Кери Уилкинсън
Жената в черно (34)

34.

Джесика прекара част от неделята в участъка, друга — вкъщи, в опити да се свърже с хората, които трябваха. В понеделник сутринта работи у дома. Пътуването до участъка щеше да отнеме време.

Позвъни на Коул, но се включи гласовата поща. Не отговаряше и на стационарния си телефон в кабинета. Джесика се обади на рецепцията и се представи.

— Там ли е главният инспектор? — попита тя.

— Още ли не знаеш?

— Какво да знам?

— Рано днес арестуваха Джордж Джонсън. Коул е с него цяла сутрин. Тук е пълен хаос.

— А детектив Рейнолдс?

— Не съм го виждал днес. Сигурно и той е тук.

— Мамка му.

— Искаш ли да им предам нещо?

— Не, аз ще дойда малко по-късно.

Още преди няколко години тя беше научила по трудния начин да не се втурва да действа сама, но сега беше раздразнена, че не може да се свърже с шефовете си. Можеше да се обади на единия от тях миналия ден, но понеже не разполагаше с всички парчета от пъзела, реши, че не е зле да събере доказателства, преди да говори с началството.

Отиде с колата до мястото, свърши последната си задача и застана пред голямата входна врата под дъжда. През последните седмици, докато се мъчеше да разплете случая, беше слънчево, а сега, когато смяташе, че е получила повечето отговори, времето се развали. По ирония на съдбата това стана, след като оправиха климатичната инсталация.

Джесика почука на вратата и зачака под дъжда. Скоро Чарли Маркс отвори и махна да влиза. Ядеше препечена филийка и със свободната си ръка направи знак, че се извинява. Преглътна и се усмихна.

— Извинявайте. Не съм забравил за уговорката ни от вчера, но не знаех по кое време точно ще дойдете.

Джесика затвори вратата.

— С какво мога да ви помогна? — попита Чарли, щом довърши филията си. — Нещо конкретно ли ви трябва?

— Не, просто се опитваме да доизясним някои неща.

Той изглеждаше невъзмутим.

 

— Искате ли пак да прегледате нещата горе?

— Ако може, искам да взема няколко снимки.

— Няма проблем — сви рамене Чарли. — Стига да знаете какво търсите, можете да ги прегледате сама.

— Да, става въпрос за снимките, които видях предния път. Ако нямате нищо против, направо ще се кача горе.

— Заповядайте. Ако ви потрябвам, в кухнята съм.

Джесика се качи по стълбите и отиде направо в стаята, където Чарли беше дал снимката на отбора по ръгби, а тя беше намерила другата, с шестимата мъже на ваканция. Когато прекрачи прага и се запъти към прозореца, сърцето се разтуптя. Навън продължаваше да се сипе дъжд. Джесика погледна към задния двор. Оставаха няколко въпроса без отговори. Идиличната гледка имаше почти хипнотично влияние.

Накрая се обърна и отиде до кашоните, в които беше намерила снимките. За щастие онези, които беше видяла предния път, още си бяха там. Не че очакваше да са преместени, а и дори да бяха, това нямаше да промени теорията за станалото, но друго си беше да има доказателства.

Изправи се и се запита какво да прави сега. Дали да се върне в участъка със снимките? Коул сигурно щеше да е зает целия ден. Джесика мислеше, че е разплела случая, но все пак не беше абсолютно сигурна.

След кратко колебание слезе долу със снимките в ръка и отиде в кухнята. Чарли седеше на висок стол до плота и пишеше нещо на лаптопа си. При влизането вдигна глава.

— Намерихте ли каквото ви трябваше?

— Да, ето. — Джесика му подаде една от снимките.

Чарли видя фотографията, после вдигна объркан поглед към нея.

— Какво ще кажете за тези? — попита тя, подавайки му още две.

Той ги погледна и ги сложи на плота.

— Не съм сигурен какво точно искате да ми покажете.

Джесика се усмихна хладно.

— Имате ли нещо да ми кажете, Чарли?

— Какво например?

Настъпи мълчание, което Джесика нарочно не наруши.

— Понеже вчера беше неделя — каза накрая тя, — трябваше доста да се потрудя, но в крайна сметка успях да се свържа с двама ваши колеги от „Бенет Пейпър“. И преди бях говорила с тях, но сега знаех какво да ги попитам.

Чарли се размърда неспокойно, но не стана от стола си.

— Попитах ги как точно сте напуснали работа; сигурна съм, че знаете какво са ми отговорили.

— Изпратих им имейл. Какво от това?

— Точно така; на шефа си сте изпратили имейл, а на колегите си — есемеси. Ако бях разбрала това преди няколко седмици, вероятно щях да се замисля.

— За какво? — попита той, като затвори капака на компютъра си.

— За факта, че никой не ви е виждал, откакто сте обявили, че се местите на север при брат си.

Чарли мълчеше, сякаш се чудеше какво да отговори.

— Не знам какво се опитвате да кажете.

Джесика кимна и взе снимките от плота.

— Какъв сте били като дете, Чарли?

Той сви рамене, сякаш не знаеше накъде бие тя. Джесика вдигна снимките и му ги показа една по една — същите, които беше видяла преди няколко седмици, преди да намери онази от ваканцията.

— Обичали сте футбола, нали? — попита и му показа снимката на момче, което риташе топка.

— Да, и какво? Това важи за много хора.

— Добър рибар ли бяхте? Не би ми минало през ума, че сте запален по риболова.

Чарли погледна снимката и само сви рамене.

— А помните ли как сте правили пясъчни замъци с брат си?

— Нямам представа накъде биете.

Джесика взе снимката, на която двете момчета си пишеха домашните, седнали едно срещу друго.

— Очаквах, че ще го кажете, затова се радвам, че снимките не са изчезнали. От момента, в който влязох, езикът на тялото ви ми издаде онова, което исках да разбера. Докато ядяхте, държахте филията в лявата си ръка. Компютърът също затворихте с лявата ръка.

Чарли понечи да стане, но повишеният тон на Джесика го накара едва ли не да се свие на стола.

— Какво ще кажете за тази снимка, на която правите пясъчен замък? По-голямото русо момче — Чарли — използва дясната си ръка, а малкият тъмнокос Ед — лявата. На снимката, на която си пишете домашните, по-голямото русо момче — Чарли, — използва дясната си ръка, а малкият тъмнокос Ед — лявата.

Мъжът се размърда нервно, но продължи да я слуша.

— Ами тук, където Чарли рита топката с десния крак? Или където държи въдицата с дясната си ръка? Ето, в това е проблемът, защото на снимката от ваканцията, където Ед и Сам са вдигнали тост, Ед държи чашата с лявата си ръка.

Мъжът се сепна при споменаването на женското име.

— Познавате това име, нали, Едуард? — попита Джесика. — Мъжът не каза нищо и тя продължи: — Първото тяло, което намерихме, не е на Едуард, а на Чарли. Вие сте убили брат си, заели сте мястото му и сте се престорили, че току-що пристигате от Лондон. Проверих датите и колегите на Чарли казват, че той е напуснал работа две седмици преди да намерим тялото му. Когато ви се обадих по телефона, вие казахте, че ще дойдете в Манчестър с влака. Но вие сте Едуард и сте си били тук, никога не сте заминавали.

— Не знам защо ми казвате всичко това — поклати глава мъжът. — Понякога използвам лявата, друг път дясната си ръка.

— Но дали сте левичар, или десничар няма значение, нали? Това с ръката само ме накара да се замисля. Ръката, която смятахме, че е на Едуард, не беше идентифицирана, защото нямаше с какво да я сравним — докато не се появихте вие и не ни дадохте проба от слюнката си. Но това доказа само, че ръката е на брат ви. Обявихте Едуард за изчезнал, но всъщност Едуард сте вие. Когато сравнихме ДНК пробите и вие се представихте за Чарли, ние логично заключихме, че сме намерили ръката на Едуард. Но ДНК пробите при всички случаи щяха да съвпаднат, защото сте братя. Просто ние не разбрахме кой е жив и кой — мъртъв.

Джесика спря да си поеме дъх. Чарли не направи никакъв опит да каже нещо.

— Съдейки по снимките, двамата доста си приличате — продължи тя. — Чарли си е тръгнал оттук преди много време, така че е било достатъчно да си боядисате косата, за да минете за него. Трябвало е само колегите на Чарли от Лондон да не ви виждат.

— Загубили сте си ума — каза той с равен глас, в който тя долови нотка на заплаха. — Дори всичко това да беше вярно, как ще го докажете?

Джесика беше малко неспокойна и се запита дали не е трябвало да уведоми някои от по-висшестоящите полицаи в участъка. Игнорира въпроса му и продължи:

— Все още не знам всичко. Не знам кой брат се е свързал с другия и е предложил помирението. Предполагам, че сте били вие, защото само така сте можели да осъществите плана си. Вие сте фигурата в черно на записите, нали? Изглеждате приблизително еднакви като ръст и телосложение, но обувките и походката все ни объркваха. Още не съм си изяснила всичко, но в дъното на гардероба в една от горните спални видях женски обувки. Единствените хора, които са живели тук, сте вие, брат ви и баща ви, така че какво ще правят тук женски вещи? Отначало не обърнах внимание, защото къщата е пълна с всевъзможни предмети, но си спомням, че имаше женски обувки на ток, както и женски дрехи в кашоните. При първото ми посещение съседът ви ми каза, че не обича да си пъха носа в чужди работи. Тази сутрин обаче се отбих у тях и го попитах какво е имал предвид. Той каза, че често виждал мъж в женски дрехи да влиза и излиза от къщата посред нощ. Беше сигурен, че става дума за младия собственик на къщата, но не искаше да говори за това. Не е забранено да се обличаш като травестит. Затова ли толкова лесно ходите на токчета?

Мъжът не каза нищо, само присви очи. Веднъж започнала обаче, Джесика не можеше да спре:

— Що се отнася до публичното излагане на ръцете, не знам защо точно сте го направили. Именно вие ме насочихте по следата, като ми дадохте снимките. Може би сте искали всички да разберат какво са причинили другите на Саманта. Вероятно тя е била първата ви приятелка и вие така и не сте превъзмогнали станалото?

— Вие нищо не знаете — каза мъжът с тон, който трудно можеше да се определи — твърд, но не и заплашителен.

— И аз това казвам. Наистина не знам. Нямам представа защо сте убили брат си; единственото, което ми хрумва, е, че само така сте можели да осъществите плана си. Двамата сте се скарали заради къщата и с убийството му не само сте решили проблема, но и объркахте полицията. Трябвало е единствено да припишете къщата на брат си, когото сте възнамерявали да убиете, а после да задействате плана си. Не знам защо ми изпратихте пръстите — това част от играта ли беше? Не знам и как сте успели да се справите с другите мъже, които са били доста по-едри от вас.

— Ужасно грешите.

— Така ли?

 

— Да, и мога да го докажа.

Мъжът се изправи бързо на крака. Изненадана, Джесика неволно отстъпи назад. Той обаче не тръгна към нея, а отиде до вратата на кухнята и я задържа отворена.

— Елате да ви покажа нещо.

Джесика беше леко объркана. Даваше си сметка, че не знае всичко, но беше сигурна, че единият брат е заел мястото на другия. Без да се замисли, тя отиде до вратата и се наведе да мине под ръката му. В момента, когато осъзна каква ужасна грешка е допуснала, усети остро убождане във врата, после мъжът я свали на земята.

Джесика зарита диво с крака, но мъжът я възседна през кръста и прикова ръцете към пода. Нещо падна долу и изтропа. Мъжът се оказа много по-силен, отколкото очакваше, и колкото и да се бореше, тя не успя да се измъкне. Той впи очи в нейните, яростни и пронизващи въпреки самообладанието, което излъчваше.

— Отпуснете се — каза.

Докато продължаваше да се съпротивлява, Джесика усети как ръцете и краката отмаляват. Съзнанието беше будно, но тялото не се подчиняваше. Не знаеше от колко време седи върху нея, но скоро той се изправи. Джесика успя да раздвижи врата си колкото да види как мъжът кляка и вдига от пода празна спринцовка. Опита се да помръдне, но крайниците не реагираха.

— Наистина не вярвах, че номерът ще мине — каза той с очи, в които се четеше смесица от объркване и задоволство.