кога.

— Къде е синът ви? — попита Рейнолдс.

Смаян, Джонсън изостави внимателните, спокойни маниери.

— В Люксембург. Замина преди пет месеца.

— Защо не ни казахте, когато говорихме с вас? — обърна се инспекторът към камериерката.

— Не ме питахте — сви объркано рамене жената. — Не знаех, че важно. — Докато говореше, не спираше да жестикулира, сякаш търсеше подходящите думи. — Лошо ли направих? — попита тя работодателя си.

— Не, не, съвсем не — поклати глава той.

— Знаете ли къде е камерата? — обърна се Джесика към камериерката.

— Не знам — размаха красноречиво ръце жената. — Другият господин Джонсън каза на госпожа Джонсън, че сочи към портата. Не го каза на мен — обърна се тя към политика и добави припряно: — Аз не подслушвам.

Джонсън кимна с неразгадаемо изражение.

— Ще трябва да говорим със сина — каза Джесика на Рейнолдс — или да доведем електротехници, които разбират повече от нас.

Рейнолдс се изправи, явно и той мислеше същото.

— Първо ще се свържа със сина ви, за да разбера дали камерата съхранява записаните кадри. — Знаете ли защо са поставили камерата? — попита той Джонсън и камериерката. — За да виждате кой е на портала ли?

— Нямам представа — поклати глава домакинът и се изправи. — За това използваме домофона. Дори не знаех, че има камера. Доскоро не прекарвах много време тук. Бях в лондонския ни апартамент, а лятото ходехме на вилата във Франция.

Рейнолдс поиска да се обади на сина, а Джесика отиде да търси камерата, за която камериерката упорито твърдеше, че не знае къде е. Изглеждаше абсурдно Джонсън да не знае, че има камера. Според камериерката Кристин Джонсън поискала да я сложат, но тогава защо не е казала на съпруга си? А ако той знаеше за камерата, защо не ги беше информирал?

Джесика излезе от къщата и тръгна към портала. Като стигна там, се огледа, за да прецени откъде има добра видимост към вратата. Стълбове не се виждаха, така че възможностите не бяха много. На върха на шиповете на вратата нямаше нищо. Джесика тръгна обратно по павираната алея към къщата, като се оглеждаше. Отгоре на сградата не се виждаше нищо, но дори да имаше камера, тя трябваше да е настроена на голямо приближение, за да бъде изображението ясно.

Стигна до къщата, после се върна обратно до портата. Накрая реши да огледа големия дъб в края на градината. Съдейки по дебелия ствол, дървото беше много старо, но клоните явно бяха подрязани наскоро. Джесика се взря нагоре и в един голям чвор най-сетне намери каквото търсеше — голям метален предмет, насочен към входа.

Тя се върна в къщата и завари Рейнолдс да говори по безжичния стационарен телефон. Щом влезе, той подаде телефона на Джонсън и отиде при нея.

— Намерих я — каза Джесика. — Сложена е в един чвор на онова огромно дърво. Ако не знаеш къде да търсиш, няма как да я видиш.

— Синът каза, че я е сложил, защото майка му се притеснявала да стои сама вкъщи. Не е наясно дали баща му е знаел за камерата.

— Тя постоянно ли записва? — попита Джесика.

— Синът каза, че е безжична и съхранява по един статичен кадър на всяка минута. Не разбрах всичко, но момчето каза, че всичко се пази на интернет сървър. Само той може да трие от него, иначе всичко се съхранява.

— Защо не те е осведомил за това преди?

— Може да е смятал, че знаем. Нямам представа. Ще говоря с компютърните специалисти в „Брадфорд Парк“ и ще им кажа да се свържат със сина. Камерата записва само една снимка в минута, но ако жената не е прескочила плета или не е излязла между записванията, ще бъде на някоя от снимките.