Кери Уилкинсън
Жената в черно (33)

33.

Гостите бяха смутени и развеселени от вида на Хуго. Всъщност той се казваше Франсис, а Хуго беше сценичното му име на фокусник. Джесика го познаваше от около две години и въпреки че беше само познат, реши да отиде на сватбата с него. Между тях нямаше привличане, но той поне щеше да забавлява гостите. Не беше хрумнало, че може я злепостави. Ако не друго, обувките му поне бяха еднакви; можеше да е и по-зле. Специално за случая се беше сресал, кестенявите му къдрици, дълги до раменете, бяха учудващо чисти. А и Каролин спадаше към лагера на развеселените, не на смутените.

Докато я влачеха, понякога буквално, за отделните снимки, Джесика се опитваше да се преструва, че се забавлява. Накрая идваше да отреже ръката на фотографа, за да престане да ги призовава да позират и да се усмихват. Когато фотосесията най-накрая приключи, тя отиде при родителите си, които не беше виждала от месеци. В църквата беше успяла само да им помаха. Баща се възползва от възможността да я подкачи за новото „гадже“.

Младоженците се бяха оттеглили за няколко часа в хотелската си стая и щяха да се върнат за официалния прием. Когато най-малката шаферка попита защо не отидат направо в ресторанта, Каролин каза, че със съпруга щели да си „починат“, без да обръща внимание на ненавременния кикот на приятелката си.

— Насладете се на „почивката“ — пожела им Джесика.

За да убият времето, Джесика, Хуго и родителите отидоха в един пъб да си поговорят. Хуго не участваше в разговора, но явно това не го притесняваше; седеше си доволно и гледаше минувачите. Джесика се зачуди дали не му е горещо с кадифеното сако, но дори да беше така, той не каза нищо. След няколко питиета облеклото му вече не се виждаше толкова неподходящо. Скоро се наложи да вземат такси за мястото на приема.

Тържеството беше в огромна конферентна зала в местен голф клуб, където бащата на Томас беше уважаван член. Едната страна на залата беше с огромни прозорци, които гледаха към игрището; именно там беше поставена дългата маса с младоженците.

Джесика видя, че са я настанили именно на нея, между Каролин и Хуго. Почувства се малко неловко, защото по традиция това място се полагаше на бащата на булката. Родителите бяха на една от кръглите маси, пръснати из залата. По някаква причина всяка носеше името на страна. Родителите бяха на „Канада“, съседната се казваше „Нова Зеландия“.

В свободното си време се беше опитала да сглоби някаква реч, но когато след вечерята моментът настъпи, Джесика импровизира; разказа как двете с Каролин са се запознали случайно преди много години, като по време на една лекция се оказали седнали една до друга. Накрая поздрави младоженците и остави кума да си прави шеги с младоженеца. Когато хората от персонала вече напираха да местят масите, за да се оформи дансинг, Джесика чу ново подрънкване на стъкло. Хуго стана и почука с ножа чашата си за шампанско, за да привлече вниманието.

Каролин побутна Джесика и двете се спогледаха недоумяващо.

Преди Джесика да успее да се намеси, Хуго заговори:

— Искам на свой ред да поздравя щастливата двойка; надявам се, че не са се изцапали много с яденето.

Той си седна така бързо, както се беше изправил. В дъното някой заръкопляска, но като видя, че никой не последва примера му, спря. Настъпи тишина.

Каролин погледна в скута си да види дали не се е накапала, после взе кремавата сатенена салфетка и понечи да я сложи на масата. Отвори я и изведнъж изписка. Джесика видя, че на плата има красива рисунка на булката и младоженеца. Нямаше представа как е направена. Каролин я показа на Томас, а после и на останалите гости. Беше странен предмет на изкуството, но и много завладяващ заради поразителната прилика с младоженците.

— Ти ли го нарисува? — обърна се Джесика към Хуго.

В отговор той само сви рамене. Гостите заръкопляскаха на оригиналния подарък.

Каролин погледна рисунката още веднъж, после се наведе през Джесика, за да благодари на Хуго:

— Невероятна е. Много ти благодаря. Ще я сложим в рамка, уникална е.

Той продължи да кима, както обикновено, когато смайваше хората с триковете си. Макар и не точно трик, това беше не по-малко впечатляващо. Джесика не спираше да се учудва на способностите му. Какви ли други умения, освен правенето на фокуси, пеенето и препарирането на животни притежаваше?

Персоналът разчисти масите и музикантите засвириха нежна мелодия. След вечерята останаха много бутилки вино, наредени покрай стените на залата, и Джесика с удоволствие продължи да си долива. Когато дойде време за първия танц, се чувстваше приятно замаяна. Родителите на младоженеца се просълзиха, а Джесика се почувства неловко за това, че не показва емоция. По средата на песента Каролин направи знак да се присъедини към тях на дансинга. Хуго я завлече до щастливата двойка, обгърна кръста с ръце и я поведе в такт с музиката. Други двойки последваха примера им и скоро около Джесика се събра цяла тълпа хора, които се полюшваха бавно в такт с музиката.

Ако на празненството присъстваха нейни колеги, нямаше да посмее да танцува. Сега обаче позволи на Хуго да я води. Пристъпи по-близо до него и го остави да я прегърне. Добре направи, като избра да доведе точно него. Вярно, че беше странен, но поне не се опитваше да я сваля. Песента сякаш продължи цяла вечност. Когато най-накрая свърши, всички аплодираха младоженците. Хуго се ухили и се дръпна от Джесика така бързо, както я беше завел на дансинга.

Докато другите продължаваха да танцуват, Хуго я поведе към детската маса. Джесика не разбираше защо иска да седне точно там, но го последва. Той махна на няколко момчета, които препускаха напред-назад в дъното на залата, да дойдат. После пред очите им направи така, че една чаша да изчезне. Преди Джесика да се усети, около тях се събра тълпа, за да гледа как разни неща изчезват и се появяват отново. Фокусникът им задаваше няколко въпроса, после отгатваше какво имат в джобовете си. Както Джесика очакваше, той извади тесте карти и им показа разни трикове, които предизвикаха ахкания от страна на публиката.

По едно време взе гривната на майката на Джесика и направи така, че да се появи на ръката на дъщеря.

Родителите не вярваха, че двамата с Хуго не са гаджета. „О, прекрасен е“ — не спираше да повтаря майка, а баща нямаше търпение да му предаде грижите за дъщеря си и направо попита колко ще му струва това. На Джесика не се искаше да им казва, че Хуго живее над зала за залагания, заобиколен от препарирани животни. За неин късмет родителите си тръгнаха сравнително рано, защото баща беше уморен. Тя ги целуна и обеща да им се обади след ден-два.

Фотографът още беше там и след като снима как двойката танцува, реже тортата и яде от нея, насочи вниманието си към останалите гости. Особен интерес прояви към Хуго и когато хората и особено малките деца започнаха да се разотиват, поиска да снима Джесика и Хуго заедно.

Тя не беше в настроение, но преди да успее да възрази, Хуго седна на мястото до нея и се усмихна лъчезарно към фотоапарата.

— Ще се усмихнеш ли? — попита фотографът, сякаш Джесика беше малко дете.

Тя се постара да прикрие раздразнението си.

— Добре, сега вдигнете чаши — добави той.

Хуго с готовност вдигна своята, но нейната чаша беше празна. Някой наля вино и тя вдигна тост с уморена усмивка.

— Добре, може ли да прехвърлите чашите си в другата ръка? — Ти я държиш с лявата — посочи той към Хуго, — а ти — с дясната. Иначе изглежда странно.

Младата жена хвана чашата с другата си ръка и фотографът ги снима.

Изведнъж хрумна нещо.

— Мога ли да видя снимките? — попита.

Макар и леко объркан, фотографът клекна и обърна апарата с дисплея към нея. На втората серия снимки тя държеше чашата в лявата си ръка, а Хуго — в дясната. На първата серия всеки държеше чашата си с онази ръка, която се падаше до другия. Както каза фотографът, изглеждаше странно, неестествено.

— Благодаря — каза Джесика и остави мъжа да се изправи.

Когато той си тръгна, тя се обърна към Хуго:

— Ти левичар ли си?

Той сви рамене, както правеше винаги, когато се съгласяваше с нещо.

— Левичар си? — настоя Джесика.

— Да.

— Значи винаги взимаш чашата с лявата ръка?

— Предполагам.

Джесика се замисли — самата тя обикновено държеше чашата с дясната си ръка. Случваше се и обратното, но рядко.

Стана бързо от стола.

— Хуго, имаш ли нещо против да си тръгна?

— Не, ако искаш ще дойда с теб.

— Отивам за малко до участъка.

Беше събота, късно вечерта, но той реагира така, все едно тя се кани да направи най-естественото нещо на света.

— Добре. Днес прекарах хубаво — каза Хуго.

Джесика се наведе и го целуна по челото.

— Благодаря ти, че дойде. Трябва да се видим пак някой път.

Остави го да показва на другите трикове с карти и отиде при Каролин да се извини, че тръгва толкова рано. Рече, че не се чувства добре, целуна младоженците и заръча на Томас да се грижи добре за жена си. На другия ден двамата заминаваха на двуседмичен меден месец. Джесика каза на Каролин, че очаква подарък, прегърна я още веднъж и бързо напусна сградата.

Отсреща чакаха две таксита. Тя влезе в първото.

— Ти ли си „Кинг“, скъпа? — попита през рамо шофьорът.

— Моля?

— Трябва да взема някого на име Кинг. Само че мислех, че става дума за двойка.

Джесика си даде сметка, че понеже клубът е извън града, всички чакащи таксита са по поръчка.

— Не, сама съм.

— Накъде отиваме?

— Може да прозвучи странно, но искам да ме закарате до полицейски участък „Лонгсайт“.

— Сигурна ли си, че се казваш Кинг? Казаха ми, че двойката отива в Стокпорт.

— Добре, хвана ме — въздъхна Джесика. — Фамилията ми не е Кинг, но съм полицай. Главата ми е замаяна и имам нужда някой да ме закара до участъка.

Шофьорът се извърна и огледа роклята.

— Както кажеш, скъпа. Не срещам всеки ден „полицаи“ в такива рокли.

Джесика нямаше да остави на шофьора да му се размине, че я зяпа така, но той явно не вярваше, че е полицайка. В случая тя не каза нищо — не само заради изпития алкохол, но и защото той потегли в желаната от нея посока.

Мъжът на няколко пъти се опита да я заговори, но Джесика отговаряше едносрично и той престана да я разпитва. Накрая стигнаха участъка.

— Сигурна ли си, че това място търсиш? — попита саркастично той.

Тя не обърна внимание на тона му, пусна парите на седалката до него и се запъти към входа на участъка.

Повечето полицаи, дежурни в събота вечер, сигурно бяха в центъра и се занимаваха с какви ли не нарушения. Джесика знаеше, че участъкът ще започне да се пълни едва след няколко часа, когато дойде първият микробус с арестуваните за пиянство и насилие.

Когато влезе в управлението, сержантът на рецепцията я огледа и зяпна, когато разбра, че жената със синята рокля, официални обувки и пусната коса е същата, която обикновено е със служебен костюм и вързана на опашка коса. Джесика не обърна внимание на реакцията му и застана пред бюрото му, както обикновено.

— Добре ли си? — попита сержантът.

— Да, всичко е наред. Налага се да проверя нещо в кабинета си, а после ще трябва някой да ме закара вкъщи. Можеш ли да го уредиш?

— Ще опитам.

Джесика стигна до кабинета си и отвори вратата. Включи лампите и отиде до затрупаното си с какво ли не бюро. Разрови се и намери снимката с Едуард Маркс и Саманта Уестън, понастоящем Келет.

И преди се струваше, че нещо на снимката не е наред, но сега разбра какво. Ед и Сам държаха чашите си по същия странен начин, за който беше споменал фотографът. Джесика нетърпеливо взе да записва в бележник имената на хората, с които трябваше да говори до края на уикенда.