Кери Уилкинсън
Жената в черно (15)

15.

Умората на Джесика веднага се изпари. Разстоянието до Манчестър сега се струваше два пъти по-дълго и тя се ядосваше на всяко спиране на влака. Когато Изи отбеляза, че се движат по график, Джесика се опита да не изпада в гняв. Щом пристигнаха, взеха такси за участък „Лонгсайт“. Джесика почти не обърна внимание на горещината, но усети влагата в сградата. Полицаят на рецепцията подхвърли: „Заподозряната е долу“, тоест в килийното отделение.

Преди да отиде при нея, тръгна с Изи да намерят Роуландс. Накрая го откриха в столовата с пълна чиния пържени картофи на масата. Двете полицайки седнаха срещу него.

— Как върви диетата? — попита Джесика.

— Каква диета?

— Ето, видя ли? Вече прехвърли трийсетте, трябва да се грижиш по-добре за себе си.

— Трябва да се подкрепя с нещо при тази каша, в която ме забърка. С чиста съвест мога да кажа, че гражданите са пълни идиоти. Докато ти беше във ваканция, се обаждаха какви ли не откачалки. Един каза, че жената с черната мантия живеела в техния гараж. Сума други твърдяха, че жената, дъщерята или съседката имала същата пелерина като на снимката. Все едно разиграват лов на вещици.

— Първо, не бяхме на ваканция; прекарахме повечето време по влакове и таксита. И второ, „Лов на вещици“ не е ли прекалено интелектуално четиво като за теб?

Роуландс напъха две картофчета в устата си.

— Не знам защо си толкова изненадана.

— Може би защото на брадата ти е залепнал картоф. В момента от теб не лъха на литературен експерт. Все едно. Какво става с Дженюари?

Той си избърса брадичката и преглътна.

— Беше малко странно. Всички си работиха, както обикновено, после от рецепцията се обадиха, че някой те търси. Отидох да видя какво става и заварих Дженюари да стои там със скръстени ръце. Полицаят на рецепцията дори не знаеше коя е, просто влязла и попитала за теб.

— Какво каза тя?

— Нищо, просто пита дали си тук. Прочетох правата и после я заведоха в килийното. Коул беше тук, но каза да те чакаме дори да е до утре. Сега момичето е долу със служебния адвокат. Искаш ли да я доведат тук?

— Не, мамка му, ще почака. Искаш ли нещо за ядене? — обърна се тя към Изи.

— Каквото и да е, стига да не са пържени картофи. Не мога да ги гледам, не знам защо.

Докато обядваха, тримата си разказваха новостите от последните два дни. Роуландс каза, че предния ден Коул пратил имейл до всички, за да им напомни за програмата за социална ангажираност през лятото. Малко хора се записали, което не беше учудващо. Джесика не знаеше кога се пада денят на професионалната ориентация, но разпускаха учениците, така че едва ли беше далеч. Надяваше се главният инспектор да си даде сметка колко е заета и да не я търси.

Трябваше да признае, че допадаше да работи с малък екип. Разбираше се с двамата детективи и смяташе, че се справят добре, предвид малкия им състав. Роптанията им бяха един вид майтап; в действителност изпитваха взаимно уважение, макар че при всичкото заяждане това да не личеше.

Роуландс се зае да прави догадки за шаферската рокля на Джесика, макар че тя мълчеше по въпроса. Изи пък измисли още няколко варианта за посланието на татуировката му, повечето свързани с мъжката анатомия.

След като приключиха с обяда, тримата просто седяха и се гледаха. Петнайсетминутната пауза и шегите с колегите се отразиха добре на Джесика след двата дни, в които сякаш беше работила нонстоп.

— Май е време да отида да видя какво има да каже Дженюари — каза. — Кой идва с мен?

— Из, ти върви. Аз имам да довърша някои неща.

— Супер, мислех, че ще се наложи да избирате — каза Джесика.

Двете жени отидоха в стаята за разпити и казаха на един полицай да доведе Дженюари, ако е приключила със служебния адвокат. След малко на вратата се почука и въведоха Дженюари, придружена от адвоката.

Тя изглеждаше съвсем различно от предния път. Не беше гримирана, кестенявите корени на косата контрастираха с дългите черни кичури. Вместо черните дрехи носеше дънки, горнище с качулка и маратонки. Някой беше сложил в стаята въртящ се вентилатор.

Докато четяха правата, Дженюари не вдигна глава.

— Дженюари, добре ли си? — попита Джесика.

— Нищо ми няма — отвърна тя примирено.

— Къде беше, откакто те видяхме последно?

— Насам-натам. С приятели. Не казвам.

Джесика реши, че в крайна сметка тя има право. Дори някой да я беше укрил, това не беше нарушение на закона, защото не беше наложена мярка за неотклонение.

— Защо се предаде?

— Омръзна ми да стоя затворена. Не съм направила нищо лошо, но си дадох сметка, че колкото повече се крия, толкова по-подозрително изглежда. Знам, че не трябваше да бягам.

— Тогава защо избяга?

— Заради онова, което писаха вестниците след първия път, когато говорихме. Знам как изглеждаха нещата отстрани и се уплаших.

— Как изглеждаха според теб?

— Ами Люис беше изчезнал и единствената ви улика беше черната мантия. Знаех, че ще ме погнете — нали и аз имам такава. Пък и Вики не спираше да ми звъни. Просто не издържах и избягах.

— Намерихме следи от кръвта на Люис на пода в кухнята ти.

Дженюари, която досега беше забила очи в масата, погледна адвоката си, а после Джесика — за пръв път от началото на разпита. Изглежда, едва сдържаше сълзите си.

— Учудвам се, че е само в кухнята. Ако огледате добре, сигурно ще намерите и моя кръв. Връзката ни не беше много нормална.

Дръпна нагоре ръкавите, за да им покаже белезите, които Джесика беше зърнала предния път.

— За одраскването ми повдигнаха обвинение само защото Вики го накара да подаде оплакване. И той ме е удрял, но аз не съм казвала нищо. Между нас беше така. И Люис щеше да ви каже същото, ако беше тук.

Джесика кимна внимателно, загледана в младата жена. Вярваше. Имаше проблем, защото Дженюари не беше обвинена в нищо, даде разумно обяснение за кръвта в апартамента и в крайна сметка не беше извършила престъпление. След ареста я бяха пуснали под гаранция, което означаваше, че трябва да се яви в участъка на по-късна дата. Случваше се обаче човекът да не се яви. Ако разследването продължаваше, полицията го уведомяваше писмено, че гаранцията му се удължава. Дженюари не се беше явила на датата, но това не беше достатъчен аргумент да я оставят в ареста. Ако нямаха намерение да я обвинят за изчезването на приятеля, можеха да я задържат най-много една нощ. Служебният адвокат сигурно го беше казал.

Понеже Дженюари се беше предала, можеха да я задържат за обичайния период от време, не повече. При липсата на официално обвинение нямаше как да продължават да я викат на разпит. Във всеки случай Джесика си даваше сметка, че не разполагат с нищо срещу нея — да отседнеш у приятели за две седмици не беше престъпление. Не успяха да намерят връзка между нея и останалите жертви и освен петното кръв в кухнята нищо не сочеше, че е сторила нещо на приятеля си.

— Ще ти кажа няколко имена и ще ти покажа снимки — каза Джесика. — Познаваш ли някои от тези хора?

Показа скорошни снимки на Едуард Маркс и Джейкъб Крисп. Дженюари ги разгледа добре, после каза, че не ги познава. Джесика пак реши, че казва истината.

Свери отново с момичето подробностите около изчезването на Люис, но то нямаше какво да добави към тях. Или наистина не знаеше нищо, или се преструваше много добре. Отговори на всички въпроси, без да протестира, въпреки че няколко пъти адвокатът я посъветва да мълчи.

Нямаше смисъл да я разпитват повече.

— Искаш ли да добавиш нещо?

— Той ми липсва — сви рамене Дженюари.

Джесика не каза нищо и полицаите отведоха жената в килията.

— Ще предявиш ли обвинение? — попита детектив Дайъмънд, когато двете останаха сами.

— В какво? Че двамата с приятеля са се тормозили взаимно? Че познава изчезналия? Нямаме доказателства да е извършила престъпление.

— Значи ще я пуснеш?

— Не знам. Ще говоря с Коул, но не виждам какви аргументи можем да изтъкнем пред прокурора. Това, че се облича само в черно, няма да свърши работа.

— Освен пред някой моден критик, едва ли. Какво мислиш за нея?

— Мисля, че се е оказала на неподходящо място в неподходящ момент и се облича като нашия заподозрян. Веднъж вече я задържахме, без да повдигаме обвинение; не можем непрекъснато да я арестуваме. Този път с готовност ни съдейства, а и освен засъхналата кръв друго в апартамента не намерихме. Дори това не е странно, след като двамата са живели заедно. Режеш си моркови в кухнята, порязваш се и изцапваш пода с кръв. Какво доказва това?

— С две думи, закъсахме я.

— Точно така. Ще отида да видя какво мисли Коул, после ще говоря с началника на ареста. Ти можеш да си ходиш. От няколко дни не сме се спрели. Дори не знам колко е часът.

Джесика излезе от стаята и си свали сакото. В общите части, където нямаше вентилатори, беше много горещо. Надяваше се, че Коул още не си е тръгнал. През прозореца на кабинета го видя да седи на бюрото си. Той направи знак да влезе. Грижите бяха оставили отпечатък на лицето му. Бръчките между веждите му изглеждаха по-дълбоки, за няколко седмици сякаш се беше състарил. Джесика реши, че годините усилия да запази спокойствие си казваха думата. От време на време човек трябваше да си дава пет минути, в които да се разтовари, като ругае на воля.

Той, естествено, знаеше, че Дженюари се е предала, и се съгласи с Джесика, че нямат достатъчно улики да предявят обвинение. Предложи да я задържат през нощта за всеки случай — ако някой се обадеше да съобщи нещо ново. Понеже веднъж вече се беше укрила, началникът на ареста сигурно щеше да се съгласи, но и Коул, и Джесика знаеха, че едва ли ще изскочи нещо и сутринта ще се наложи да я пуснат.

— Добре ли сте, сър? — попита Джесика, виждайки колко е уморен.

Коул се прозя, сякаш в потвърждение на думите.

— Да, благодаря за загрижеността. Притискат ме заради случая на Кристин Джонсън, това е. Честно казано, в тежко положение сме.

— Мога ли да помогна с нещо?

Тя си имаше достатъчно работа и попита само защото учтивостта го изискваше.

— Хм… може би.

Сърцето се сви — сама си беше отворила работа.

— Какво ще кажеш утре да поработиш с Рейнолдс? Знам, че се разбирате добре. Просто прегледайте всичко по случая, а Корниш ще прегледа нещата по твоя. Може страничната преценка да помогне, а?

Джесика не беше въодушевена от идеята, но един ден не беше от кой знае какво значение. Може той да се окажеше прав и чуждият поглед да хвърли нова светлина върху случаите.

— Добре, утре ще освободя Дженюари, а после ще помагам на Джейсън. Но ако нещо изникне, искам веднага да ми се обадят.

— Да, разбира се. Не казвам, че ще е постоянно. Утре е петък, а вдругиден е онова събитие.

— Този уикенд ли е? — попита Джесика.

Коул отново се прозя.

— Да, пише го в имейла, който ви пратих. Не си ли го видяла? Началникът много държи на програмата за социална ангажираност. Казах, че часовете ще ви се пресметнат от работното време.

— Униформените полицаи не са ли за това? Никой няма да иска да говори с мен — каза Джесика, като се мъчеше да сдържи яда си.

— С тези сериали за местопрестъплението, не знам. Може да останеш изненадана. И благодаря, че си се записала за Деня на професионалната ориентация.

Джесика не си даде труда да му каже, че друг я е записал.

— Няма проблем — отвърна. — Ще предадете ли на Джейсън и Луиз за промяната утре?

— Да, мисля, че ще се радват на промяната.

Джесика му каза „довиждане“ и си тръгна. След тази уморителна седмица нямаше да е зле да се разнообрази. Прати съобщения на Дейв и Изи за утрешната промяна и се зачуди как ли ще реагира детектив Корниш на заяждането между тях двамата.

* * *

Когато дойде в участъка на следващия ден, Джесика смяташе да провери телефонните обаждания, получени през нощта, и да сложи край на страданието на Дженюари. Надяваше се престоят зад решетките да послужи за урок и друг път да им сътрудничи. Пред участъка обаче видя микробуса на криминалистите. Той беше обичайна гледка на местопрестъплението, но не пред полицейското управление. Джесика влезе и попита на рецепцията какво става.

— Главният инспектор е в офиса на „Човешки ресурси“.

Джесика нямаше нужда от повече обяснения, разбра какво е станало. Спусна се по коридорите към стаята на администрацията, пред която се бяха струпали полицаи. Там беше и Коул.

— А, не исках точно ти да идваш.

— Получили сме нова пратка, нали?

— Да.

— На предните ли прилича?

— Да.

— До мен ли беше адресирана?

Коул само кимна. Побиха я тръпки — някой беше пратил пръст, сигурно на Джейкъб Крисп.

— Отвориха ли го?

— Не. Ще го носят в „Брадфорд Парк“.

Джесика помисли:

— Ако се окаже, че е нещо, което съм си купила от e-Bay, ще мога ли да си го взема?

Коул избухна в смях.

— Ще питам — обеща той.

— Видяхте ли клеймото — кога е изпратено?

— Вчера следобед. Май и то е било пуснато в пощенска кутия, не е подадено през пощенско гише.

Джесика кимна.

— Това изключва от подозрение Дженюари. Тя си е била в килията, когато са ми изпратили подаръка.