Кери Уилкинсън
Жената в черно (25)

25.

Джесика веднага отиде при Коул да му каже, че е открила на кого вероятно е четвъртата ръка. Двата дни, в които чакаше потвърждение от лабораторията, се сториха безкрайни. Даваше си сметка, че предвид състоянието на ръката на специалистите им трябва време, но това не попречи да ги проклина тихо, когато беше сама в кабинета си.

Едуард Маркс, Люис Барнс и Джейкъб Крисп бяха от едно училище и бяха играли в един отбор по ръгби. Тези неща обаче не се отнасяха за Матю Купър и освен че беше на приблизително същата възраст и от същия район, Джесика не намери нищо, което да го свързва с останалите жертви.

След като от лабораторията потвърдиха самоличността му, тя съобщи на Люк Купър, че брат му вероятно е мъртъв, и му поиска възможно най-много информация за изчезналия. Проблемът беше, че като се изключи странният му вкус относно татуировките, Матю изглеждаше съвсем нормален. Работеше като счетоводител, имаше малко приятели, явно беше щастливо необвързан и нямаше открити врагове, нито причина някой да иска да го нарани.

За добро или зло Дженюари беше изключена от списъка на заподозрените. По времето, когато беше подхвърлена четвъртата ръка, се оказа, че тя е работила като доброволец в един хостел; разполагаше с няколко свидетели. Това донякъде радваше Джесика, защото сега можеха да затворят тази глава, но, от друга страна, оставаха в задънена улица.

Докато Роуландс и Дайъмънд проучваха миналото на Матю, Джесика поиска актуална снимка на изчезналия от брат му и отдели деня за посещения у роднините на останалите жертви.

Вики Барнс не беше склонна да признае Дженюари за невинна и още беше ядосана на полицията, че са я пуснали. Все повтаряше, че не се чувства в безопасност в къщата. Джесика съчувстваше донякъде, но в крайна сметка не намираше оправдание за страха, освен освобождаването на Дженюари. Нито тя, нито родителите на Джейкъб Крисп разпознаха Матю Купър, когато им показа снимката му.

Накрая се обади на Чарли Маркс, който я покани отново у тях. Този път Джесика безпроблемно откри къщата му и паркира пред нея. Плетът изглеждаше подкастрен, тревата беше окосена. Когато мъжът се появи на прага, си личеше, че вече е приключил с нанасянето. Носеше широки къси панталони, джапанки, свободна памучна риза и слънчеви очила — един безгрижен бонвиван. Когато излезе на слънцето да поздрави Джесика, си свали слънчевите очила, което се стори малко странно. Косата му изглеждаше по-руса и по-рошава.

Чарли я покани с усмивка вкъщи. За момент Джесика реши, че ще се опита да я прегърне, но той само подаде ръка.

— Как вървят нещата, Чарли?

— Бива. Още сортирам документите на брат ми, свързах се и с двама адвокати. Естествено, надявам се, че ще го намерите, но междувременно има сметки за плащане и такива неща. Много е сложно, защото Ед още се води изчезнал, а не… нещо по-лошо. Не бих казал, че го бива да си управлява нещата.

Джесика кимна — знаеше колко трудни за уреждане са правните въпроси при нечия смърт, още повече, ако човекът се водеше само изчезнал.

— Няма да стоя дълго, исках само да погледнете една снимка и да ми кажете дали човекът ви е познат.

— Разбира се, но ако е свързано с брат ми, не знам много. Нали сте наясно с… проблемите между нас.

Тя извади от един плик снимката на Матю Купър и му я подаде. Чарли я погледна, после издаде напред долната си устна и поклати глава.

— Нямам представа кой е — върна той снимката. — Искате ли нещо за пиене? Мога да ви направя чай или да ви предложа нещо студено.

Дали защото не се искаше да прекара следобеда в задушния участък, Джесика се съгласи.

— Добре, защо не — отвърна тя, изненадана от себе си.

Чарли я поведе през къщата и Джесика се заоглежда. По стените бяха окачени произведенията на Ед, които странно контрастираха с някои безполезни предмети, които се подмятаха наоколо. Докато вървяха към кухнята, стъпките им отекваха по твърдия под.

За разлика от останалата част на къщата — странна смесица от недовършено, старо и ново, — кухнята беше впечатляваща. На стената срещу вратата имаше огромен хладилник в американски стил, а вдясно — газова печка с шест котлона и голям аспиратор. Масивни кухненски плотове заемаха останалата част от стаята. Джесика почти примигна, докато се опитваше да асимилира разликата между кухнята и другите помещения.

— Готвите ли? — попита тя.

— Малко. Когато напуснах къщата, всичко това го нямаше. Сигурно брат ми го е поръчал. Но през последните две седмици си приготвях това-онова. Щеше да е срамота такава кухня да не се използва.

— Според вас защо брат ви е хвърлил толкова усилия за тази стая?

В този момент се чу звънът на мобилен телефон. Чарли се изненада, защото звукът не идваше от джобовете му. Отвори няколко чекмеджета, намери звънящия телефон и отказа повикването.

— Извинете ме. Нямам представа какво търси тук.

— Ваш ли е?

— Да, да. От няколко дни го търся.

— Но аз преди малко ви се обадих, за да проверя дали сте тук — каза объркана Джесика.

— Имам два. Единият е служебен. Честно казано, така и не го върнах. Трябва да го изпратя на фирмата.

Макар че не отвърна нищо, Джесика реши, че е странно.

Чарли прибра телефона в джоба си и отвори хладилника.

— Завчера напазарувах. Имам лимонада, кока-кола, вода, натурален сок…

— Лимонада, благодаря.

Той седна на един бар стол и също си наля за пиене. През това време Джесика се разхождаше бавно из стаята.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита домакинът.

— Не, извинете ме, понякога проявявам нездраво любопитство. Досега не съм виждала толкова хубава кухня.

— Не знам какво да ви кажа. На практика не е моя.

— Мога ли да разгледам останалата част от къщата?

— Ъ-ъ, да… да. Нещо конкретно ли търсите? Вече знам кое къде е.

— И аз не знам — сви рамене Джесика. — Нали намерихте снимката на отбора по ръгби, може да има и нещо друго. Знаете, че освен брат ви има и други изчезнали, и за това трябва да има причина. Тук има толкова много неща, че може да сме пропуснали нещо, ако не сме търсили където трябва.

Чарли се усмихна и допи питието си.

— Да, добре, няма проблем. И без това следобед ще съм си вкъщи, трябва само да се обадя на някои хора. Внимавайте, ако отивате при басейна. Още се опитвам да си изясня положението с него. Доколкото разбрах, строителят е взел парите, свършил е работата наполовина и дотам. Тук се мотаят какви ли не нехранимайковци, така че знае ли човек? Уговорих се с един майстор да довърши басейна, но понеже е добър, има много, много поръчки. В момента работи по къщата на някакъв футболист, после ще дойде тук. Преди това трябва да ми отпуснат пари, но това зависи от адвокатите.

Джесика кимна, макар че не се налагаше да ходи до басейна. Просто беше хрумнало да огледа къщата, без да има някаква определена цел. След като си допи лимонадата, попита Чарли дали може да огледа горе сама и той не възрази. Мина по белия каменен под на преддверието и се качи по застланите с пътека стълби до дървената площадка на горния етаж. Подът в кухнята също беше дървен и тя се зачуди защо помещенията не са в един стил.

Беше странно, че дават такава свобода да рови из чуждите вещи. Не че беше за първи път, но обикновено разполагаше с разрешително за обиск. Реши, че Чарли няма нищо против, защото много малко от вещите са негови.

Подмина стаята, която миналия път сметна, че е спалнята му, и се зае да разгледа другите, които по-рано беше разгледала бегло.

Първата беше от полузавършените помещения, каквито имаше в цялата къща. Подът беше от дюшеме, в ъгъла бяха струпани кашони. Отвори ги, но вътре видя само предмети за декорация, втвърдени стари четки за боядисване и кутии с боя, които явно бяха отпреди много години, съдейки по марката.

Във втората стая имаше единично легло и чист на вид килим. Обзавеждането не изглеждаше ново, а по-скоро недокоснато — сякаш стаята е била приготвена за гост, който така и не е дошъл. Джесика погледна през сводестия прозорец и видя Чарли в задния двор да говори по телефона, крачейки напред-назад. Той също я забеляза и махна весело. Тя също му махна, макар и не толкова ентусиазирано. Намираше го за странен, но в живота му като цяло имаше много странни неща. Едва се беше сдобрил с брат си, и ето че той беше изчезнал. Сега беше единствен собственик на къщата, с която явно не знаеше какво да прави. Съдейки по състоянието, Ед трябва да е бил малко ексцентричен. По всичко личеше, че след смъртта на баща си е живял тук сам.

Джесика нямаше излишни пари, но пък и никога не беше имала продължителни финансови затруднения. Печелеше достатъчно, за да си плаща сметките, опитваше се да спестява по малко и да задели нещо за едномесечния си отпуск. Докато разглеждаше обширния имот, се зачуди как ли би реагирала, ако наследи подобен имот. Може би също като Ед и баща му ще остави нещата недовършени. Някои стаи като кухнята и спалнята на Ед бяха добре поддържани, докато други бяха с главата надолу. Явно просто си бяха създали удобствата, които им бяха нужни, и толкова.

След онова, което беше научила за семейните взаимоотношения, имаше чувството, че нещо не е наред. От друга страна, казаното от Чарли се оказа вярно. Друг източник на информация за семейството Джесика нямаше. Зачуди се защо никой от двамата братя няма приятелка. Чарли очевидно беше свободен, както е бил и Ед — приятен на вид мъж с творчески заложби и много пари.

Макар че не беше авторитет по въпроса за връзките, на Джесика се струваше странно, че досега не е попаднала на следи от бивши приятелки или приятели на братята. Когато медиите се доберяха до големи случаи като убийства или този на Джесика, в полицията често се обаждаха познати на жертвата — бивш приятел или приятелка, далечни роднини, стари приятели. Дори да нямаха информация, свързана с престъплението, тези хора помагаха на полицаите да си изградят представа за човека. А Ед беше живял в тази огромна къща сам и в живота му сякаш не беше имало никого.

Продължи да оглежда къщата. Банята беше не по-малко впечатляваща от кухнята. Беше просторна, покритият с плочки под беше наклонен така, че водата да се стича в сифона в средата на помещението. Крановете и душът бяха от неръждаема стомана, а мивката и тоалетната бяха в цвета на стените — черен гланц. Джесика беше виждала само една подобна баня. Веднъж я бяха пратили в командировка в Единбург и от полицията бяха резервирали стая. Хотелът беше пълен и я бяха настанили в апартамент на последния етаж. Никога не беше попадала на такова изискано място. В крайна сметка си взе душ не един, а два пъти и си игра да събира и разтваря завесите с дистанционното управление.

Накрая откри стаята, където Чарли беше дал снимката на отбора по ръгби. Отново изпита желание да погледа през прозореца и няколко минути стоя там и наблюдава как птиците се гонят в задния двор, преди да отлетят. Чарли не се виждаше никъде и пейзажът навън беше идиличен. Сега разбираше защо Ед толкова често е стоял и е рисувал в тази стая.

Накрая Джесика се обърна и огледа кашоните, струпани в помещението. Без да знае какво точно търси, започна от най-близките. Вътре имаше какво ли не. В първия намери удостоверение на Ед, че е завършил четвърти в някакво състезание по математика в началното училище, после тенекиена кутия с лак за обувки, четири стенни скоби за окачване на рафтове, празна стъклена бутилка от мляко и някаква игра на дъска, на чиято кутия се виждаше лицето на някогашен телевизионен говорител, починал преди повече от десет години.

Джесика се постара да подреди вещите обратно в кашона, макар да се съмняваше, че някой ще ги извади отново. Във втората кутия също имаше всевъзможни неща — топки за голф, стари завеси, стъклена топка със снежинки, евтини стари слънчеви очила, няколко свещи и три вестника отпреди двайсет години. Разгърна вестниците, да не би да са ги запазили нарочно, но и така да беше, не намери нищо интересно.

Докато прибираше вещите в кашона, Джесика се запита какво се надява да постигне в крайна сметка. Отвори третия кашон и извади няколко телени закачалки за дрехи и четири празни тенекиени кутии за тютюн. Под тях лежаха снимки в рамка.

На първата имаше две момчета на девет-десет години, които строяха пясъчен замък на плажа. Едното беше с руса коса, другото — с тъмна. И двете се усмихваха на снимащия. В едното Джесика разпозна Чарли. Като деца двамата братя много си приличаха, макар че тъмнокосият Ед беше малко по-нисък. На следващата снимка се виждаше Ед на сцената на училищна пиеса. Тук той беше малко по-голям, на около тринайсет, и изглежда, произнасяше някакъв монолог, в който силно се беше вживял. Следваше снимка на Чарли как кара колело в парк или градина, после други, на които ловеше риба или играеше футбол. На последната двамата явно си пишеха домашните, седнали един срещу друг, всеки от тях съсредоточен върху учебника си.

Снимката отдолу беше странно и неустоимо красива. Ед вероятно не знаеше, че го снимат. Изглеждаше на около шестнайсет години и рисуваше, седнал в стаята на долния етаж. От прозорците пред него струеше светлина, по стъклото имаше капки дъжд. Снимката беше завладяваща и Джесика се запита кой ли я е правил. Объркана и очарована, за малко да пропусне следващата. Вече я беше сложила върху другите, когато си даде сметка какво всъщност представлява.

Обърна я и се вторачи в шестимата млади мъже, вероятно осемнайсет-деветнайсетгодишни, вдигнали чаши с бира към снимащия. Някои имаха бронзов загар, други бяха червени като раци — явно бяха на почивка. В средата Джесика различи Ед Маркс, широко усмихнат. Приятелят му до него приличаше на Матю Купър като младеж. Беше виждала само негова актуална снимка и все пак беше почти сигурна, че е той.

Мъжът до Матю не беше познат, но от другата страна на Ед видя онова, което търсеше, откакто намериха първата ръка. До един непознат мъж се виждаха усмихнатите загорели лица на Люис Барнс и Джейкъб Крисп.