Кери Уилкинсън
Жената в черно (6)

6.

Джесика седеше в кабинета на главен инспектор Коул, където течеше сутрешното съвещание. Колкото и да се стараеше да слуша, умът беше другаде. Преди двайсет и четири часа на площад „Свети Петър“ бяха намерили втора ръка, и тя с липсващ безименен пръст. За извършителя явно беше много важно да остави крайниците на най-оживените места в Манчестър. Джесика не проумяваше защо.

— Джесика? Сержант? — каза Коул.

— Извинете, аз не… — смотолеви Джесика.

— Добре ли си?

— Да, бях се замислила за ръката.

Пръстът, пратен по пощата, я беше смутил повече, отколкото искаше да признае или да покаже. В онзи момент беше толкова погълната от опитите да скрие предмета от погледа на Дженюари, че не беше проумяла докрай случилото се. Някой беше отрязал човешка ръка и я беше оставил на публично място, а после им беше пратил пръст за по-голям ефект. Само няколко дни след това беше подхвърлил втора ръка. Две поредни нощи тя сънува пръста и звука от падането му на земята. По принцип се смяташе за достатъчно психически стабилна за професията, но по някаква причина този случай се отразяваше на нервите.

Освен Джесика пред бюрото на Коул седяха инспектор Рейнолдс и сержант Корниш. Кабинетът не изглеждаше много по-различен от миналата година, когато в него беше Фарадей. Две от стените бяха стъклени, а другите две бяха украсени със снимки, награди и сертификати.

— Наистина ли си добре? — попита Коул.

— Да, не се тревожете.

— Така, знам, че Джейсън и Луиз бяха другаде, така че искам да наваксат пропуснатото. В момента не разполагаме с кой знае какъв ресурс. Джесика?

Рейнолдс вече им беше казал, че не са стигнали доникъде по случая с изчезналата Кристин Джонсън. Нямаха никаква следа, никаква представа къде е. Медиите съсредоточиха вниманието си върху нейния случай и този на Джесика остана в сянка; тя не знаеше дали да се радва или не.

— Да, извинете ме — отговори Джесика. — Както знаете, вчера на площад „Свети Петър“, близо до кметството, намерихме втора ръка. По първата няма нищо — нито отпечатъци, нито друго; за втората още не сме получили резултати. Нямаме представа на кого са ръцете. И от двете липсват безименните пръсти. Получихме пръста от първата по пощата, от втората още нищо не сме получили.

Замълча, за да си поеме дъх. Коул и Рейнолдс я гледаха, докато Корниш предпочиташе снимките на стената.

— Единствената ни улика са снимките от камерите — продължи Джесика. — Знаем, че човекът е носил черна мантия, и предвид ръста и ниските токчета почти сигурно е била жена. Нямаме ясно изображение на лицето, но явно човекът знае отлично къде има разположени камери.

— Кога трябва да излязат резултатите за втората ръка? — попита Рейнолдс.

— Предполагам, че всеки момент. Мислех, че ще е още тази сутрин. Обаче не очаквам да научим кой знае какво — който ги е оставил, е знаел отлично какво прави.

— Има ли заподозрени? — поинтересува се Рейнолдс.

— Колкото имаш ти по случая с изчезването — намигна му Джесика. — Дойде една жена, Вики Барнс, чийто син е в неизвестност от около месец. Според нея приятелката на момчето Дженюари има същата черна мантия като на видеоматериала. Задържахме я и я пуснахме, но и без това няма причина да смятаме, че има нещо общо.

— А пръстът, изпратен по пощата? — попита Рейнолдс.

— Знаем само, че е от първата ръка. По плика нямаше нито отпечатъци, нито следи от кожна тъкан. Освен моите. — Джесика погледна към Коул, но той не каза нищо. — Знаем, че е бил изпратен чрез местните пощи, но по марките няма слюнка.

— Самозалепващи ли са? — попита Луиз Корниш, която едва сега показа внимание към Джесика.

— Да, Кралските пощи ни прецакаха с тези неща. С предишните марки поне тъпите престъпници се издаваха. Както и да е, не разполагаме с никакви улики. Адресът е напечатан. Поискахме от лабораторията да проучат различните видове мастило и принтери, те се съгласиха, но онзи, с когото говорих, каза, че едва ли ще намерят нещо отличително. Ще…

Прекъсна я звънът на телефона на бюрото на Коул. Той направи знак да изчака и вдигна слушалката. На Джесика се стори странно спокоен, също както когато работеше на терен. Неговият принос към разговора беше „Да“, „Добре“ и „Разбирам“.

 

Можеше да става дума за всичко — жена му да пита какво иска с чая или се обажда министър-председателят за някой терористичен акт. Лицето му беше напълно безизразно.

Щом затвори, Коул се почеса по брадата и погледна Джесика в очите.

— Обадиха се за твоите резултати.

— Открили ли са нещо?

— Да, но не мисля, че е каквото очакваш.

Сърцето подскочи.

— Какво?

— Втората ръка е на Люис Барнс.

В първия момент Джесика не знаеше какво да каже; двамата с шефа стояха и се гледаха.

— Наистина ли? Как са разбрали?

— Вече имаха проба от майката, за да я сравнят с първата ръка. Човекът, който се обади, каза, че ДНК пробите били в един и същи файл, така че веднага се появило съвпадение.

Джесика бутна стола си назад и се изправи бързо — едновременно объркана и въодушевена.

— Ще трябва да доведем Дженюари — каза. — Пуснахме я, но сега тя се оказва единственият ни заподозрян. Дори има същата проклета пелерина.

Знаеше, че прибързва. Мислеше само за това, че са пуснали момичето. Не беше ничия грешка, нямаха причина да го задържат, но ако се окажеше замесено, медиите и обществото нямаше да погледнат така на нещата. За много събития липсваше логика — например, че са я пуснали и са я оставили да прави каквото си иска. За това обаче щяха да мислят, след като я върнат в ареста.

Поведението на Коул не се промени и Джесика едва не се ядоса на равния му тон. На нея се крещеше, макар да знаеше, че това няма да ускори нещата. Той говореше съвсем спокойно:

— Ако отидеш с няколко човека да я вземете, ще поискам заповед за претърсване на апартамента. Остави там един полицай да изчака екипа за обработка на местопрестъплението, а нея доведи за разпит.

Джесика нямаше нужда да повтарят. Обърна се, излезе и се спусна по стълбите, като взимаше по две стъпала наведнъж. Усещаше прилив на адреналин — отначало не смяташе, че Дженюари е замесена, но намерената ръка на изчезналия приятел и фактът, че има същата черна мантия, я превръщаха в главен заподозрян. Трябваше да я приберат, а след това щяха да опитат да намерят връзка между нея и първата ръка, макар че още не знаеха чия е тя.

Джесика прекоси долния етаж и първо отиде при полицай Дайъмънд.

— Изи, заета ли си?

— Не много.

— Искам да проучиш нещо. В списъка с изчезналите има човек на име Люис Барнс. Намери колкото можеш повече за него — къде е работил, къде е учил, такива неща; после виж дали данните му не съвпадат с тези на друг изчезнал. Втората намерена ръка е негова и много ще се учудя, ако не е свързан с първата жертва.

Детектив Дайъмънд, изглежда, прие задачата спокойно.

— Нещо конкретно ли търсим? — попита.

— Мъж между двайсет и пет и трийсет и пет години. Люис е бил на трийсет, така че съучениците му също ще са на толкова. Игнорирай жените, бивши и настоящи колеги, които са много по-млади или много по-възрастни. Използвай толкова полицаи, колкото ти потрябват, стига да не работят по случая на Кристин Джонсън, който е с приоритет. Останалите можеш да ги впрегнеш.

Макар че работеше с Изи Дайъмънд отскоро, знаеше, че тя е от полицаите, които ще свършат каквото трябва. След това взе Роуландс и няколко униформени, които се мотаеха наблизо, в това число и полицая, който беше заловил Дженюари преди няколко дни. Тръгнаха към апартамента на момичето с две коли с полицейска маркировка, но този път пуснаха сирените и светлините.

Джесика седеше на седалката до шофьорската. Веднага щом колата спря, тя се втурна към апартамента на Дженюари. Гражданите, които пазаруваха в съседния магазин, спряха и я видяха как удари с ръка по вратата. Докато дойдат останалите полицаи, удари още веднъж.

— Този филм май го гледах — изгледа я Роуландс.

Джесика извади телефона от джоба на сакото си, без да му обръща внимание.

— Хайде, вдигни — измърмори раздразнено, докато звънеше.

Коул вдигна, но тя заговори, преди той да успее да каже нещо.

— Взехте ли заповед?

— Ъ-ъ, още не — заекна той. — Тъкмо говорим със съдията, няма да отнеме много време. Какво става?

— Тя или не си е вкъщи, или нарочно не отваря.

— Ами стой там, скоро ще ти звънна.

Джесика затвори.

— Можем ли да влезем? — попита един от униформените полицаи.

Джесика въобще не се замисли.

— Да, разбийте вратата.

Беше сигурна, че ще им дадат заповед за обиск, но не искаше да чака десет минути за нея. Усещаше, че Роуландс е вперил очи в нея, но не го погледна, а се отдръпна да направи място на полицая, който се канеше да разбие вратата. Ако влизането се окажеше проблем, щяха да повикат специализиран екип с необходимите инструменти. При първото посещение беше видяла, че вратата е от тънко дърво, така че едва ли щеше да ги затрудни.

Мъжът, който предния път беше хванал Дженюари, направи крачка назад, после ритна вратата в средата, близо до ключалката. Дървото се разцепи, хлътна навътре и вратата се отвори.

— Чакайте тук — каза Джесика на Роуландс и двама от полицаите.

Вътре имаше стълбище, покрито с протрита червена пътека. Джесика изкачи стъпалата, следвана плътно от полицая, който беше разбил вратата. Горе видяха още една врата. Тя потропа шумно.

— Дженюари, вътре ли си?

И тази врата изглеждаше тънка като долната. Джесика вече знаеше, че е нарушила правилника, че дори и закона, като е влязла без заповед за обиск.

Полицаят я погледна с вдигнати вежди в очакване. Джесика само кимна. Въпреки недостатъчното място той разби безцеремонно тънката врата; цялата работа му коства само едно изсумтяване. Детективката беше впечатлена от физическата му форма.

— Чакай тук — каза му и влезе в апартамента през останките от вратата.

Интуицията подсказваше, че Дженюари не си е вкъщи, и понеже щеше да се наложи специализиран екип да претърси жилището, не искаше нищо да се пипа.

От входната врата се влизаше директно в дневната, застлана със светлооранжев килим. Мебелировката се състоеше от два дивана с кремава тапицерия и телевизор. По пода бяха пръснати няколко книги, имаше и някакви дрехи — значи жилището беше обитавано. Вещите бяха разпилени също като в апартамента на Джесика, която често намираше дрехите или зарядното на телефона си там, където не си спомняше да ги е оставяла.

— Дженюари? — извика.

Отговор не последва, в жилището цареше тишина. Звънът на телефона я стресна. Погледна екрана и видя, че е Коул.

— Да, сър?

— Взехме заповедта. Обадих се да пратят двама криминалисти да ти помогнат.

— Благодаря, сър. Тя още не е отворила вратата.

— Как изглежда апартаментът?

Джесика се притесняваше от факта, че има за началник бивш колега, с когото беше работила в тясно сътрудничество; забележката му само потвърди опасенията. Като обикновен инспектор Коул беше виждал как действа тя и се беше досетил, че ще проникне в апартамента при първата удала се възможност.

— Щом вече имаме разрешение, ще кажа на един от полицаите да разбие вратата — отговори Джесика. Дори Коул да я познаваше добре, нямаше смисъл да потвърждава подозренията му.

— Правилно — каза той след кратко мълчание. — Ако има нещо ново, обади ми се. Ако наистина е изчезнала или е избягала, ще се наложи да разпратим нейна снимка до всички възможни медии. Колкото повече чакаме, толкова по-далеч може да избяга.

Джесика затвори и продължи огледа на апартамента. Нямаше кой знае какво интересно, но провери гардеробите в спалнята за черното наметало. Почти всички дрехи вътре бяха черни и беше трудно да ги различиш, без да ги пипнеш. Наметало не се виждаше. От Дженюари също нямаше следа.

Кухнята определено беше най-зле. Джесика не използваше много своята, ако не се броеше микровълновата фурна, но тази на Дженюари изглеждаше направо недокосната. Върху первазите на пода се беше наслоила мръсотия, краищата на евтиния кафяв линолеум бяха прокъсани и забелени. Някога бялата печка, която стоеше в ъгъла, беше покрита с червени и кафяви петна, върху плота имаше всевъзможни опаковки от храна. Джесика не искаше да влиза вътре, но от прага видя избледняло червено петно в средата на стаята, близо до масичката за хранене. Приближи се внимателно и клекна да го огледа. Приличаше на засъхнала кръв, която някой се беше опитал да почисти. Предвид състоянието на кухнята можеше да е просто петно от доматен сос, но се стори странно, че е в средата, далеч от печката, плота и масата. Когато дойдеха криминалистите, щеше да им каже за петното, макар че като професионалисти и сами щяха да го забележат.

Излезе на стълбището, където я чакаше полицаят.

— Значи не е тук?

— Не, освен ако не е акробат и не се е скрила в хладилника.

Причината да я няма можеше да е съвсем невинна и все пак Джесика много се съмняваше. Фактът, че ръцете бяха оставени на публични места, показваше, че извършителят играе някаква игра. На такава личност би се понравило първо да я арестуват, а после да подхвърли отрязаните ръце на приятеля си, за да провокира полицията. В залата за разпит се беше вгледала в очите на Дженюари и не си я представяше способна на такова лукавство.

Поведе полицая надолу по стълбите, където стояха Роуландс и другите двама. Недалеч от магазина се бяха насъбрали хора. Джесика поклати глава към Роуландс в знак, че не е намерила нищо, и прати него и един от полицаите обратно участъка.

— Изи търси връзка между Люис Барнс и някой друг изчезнал — каза тя на другия полицай. — Върви помогни. Аз ще дойда скоро.

Докато чакаше с двамата полицаи да дойдат криминалистите, се обади на Коул да му каже, че от заподозряната няма и следа. Снимката на Дженюари с мантията, на която беше заедно с Люис, беше скорошна и беше добавена към досието. Джесика поиска да я разпространят в медиите.

Когато криминалистите пристигнаха, тя им спомена, че петното в кухнята може да е от кръв, и остави на мястото двамата полицаи в случай, че жената се върне. Някой трябваше да остане и след като криминалистите си заминат.

Макар да знаеше, че е малко нахално от нейна страна, Джесика попита полицаите дали имат нещо против да вземе втората кола. Всъщност те нямаха избор, но тя предпочете да ги попита, вместо просто да им заяви, че се връща в участъка с колата; така се чувстваше по-малко виновна. Щеше да им се наложи да извикат някого от управлението да ги вземе или да се върнат с автобуса. Двамата не изглеждаха много доволни, но не възразиха.

Когато потегли, беше обяд и слънцето отново топлеше ръцете. Почти веднага след това телефонът звънна и тя отби.

— Сержант Даниел? — обади се полицай Дайъмънд.

— Нали ти казах да ме наричаш Джес? Пратих Дейв да ти помогне.

— Още не е дошъл, но май намерих нещо.

— Какво?

— Започнах с училищните сведения на Люис Барнс, понеже търсим някого на неговата възраст. Имената са много, но открихме човек, който е завършил гимназия заедно с него. В училищните списъци фигурира като „Едуард Маркс“, а сред изчезналите има „Ед Маркс“. Не знам дали става дума за един и същи човек, но двамата са на една възраст. Имам телефонния номер на брат му, който го е обявил за изчезнал.

Джесика знаеше, че една обикновена ДНК проба ще покаже дали първата ръка е на изчезналия му брат.

— Свършила си фантастична работа, Из. Връщам се в участъка. Обади се на брата, а аз ще отида да го взема.

Другата полицайка не отговори веднага.

— Това може да е проблем — каза накрая.