Кери Уилкинсън
Жената в черно (24)

24.

Без двамата си колеги Джесика кара доста по-небрежно. Беше оставила Дайъмънд и Роуландс да видят дали кучето или фигурата в черно няма да се появят от някоя уличка. Кадрите от записа бяха дадени на човек, който да ги направи по-ясни и отчетливи.

Сега се промъкваше през трафика на път за хотел „Палас“. Сградата се намираше недалеч от офиса на охранителната фирма с камерите, но колите почти пълзяха. Тя се зачуди дали нямаше да е по-добре да тръгне пеша. Един шофьор даде мигач, че ще минава в другата лента, и затвори пътя, при което Джесика натисна яростно клаксона. Онзи направи неприличен жест към нея и я напсува. Ако не бързаше толкова и не беше с личния си автомобил, щеше да го спре. Най-накрая той се отмести и тя мина на жълт светофар, зави в последния момент, за да не се сблъска с един велосипедист, и паркира върху двойната жълта линия, като така блокира изхода на уличката, която преди малко бяха наблюдавали на записа.

Полицията още не беше дошла да отцепи района. Колата на Джесика блокираше половината лента на главната улица и останалите шофьори започнаха да натискат клаксоните. След като видяха, че тя не се отмества, тръгнаха да я заобикалят. Джесика не се трогна от негодуванието им и бавно тръгна по уличката, като се оглеждаше. Земята беше покрита с боклуци и въпреки хубавия слънчев ден уличката беше изцяло в сянка.

Докато оглеждаше двата тротоара, Джесика вдигна от земята няколко кутии. Зад нея шумът от клаксоните продължаваше. В далечината се чуваха полицейски сирени — дано това да означаваше, че колегите идват, а не че е станала някоя сериозна катастрофа.

С приближаването към кофите за боклук на хотела миризмата на гнилоч се засили. По земята имаше опаковки и останки от храна. Джесика едва дишаше заради вонята. Направи няколко крачки назад, пое си дълбоко дъх и бързо продължи напред.

Докато стрелкаше с очи двете страни на улицата, вниманието привлече някакъв предмет до пожарния изход. Клекна, за да го огледа — определено приличаше на ръка. Беше надъвкана от кучета или плъхове — кофите бяха съвсем наблизо. Приличаше на парче полусурова пържола, която веднъж бяха сервирали в ресторант. Тя беше изплюла тогава меко месо на бучки. Единственото, което показваше, че е ръка, беше наличието на нокти на палеца и на три от другите пръсти.

Джесика се отдръпна и продължи по улицата, за да си поеме дъх. Не знаеше дали вонята идва от ръката или от кофите и хранителните останки. След като изпълни дробовете си с въздух, тя се върна при ръката. Въпреки че пръстите бяха смазани, тя се наведе да види дали върху тях няма букви. От лабораторията бяха казали на Коул, че на изпратения безименен пръст е татуирана буквата „А“. Каквото и да пишеше на кокалчетата, това трябваше да е втората буква от думата. Безименният пръст липсваше, а на един от останалите Джесика различи нещо като W. После си даде сметка, че го гледа наопаки и буквата всъщност е М.

Присви очи, за да види дали не е H, което щеше да потвърди хипотезата, че на пръстите е пишело love и hate. Но не — определено си беше М. Заради одраскванията и следите от зъби знаците на другите два пръста не се четяха. Можеха да са I, L, T или P, или всякаква комбинация от тях.

Джесика се изправи и тръгна към колата си. Шофьорите продължаваха да натискат клаксоните, но наблизо се чуваха и полицейски сирени. Замисли се коя друга дума могат да образуват буквите, щом не беше hate. Трябваха молив и хартия за писане. Не виждаше смисъл някой да изпише на пръстите си malt, halt, hail или mail, освен ако не беше пощальон, който особено се гордее с професията си.

Докато се опитваше да мисли, някой рязко удари спирачки и пред очите проблесна белият цвят на полицейските автомобили, които паркираха около нейния в дъното на улицата. Докато няколко униформени полицаи оглеждаха колата, Джесика стигна до тях и им показа значката си.

— Моя е — каза. — Полицаят кимна. — Криминалистите идват ли? Там вони.

— Да, трябваше вече да са тук.

— Мат!! — прекъсна го тя.

— Ъ-ъ, не, аз се казвам Иън.

— Не, извинете, нямах предвид вас. Татуираната дума може да е била Мат. — Мъжът я гледаше объркано. — Не се тревожете. Аз тръгвам. Не пускайте там никого, докато не дойдат криминалистите. Кажете им, че предметът е вдясно, близо до кофите и пожарния изход. В отвратително състояние е.

Джесика се качи в колата си и успя да се измъкне измежду полицейските коли от двете страни. Докато караше към „Лонгсайт“, се опита да си спомни дали някой от ръгбистите на снимката се казва Матю или Мат. Не се сещаше за такъв. Във всеки случай снимката и откъслечните сведения, които бяха събрали за играчите, се пазеха в участъка. Ако Роуландс или Дайъмънд бяха там, щеше да им се обади, но ги беше зарязала в офиса на фирмата да се оправят със записите от градските камери.

Щом паркира пред участъка, се обади на Даймънд да каже, че е намерила ръката. Изи на свой ред я информира, че никоя от камерите не е уловила фигурата в черно да излиза от улицата. Пошегува се, че сега се налага да се върне в участъка с автобуса и че разполагат с ясна снимка на престъпника как се перчи пред камерата. Файлът с изображението беше изпратен за анализ в лабораторията.

Джесика се поколеба дали да не се качи при Коул да му разкаже за случилото се, но любопитството относно името Мат надделя. Отиде в кабинета си и се разрови в папките, с които както обикновено беше затрупано бюрото. Накрая намери каквото търсеше, но не откри играч със същото име.

Възможните комбинации от букви бяха много и докато се опитваше да ги свърже някак, хрумна, че буквите може да обозначават някой друг, например сина или дъщерята на жертвата. Беше странно да татуираш нечие чуждо име на такова място, но пък веднъж беше арестувала жена с татуировка на гола жена върху гърдата си. Всичко беше възможно.

Отказа се от загадката за момента и отиде на главния етаж да намери полицаите, които се занимаваха с актуализацията на списъка с изчезналите. Поразпита един-друг и накрая посочиха двама служители, седнали един срещу друг в далечния ъгъл на стаята. Като се изключат посещенията при Дайъмънд и Роуландс, Джесика не прекарваше много време на главния етаж, но навремето, когато беше още новак, стоеше точно в онзи ъгъл.

Мястото винаги се беше струвало горещо и задушно през лятото и студено през зимата. Докато вървеше натам, почти усещаше как се поти. Вече не питаше докъде са стигнали с оправянето на климатичната инсталация. Частта, поръчана от фирмата, явно се беше загубила някъде в Източна Европа, а новата беше задържана на митницата. Никой не знаеше нищо, освен това, че вътре е много по-горещо отколкото навън. Джесика беше успяла да накара администрацията да даде телефонния номер на фирмата, която се занимаваше с поправката, но след контакта си с отдела за обслужване на клиенти се искаше да отреже разни части от анатомията на тамошните клоуни. В продължение на двайсет и пет минути набира „едно“ само за да попадне на друго меню с опции, където набра „четири“, после чака десет минути, пет минути слуша някакъв, който изобщо не помогна, и след още десет минути изчакване писна и затвори.

Единият от полицаите говореше по телефона, а една жена пишеше на компютъра си. Джесика ги познаваше по физиономия, но не знаеше имената им. Отиде при тях и седна на ръба на бюрото им. Полицайката беше на двайсет и няколко години и работеше при тях отскоро.

— Добре ли сте, госпожо? — попита тя.

— Да, но недей да ме наричаш така. Казвай ми „Джес“, „детектив“ или дори „сержи“, ако се налага.

Някои полицаи предпочитаха да се обръщат към тях официално, по чин. Джесика разбираше, че така е по-лесно да разграничиш „истинския“ живот от работата. Само че всеки път, когато някой се обръщаше към нея по този начин, се чувстваше стара.

— Извинете — каза жената. — Главният инспектор ни каза да започнем работа по вашия списък, но не ви се обадихме, защото не сме открили кой знае какво.

— Каква част сте минали?

— Събрахме списъците с изчезнали от област Манчестър, Ланкашир, Чешир и още няколко, до които успяхме да се доберем. Включихме всички в първоначалния списък и сега се опитваме да разберем дали някой от тях не е лежал в затвора.

— Има ли готов списък с имена?

— Само на файл — отвърна жената и посочи монитора.

Джесика приклекна да погледне.

— Можеш ли да пуснеш търсене за човек на име „Мат“ или „Матю“?

Полицайката кликна тук-там и на екрана се появиха две имена. Единият беше изчезнал отдавна, а другият беше обявен за издирване миналата седмица. Жената показа каква информация имаха за него и Джесика усети как по гърба пробягва позната тръпка.

Матю Купър беше местен, обявен за изчезнал от по-малкия си брат. И това не беше всичко — той беше на същата възраст като останалите жертви, с разлика от няколко месеца.

— Намери ми възможно най-много информация за този мъж, става ли? — попита Джесика и си записа телефонния номер на брата.

Отиде да уведоми Коул за развитието по случая. Когато Роуландс и Дайъмънд се върнаха в участъка, раздразнени от пътуването с градския транспорт, тримата позвъниха на останалите от отбора по ръгби, за които знаеха, че са живи. Прегледаха и списъка със завършилите същото училище като жертвите, но в него не фигурираше Матю Купър.

Джесика пусна двамата детективи да си ходят, но самата тя не се отказа и позвъни на брата на изчезналия, Люк. Оказа се, че една вечер Матю отишъл на кръчма и не се върнал. Според приятелите му, когато си тръгнал, всичко било нормално. Джесика вече беше проверила полицейските доклади — служители на реда в западната част на града не бяха открили нищо. Случаите на изчезване не бяха толкова обичайни и все пак Матю нямаше да е първият, който се е напил и е паднал в канала.

Попита Люк дали е съгласен някой полицай да отиде и да му вземе проба от слюнката, която да сравнят със смазаната ръка. Въпреки тежката ситуация тя се опита да не му дава надежда, че са открили брат му. Люк се съгласи и с малко късмет до двайсет и четири часа щяха да знаят дали ръката е на Матю.

Точно когато се канеше да затвори, се сети, че е пропуснала да му зададе най-важния въпрос.

— Брат ви има ли татуировки?

— Няколко в горната част на ръцете и една голяма на гърба — отвърна Люк.

— И никакви други?

— Защо питате?

— Може да ни помогнат да го идентифицираме, ако се наложи.

— На гърба му е татуиран дракон, а на ръцете — нещо на китайски.

Джесика не искаше да издава подробности за буквите, татуирани върху пръстите на жертвата. Още не бяха съобщили нищо на медиите и ако се окажеше, че ръката е на брат му, преди да му го съобщи, Джесика щеше да поиска потвърждение чрез ДНК-проба.

— Сигурен ли сте, че няма други? — настоя тя.

— Май имаше някаква на прасеца… а, и на кокалчетата на ръцете.

Джесика затаи дъх.

— Не знам защо така реши, но на едната му китка пише моето име — Люк, а на другата — неговото, Мат.

Джесика запази спокойствие, благодари на мъжа за съдействието и каза, че ще му се обади, когато получат резултатите от ДНК-пробата. После затвори и си пое дълбоко дъх.

Излизаше, че четвъртата ръка е на Матю Купър, но понеже той не беше от отбора по ръгби, нито от училището на останалите трима, нямаше представа какво го свързва с тях.