Кери Уилкинсън
Жената в черно (10)

10.

Докато караше към управлението, Джесика размишляваше върху фактите. Двете жертви бяха свързани не само чрез училището, но и чрез отбора по ръгби. Все още не виждаше къде се вписва в картината жената с черната мантия — или дали е Дженюари. Какво да се прави — с толкова ресурси, толкова.

 

Щом стигна участъка, паркира и отиде да намери детектив Дайъмънд. Трябваше да признае, че в сградата беше доста топло. Навън беше влажно, а вътре — задушно и още по-горещо. Добре, че още не се беше разчуло, че тя е развалила климатичната инсталация, иначе доста повече хора щяха да я гледат кръвнишки, докато вървеше към столовата. Роуландс се зажалва, че го оставят в участъка, но Джесика не му обърна кой знае колко внимание.

За срещата с ръгбиста двете взеха полицейска кола. Джесика не знаеше с какво може да им бъде полезен той, но не беше изключено в миналото да има нещо уж безобидно, което да е довело до случващото се днес. За разлика от личния полицейският автомобил насърчаваше хората да говорят. Ако човекът беше престъпник, това нямаше да има ефект. Но онези, които не бяха свикнали да си имат работа с правораздаването, щом видеха полицейска кола пред дома или офиса си, започваха да говорят.

Шофираше детектив Дайъмънд, която следваше инструкциите на навигационната система и весело бърбореше.

— Защо остави аз да шофирам? — попита тя.

Джесика сви рамене, макар че от шофьорското място Изи не можеше да следи движенията.

— Не знам, с възрастта губя форма.

— Дейв казва, че си най-лошият шофьор, който го е возил.

— Ама че нахалство — възнегодува Джесика. — Следващия път като се оплаче, че съм го оставила в участъка, ще му го напомня.

— Не го казва само той; шофьорските ти умения са пословични.

— Кой го казва?

— Всички. Когато започнах да работя с теб, едно от първите неща, които ми казаха, беше: „Не се качвай в колата, ако ще кара тя.“

— Банда копелета. Не карам чак толкова зле.

— Един от униформените разправя как веднъж с него на задната седалка си се качила на бордюра, обърнала си, спряла си между двама велосипедисти, дръпнала си ръчната спирачка и си скочила да гониш някакъв.

— М-да, но беше единичен случай и освен това спипах онзи. Случката е отпреди няколко години.

— Той каза, че друг бил в болнични цяла седмица заради травма от камшичния удар.

— Онзи симулираше. Просто му се искаше да се измъкне от работа.

— Сума ти хора разправят, че са те виждали на паркинга да взимаш завоя на две колела.

— Прекалили са с филмите.

Джесика се опитваше да изглежда възмутена, но и трите случки бяха много близо до истината.

— Както и да е. Какво има между теб и Дейв?

— Детектив Роуландс ли? Какво имаш предвид?

— Хайде сега, държите се все едно се мразите. Също като в училище — ако се задяваш много с някого, то е, защото тайно го харесваш.

— О, не! Просто ми е дружка и се забавлявам да го дразня.

— Да де, точно това имах предвид. Уж всичко е на шега, ама не спираш да флиртуваш с него.

— Да флиртувам? Че той ми е като брат.

— Някога правили ли сте…

— Какво? О, боже, естествено, че не! Ама че гадост. Може само да си мечтае.

Джесика се почувства неловко от въпросите, но ако се опиташе да увърта, щеше да стане по-зле.

— Никога ли не ти е минавало през ума? — продължи да опипва почвата Изи.

— Я стига. Веднъж, преди да ме повишат, се пробва, но аз го разкарах. Не е мой тип.

— Значи има и такива, които са твой тип?

— Да, мъже, които не са пълни глупаци.

— Значи стига да е отчасти глупав? — засмя се другата жена. — С това летвата става доста висока.

Джесика се изхили.

— На какво се дължи този интерес?

— А, просто питам. Нали вече съм омъжена, търся тръпка в злополучните връзки на другите.

— Ако се захванеш с брачно консултиране, можеш да ползваш това като мото.

Макар че Джесика не обичаше да говори за лични неща, Изи нямаше как да не е симпатична. Освен че беше много добра в работата си, двете имаха еднакво чувство за хумор. На Джесика се прииска да я заведе някъде и да я напие до козирката, за да види как ще се държи тогава. Макар и забавна, Изи се струваше някак прекалено идеална.

Тъй като разговорът стигна до задънена улица, Джесика прегледа записките. Някогашният ръгбист, с когото трябваше да се срещнат, живееше в квартал „Дройлсден“, на около двайсет минути от участъка. Изи го беше попитала по телефона дали може да им отдели малко време. В момента мъжът работеше за някаква фирма, която ремонтираше офиси, някъде по средата на пътя между дома му и участъка. Човекът беше поискал разрешение от шефа си и каза на Изи, че ще използва по-късно обедната си почивка, за да поговорят.

Когато стигнаха, Джейкъб Крисп вече ги чакаше. Махна им с ръка и тръгна към колата им. Телосложението му все още беше като на ръгбист, прецени Джесика. Носеше къси панталони и потник, който разкриваше широките му загорели мускулести рамене. Ръцете му бяха в татуировки. Роуландс изглеждаше направо жалък в сравнение с него, подсмихна се Джесика.

Мъжът им стисна ръцете и ги попита къде искат да говорят — вътре или вън. Джесика нямаше претенции, така че тримата седнаха на една стена до офисите, които бяха в процес на разчистване. При раздигането на мебелите се вдигаше доста шум, но поне щяха да постоят на слънце.

— И така, дами, с какво мога да ви помогна? — попита Джейкъб.

По тона му си личеше, че иска да се пробва с тях.

Джесика извади от един плик снимката на отбора по ръгби и му я показа.

— Това вие ли сте? — посочи един от клекналите младежи.

Мъжът взе снимката, за да я види отблизо, после се ухили.

— Да. Леле, беше преди толкова години. Къде я намерихте?

— Можете ли да ми кажете нещо за останалите играчи? — попита Джесика, като пренебрегна въпроса му.

Джейкъб изпухтя и се почеса по главата.

— Едва ли. Онази година спечелихме шампионата, имахме само една загуба. Разбирате ли от ръгби?

Джесика поклати глава, но детектив Дайъмънд имаше какво да каже:

— Следя само международните мачове, без лигата.

— Спортно маце, супер.

Джесика се учуди, че колежката си пада по спорта, но подозираше, че не е въодушевена от определението „маце“. Тя самата не би се зарадвала на такова нещо. Изи обаче си замълча.

Той посочи още няколко играчи.

— Аз играех в центъра. Този тук играеше пред мен, а Еди и Лиъм бяха крилата.

— Сещате ли се за някаква важна случка извън терена? Знам, че с някои от играчите сте били съученици.

Сега Джейкъб сякаш се притесни. Върна снимката на Джесика.

— Какво имате предвид? — попита със свъсени вежди.

— Вие ми кажете. Виждала съм какво ли не, знам какви ги вършат младежите, като се съберат.

— Бяхме само на осемнайсет-деветнайсет години.

Тя вдигна вежди и го погледна в очите.

— Тогава е още по-зле.

— Не знам накъде биете.

Думите му не прозвучаха убедително за Джесика. Докато в началото беше открит и спокойно оглеждаше двете жени, сега той скръсти ръце и заби поглед в земята.

— Двама души от тази снимка са били ранени — каза Джесика. — Понеже не знаем защо, разпитваме останалите дали се сещат за някаква причина.

Джейкъб се почеса притеснено по главата. Джесика забеляза, че татуировката започва от врата му и стига до върха на малкия му пръст. Макар да не си падаше по този вид изкуство, тя я оцени.

— Колко зле са били ранени? — попита той.

Джесика не беше склонна да му разкрива прекалено много. Ако той знаеше нещо, по-добре да го държат в напрежение.

— Ранили са ги, толкова — отвърна хладно, опитвайки се да го накара да я погледне в очите.

— Не знам какво очаквате да ви кажа. Бяхме момчета, но повечето имахме право да пием алкохол и се забавлявахме. В това няма нищо лошо, нали така?

— Вие ми кажете. Имали ли сте някоя много неприятна случка?

— Не… не мисля. На следващия сезон май направихме малка обиколка. Нали знаете как става, когато момчетата започнем да се забавляваме. На някои не им харесва.

— На кого не му хареса?

— На някои от местните, където бяхме да пием. Един от треньорите пък напусна.

— Защо?

На Джейкъб явно не му се говореше, затова се изправи.

— Трябва да се връщам. Казах, че разполагам само с обедната почивка.

Джесика не беше в настроение да я разиграват.

— Тогава побързайте. Какво стана с треньора?

— Нищо. Вижте, просто нещата излязоха от контрол, някои момчета бяха пияни. И без това обичаха да се шегуват с него и да го наричат как ли не. Освен треньорството той работеше в училище. Изглеждаше един такъв, нали се сещате?

— Не, какъв?

— Ами носеше очила, такива неща. Приличаше на педал.

Джесика едва се сдържа да не вдигне очи към небето.

— Приличал на педал, защото носел очила, така ли?

— Не, не беше точно така. Куцаше.

— Значи понеже куцал и носел очила, ти и приятелите ти сте го обвинили в блудство?

— Не… Тоест, да.

Джесика едва смогваше да прикрие отвращението си. Колкото и добре сложен да беше, сега сякаш се беше смалил. Раменете му бяха прегърбени, главата му беше приведена. Явно се срамуваше от онова, което се беше случило навремето.

— Тогава какво му направихте по време на обиколката?

— Казах ви, не бях аз. Бяхме отседнали в огромен хостел, някои момчета се бяха натряскали. Съблякоха го гол и му хвърлиха леден душ. После го завързаха на покрива на микробуса и го оставиха там през нощта.

— След това какво стана?

— Ами беше посред зима. Взеха го в болница, но никой не си призна и нищо не се случи. Всички бяха впечатлени, че не се раздрънка, но след това той се отказа да е треньор.

— Да се чудиш защо.

— Вижте, казах ви, не го направих аз — ядоса се Джейкъб. — Бяхме още хлапета, беше просто майтап.

— Сигурно и той така си е мислел, докато е висял гол на студа посред нощ.

— Добре де, не беше вчера, беше преди толкова време — опита да се защити той.

— Имаш ли да ни казваш още нещо?

По изражението му Джесика си даде сметка, че дори да има друго, той няма да им каже. Именно затова се беше опитала да скрие презрението си, но усилието дойде в повече.

— Ами не, трябва да се връщам на работа.

— Как се казваше той?

— Кой, треньорът? Мислите, че има нещо общо ли? Пичът беше дребен и мършав.

— Как се казва? — попита твърдо Джесика, за да му покаже, че не е в настроение.

— Не знам, беше отдавна. Райт или нещо такова. Майкъл. Вижте, каква е тази работа, защо са ги наранили?

— Още не е ясно, но ако видите някого с очила, който накуцва, сигурна съм, че ще знаете точно какво да правите.

Детектив Дайъмънд си записа името на треньора; беше преподавал в училището на Едуард Маркс, значи координатите му трябваше да се пазят някъде. Оставиха Джейкъб и тръгнаха към колата.

— Дали не трябваше да му кажем повече? — попита Дайъмънд.

— Не, дори не знаем дали всичко е свързано с отбора по ръгби. Не се налага да казваме на него или на другите да внимават, защото още не знаем кои са мишените — и дали въобще има други.

— Какво мислиш за треньора?

— Кой знае? Изглежда, са били пълни дрисльовци.

— Не ми се вярва треньорът да е чакал толкова дълго, пък и е прекалено сурово като отмъщение.

— Знам. Съмнявам се да е той; би било прекалено очевидно. Поне имаме с кого да идем да говорим. Важното е да не стоим в участъка.

— Е, ако не беше развалила климатичната инсталация, нямаше да е толкова зле.

— Говориш като Дейв. За наказание сега ще карам аз.

Джесика шофира възможно най-внимателно. Не ругаеше и много внимаваше да не се ядосва на другите шофьори. Междувременно Дайъмънд се обади на Роуландс. Джесика не разбра какво точно е станало, но Изи много се развълнува от чутото.

— Какво става? — попита Джесика, щом тя затвори.

— Нали се сещаш за онова петно в кухнята на Дженюари?

— Да, кръв или сос.

Изи се засмя, после се овладя.

— Дейв казва, че от лабораторията са пратили резултатите. Кръв е и определено е на Люис Барнс.