Кери Уилкинсън
Жената в черно (28)

28.

Джесика се почувства малко глупаво, когато накрая проумя съобщението. Първо, някак си беше успяла да пропусне цели три обаждания от участъка. Върху списъка с имената сигурно работеха само един-двама души и бяха звънели не защото очакваха тя веднага да отиде в участъка, а просто да я държат в течение. Ако в кръчмата беше забелязала, че телефонът се е изключил, можеше да отскочи до участъка, независимо от изпитото количество алкохол.

Сега си беше вече вкъщи и тъй като се чувстваше пияна, нямаше как да се замъкне до „Лонгсайт“; пък и едва ли щеше да има полза. Зачуди се дали да не се обади на Коул, за да разбере дали той знае нещо повече, но дори през мъглата на опиянението си даде сметка, че е по-добре да изчака до сутринта.

Легна си с дрехите и докато гледаше как таванът се върти, си каза, че пицата не е била добра идея. Опита се да мисли за двамата идентифицирани, но скоро съзнанието се предаде и тя заспа.

* * *

При цялото изпито количество алкохол беше логично да спи, докато не я събуди часовникът. За нейна изненада се оказа будна около час по-рано. Предвид обстоятелствата беше що-годе адекватна.

Като се изключи болката в пикочния мехур, Джесика се чувстваше готова за предстоящия ден. Прослуша гласовата си поща още веднъж. Полицаят, който беше оставил съобщението, се стори нервен, но и развълнуван — нещо, което определено беше убягнало вечерта. Според него двамата мъже от снимката се казват Стивън Поуви и Бари Нюкоум, само че Бари вече бил мъртъв.

Джесика не знаеше какво точно означава това. Отдавна ли е мъртъв мъжът, или е бил убит наскоро по начин, който го свързва с другите жертви? За никого от хората, чиито ръце бяха намерили, нямаха доказателства, че са мъртви, но с този явно беше различно. Джесика видя, че са звънели, докато е била в сепарето в кръчмата. Едва сега забеляза, че звукът на телефона е изключен. И преди се беше случвало да го изключи, и да не си спомня, но за пръв път пропускаше нещо важно. Единствената утеха беше, че по времето, когато са звънели, тъй или иначе нямаше да може да направи кой знае какво.

Отново помисли дали да не звънне на Коул, но беше рано и не искаше да го притеснява — можеше да е със семейството си. Понеже вечерта беше оставила колата си пред участъка, отиде на работа с автобуса. След като си прочете пощата, стигна до извода, че полицаят, направил важното откритие, беше извадил късмета да попадне на правилната комбинация от имена. Веднъж открил онзи Нюкоум, който им трябваше, беше разбрал кой е другият мъж. Рано или късно все някой щеше да намери тези хора, но въпреки това тя щеше да се погрижи полицаят да получи признание.

Малко след това обаче си даде сметка, че съобщението от предната вечер е малко подвеждащо. Бари Нюкоум наистина беше мъртъв, но ако смъртта му не беше случайна, то замесеният трябва да е действал много умно. Преди осем години колата на Бари се беше сблъскала челно с друга и при катастрофата бяха загинали той, приятелката му и шофьорът на отсрещната кола. Според полицейските доклади нивото на алкохол в кръвта на Бари е било три пъти над позволеното. Предвид това и положението на колата на пътя единствената въпросителна беше защо мъжът е решил да шофира пиян.

Ако беше оцелял, щяха да го обвинят в убийство поради опасно шофиране; показанията на очевидците бяха достатъчно изобличителни. Очевидно се беше напил на някакъв купон и дори не беше скрил намерението си да се прибере с колата. Някои от приятелите му твърдяха, че са се опитали да го спрат, но не бяха извикали полицията. Защо приятелката му се беше качила с него никой не знаеше, но във всеки случай човечецът от другата кола беше оставил вдовица и четири деца сираци. Джесика беше чела и други такива истории, но тази беше от най-лошите. Заради егоизма на един беше загинало цяло семейство.

Наложи си да се концентрира върху другото име — Стивън Поуви, който беше единственият невредим от шестимата младежи на снимката. Той беше най-младият, на двайсет и девет, което означаваше, че по онова време е бил само на осемнайсет. Бари Нюкоум трябва да е бил на двайсет — най-възрастният. Другите вероятно са били на деветнайсет.

Джесика вече беше разговаряла с някои от популярните туроператори, но никой не пазеше сведения отпреди единайсет години. Стивън Поуви беше последният шанс да разбере причината за случващото се. Въпреки че още нямаше осем часът, тя не се стърпя и се обади на номера, оставен от полицая. Преди няколко години Поуви се беше преместил от Манчестър на север, в село в Ланкашир. Той неохотно се съгласи да се срещне с Джесика по-късно същия ден. В началото се противеше, но тя настоя, че е спешно. Не му каза за снимката, нито за евентуалната връзка с другите мъже, а само че е важно да разговарят.

Изчака Коул да дойде и му съобщи докъде са стигнали с разследването, после потърси Роуландс и Дайъмънд с намерението да вземе един от тях със себе си.

Двамата детективи изглеждаха изморени, но явно вече бяха научили новостите за мъжете от снимката. Махмурлукът на Изи изглеждаше по-лек, затова Джесика остави Дейв да се рови за допълнителна информация около катастрофата на Бари Нюкоум, а двете тръгнаха за срещата със Стивън Поуви.

Макар че ожесточено защитаваше колата си от критиките на колегите за възрастта и изгорелите газове, които изпускаше, Джесика разчиташе на нея колкото да я закара от къщи до участъка. Не искаше да рискува на магистралата и попита Изи дали се шофира. Колата на Изи беше само на две години, така че нямаше опасност да се повреди насред пътя. В крайна сметка тревогите на Джесика се оказаха напразни, но това не беше голяма утеха. На път номер M60, на север от града, беше станала тежка катастрофа. Една цистерна беше изляла дизелово гориво и магистралата беше частично затворена, а колите се насочваха обратно към центъра.

Пътуването, което щеше да им отнеме само четирийсет и пет минути, се превърна в двучасово влачене и разискване на проблемите на страната, на полицията, на колегите и на живота въобще. Докато излязат на северната магистрала M61 и се промъкнат по провинциалните пътища до търсения адрес, двете жени бяха стигнали до заключението, че те са единствените здравомислещи хора на планетата.

Пътуването от изхода на магистралата до крайната точка се оказа по-дълго, отколкото очакваше Джесика. На онлайн картата разстоянието до къщата на Стивън Поуви изглеждаше кратко, но пътищата бяха с по едно платно, обградени от висок жив плет и толкова тесни на места, че колите не можеха да се разминат; Изи често отбиваше и спираше.

Когато влязоха в селото, около тях сякаш избликна пъстрота. Името на селището беше изписано чрез масив от цветя. От почти всеки балкон висяха сандъчета с растения. Между къщите имаше широки площи, заети от алеи и морави.

Специална табела уведомяваше посетителите, че селото е спечелило наградата „Разцъфналата Великобритания“, а друга, че местният летен панаир ще се състои следващата събота.

Сигурно така си представяха страната чужденците, които гледаха британски сериали. Ако не бяха стърчащите тук-там сателитни чинии и лъскавите нови коли, човек щеше да помисли, че се е върнал четирийсет-петдесет години назад във времето.

На картата разстоянието между града и селото беше сантиметри, а те сякаш се бяха озовали в друг свят. Но в крайна сметка Джесика знаеше, че хората са склонни на едни и същи грешки и жестокости, независимо къде живеят. Не знаеше кое е за предпочитане — директността на обитателите на общински блокове или привидната идилия на такова село.

През селото минаваше само един главен път, но без сателитна навигация Джесика и Изи не знаеха коя пресечка води до къщата на Поуви. Изи спря пред една кръчма, където седеше някакъв мъж с обедната си бира. Въпреки че винаги беше живяла в Северозападна Англия, Джесика не можа съвсем да определи акцента на човека и да разбере какво точно казва. В крайна сметка двете намериха пътя сами.

В Манчестър повечето сгради бяха разнородна смесица от стилове, тъй като бяха строени през различни епохи, а други бяха реновирани или проектирани от хора с различен вкус. В селото всички къщи или бяха строени по едно и също време, или създателите им бяха съблюдавали архитектурния стил в областта.

Къщата на Стивън Поуви не се различаваше от другите наоколо. Отпред имаше ниска каменна стена, която стигаше до самия път. До входната врата водеше бетонна пътека, заобиколена от двете страни от добре окосена морава. Къщата беше каменносива, с традиционни, автентично изглеждащи дървени первази на прозорците и каси на вратите. И те, и вратата бяха боядисани в яркочервено. Джесика почука с тежкото черно метално чукче. Скоро на вратата се появи мъж с черна коса, пригладена назад, и тъмна, грижливо оформена набола брада. Носеше тениска, бермуди и кафяви сандали.

Двете полицайки се представиха, а той потвърди, че е Стивън Поуви, и ги покани притеснено вътре. Попита дали не предпочитат да седнат навън и ги поведе към градината отзад, където имаше черна метална маса с четири стола. И тук моравата беше прилежно окосена и доста по-обширна, отколкото Джесика очакваше за такава къща.

Стивън, доста напрегнат, седна срещу тях. Никой не му беше обяснил защо полицията иска да говори с него; бяха споменали само, че е заради нещо, свързано с миналото.

— С какво мога да ви бъда полезен? — усмихна се насила той.

Джесика извади от един плик копие на снимката на шестимата мъже. През последните дни беше запаметила чертите на двамата неидентифицирани и беше сигурна, че мъжът срещу нея е един от тях.

— Вие ли сте този, господин Поуви? — посочи тя снимката.

Стивън взе снимката и се загледа в нея. Джесика внимателно следеше реакцията му и видя, че той позна снимката.

— Ъ-ъ, да… Много е стара, но наистина съм аз.

— Познавате ли другите петима мъже?

— Може да се каже… макар че беше много отдавна. Не съм ги виждал от години. Бари ми беше съсед, едно от момчетата беше негов познат. Този е Люис, спомням си, че ходих няколко пъти у тях, защото майка му беше малко странна. Не си спомням имената на другите. Не бяхме приятели, просто познати.

— Къде е правена снимката?

— Мисля, че във Фалираки. Това беше първото ми пътуване в чужбина без родителите.

— Спомняте ли си кой ви снима?

Мъжът поклати отрицателно глава, затова Джесика формулира въпроса иначе:

— Питам дали сте били шест или седем души? Някой приятел ли ви снима, или непознат?

— А, разбирам. Не, бяхме само ние шестимата. Не знам кой ни снима.

— Преди колко време беше това?

— Десет години може би? Или единайсет… Май тъкмо бях станал на осемнайсет.

— Защо сте заминали на почивка с останалите, щом не сте ги познавали?

— Бари ме запозна с тях. Някакъв негов познат организираше ваканция по мъжки и търсеше още хора, защото щеше да излезе по-евтино. Попита ме дали искам да отида и аз си казах защо пък не. Не си спомням подробности, беше много отдавна.

Джесика кимаше, докато го слушаше, защото казаното от него съвпадаше с онова, което знаеха или си мислеха, че знаят. Предстояха по-трудните въпроси.

— Какво се случи по време на ваканцията? — попита тя.

— Какво имате предвид? — размърда се неспокойно Стивън.

— Каквото попитах. Заминали сте на почивка с няколко почти непознати момчета — какво стана?

— Ами нищо — поклати леко глава той. — Мястото, където ни настаниха, беше ужасно, ядохме, пихме и се върнахме.

На Джесика не се стори убедителен.

— Нещо друго?

— Какво например?

Тя придърпа снимката и посочи Бари Нюкоум.

— Това е приятелят ви Бари, нали? Знаете ли какво е станало с него?

— Загина в катастрофа преди няколко години — отвърна смутено мъжът.

— Значи сте го познавали?

— Да, но беше много отдавна. Не виждам какво общо има с настоящето.

Джесика кимна и посочи едно след друго лицата на снимката.

— Това е Едуард Маркс; преди няколко седмици намерихме ръката му отрязана и оставена в центъра на Манчестър. Дори да не си спомняте името му, може да сте чели за случая или да сте чули по новините. Този е Люис Барнс, после Джейкъб Крисп и Матю Купър. Намерихме и техните ръце. Всичките четирима са обявени за изчезнали и нямаме представа дали са живи или мъртви. От тези шест души вие сте единственият останал жив.

Докато обясняваше какво е сполетяло мъжете, Джесика не сваляше поглед от Стивън и видя как очите му се разширяват. Явно чуваше това за първи път.

— Господин Поуви, сещате ли се защо може да са изчезнали тези четирима души?

Той примигна няколко пъти.

— Аз нямах нищо общо.

— Не съм казвала обратното.

— Знам, но… Просто… Извинете, трябва ли да си наема адвокат?

Джесика не знаеше дали той е замесен, но във всеки случай реакцията му изглеждаше искрена. Ако беше заподозрян официално, щяха да го заведат на разпит в участъка, но за момента не искаше да стига дотам.

— Това зависи изцяло от вас — каза тя, като подбираше внимателно думите си. — Можем да разговаряме и тук, и в участъка, за мен е без значение. Питам ви само дали знаете защо може да са изчезнали тези хора, с които сте били на почивка преди единайсет години.

Напрежението на Стивън беше очевидно. Времето беше топло и той беше нервен по време на целия разговор, но сега по челото му изби пот. Погледна бързо едната полицайка, после другата.

— Не знам какво очаквате да ви кажа.

— Много е просто — каза Джесика. — Смятам, че по време на почивката нещо се е случило и затова тези хора вече ги няма. Възможните изводи са два. Първият е, че по някакъв начин вие сте замесен с подхвърлянето на ръцете. Вторият е, че вие също сте мишена. Не ми се вярва да сте отвлекли четирима души, да сте им отрязали ръцете и да сте отишли до Манчестър да ги оставите, за да ги намери полицията. Ако продължавате да твърдите, че нищо не е станало по време на почивката, ще се наложи да проучим миналото ви. Ако сте откровен, може да ви осигурим някаква закрила.

Стивън я изслуша, после извърна поглед към градината.

— Беше много отдавна — каза тихо той. — Имам жена и деца.

Джесика кимна мълчаливо.

— Случвало ли ви се е да извършите някоя глупост на младини? — продължи той.

— Не и такава, че някой да поиска да ми отреже ръката.

Когато мъжът най-после заговори, парчетата на пъзела започнаха да се напасват.

Единайсет години по-рано

Някой удари Стивън Поуви по рамото и го сепна. Досега не беше получавал слънчево изгаряне. Използването на слънцезащитен лосион не му се виждаше много мъжествено в компанията на почти непознати момчета. Раменете и ръцете му бяха изгорели още първия ден; през следващите пет дни кожата другаде беше станала кафява, но раменете още го боляха и започваха да се белят.

Обърна се да види кой го е ударил — Бари, естествено. У дома, в Англия, двамата бяха съседи, родителите им се разбираха. Като деца си играеха въпреки двете години разлика във възрастта; единият прескачаше в двора на другия и ритаха топка. Израснаха заедно. За беда Стивън разбра, че след като си пийне, Бари се превръща в коренно различен човек. Вкъщи това не беше кой знае какъв проблем, но през седмицата във Фалираки шестимата пиеха много и приятелят му често проявяваше агресия и насилие.

Проблемът се усложняваше от факта, че Стивън не познаваше другите от компанията. Матю и Люис изглеждаха свестни и също като него се примиряваха и търпяха. Ед беше много тих и през последните два дни го виждаха рядко. Бари и Джейкъб обаче непрекъснато бяха пияни. Стивън не обичаше да е с тях, но не можеше да стои настрана, защото шестимата деляха две стаи.

Бари държеше две празни чаши.

— Искаш ли още едно, Стиви?

Стивън мразеше прякорите Стиви, Стиво, Стефи, Стиг и други подобни, които му бяха измислили по време на почивката. Някои от останалите го наричаха Нюуи, което беше малко по-поносимо, макар че не разбираше какво им пречи да използват истинското му име.

— Този път ще пропусна.

Отвратен, Бари погледна към другите.

— А вие, пичове?

— За мен същото — каза Джейкъб.

Другите си замълчаха и Бари погледна другите.

— Мати? Лю? Вие искате ли?

Двамата поклатиха глави.

— Никакви пиячи не сте — заяви Бари и тръгна към бара.

Стивън, Матю и Люис се спогледаха многозначително. Стивън беше благодарен, че заедно можеха да им се противопоставят и не се оставяха да ги напият. Тази почивка беше нещо като крива на учебния прогрес. Беше дошъл тук най-вече заради обещанието на Бари да му намери момиче. Не че беше девствен, но отдавна не беше имал възможност да е с жена, а момичетата у дома не проявяваха интерес към него. Обещанието на Бари за „пияни курви, които биха се чукали с всеки“ не съвпадаше с желанията му, но той реши, че там поне ще е пълно с момичета и някое от тях може да излезе с него.

В действителност почивката им се състоеше в това да се наливат с алкохол и макар че имаше големи групи момичета, Стивън не смееше да заговори някоя. Бари и Джейкъб имаха нужната увереност, но през повечето време бяха толкова пияни, че можеха само да подвикват и да се хилят похотливо. За Стивън тази почивката не беше никакво удоволствие. Правеха му се други неща — не да лежи цял ден в леглото или на плажа, а нощем да се налива с алкохол. За някои подобно бездействие беше идеалната почивка, но той го намираше за доста отегчително.

В момента седеше в един бар близо до главата улица във Фалираки. Тук доминираше английското и Стивън си мислеше каква ирония е да летиш пет часа, за да ядеш традиционна английска закуска в пет следобед; Бари и Джейкъб явно не я схващаха. Първата вечер Бари предложи да пробват един гръцки ресторант близо до хотела, но Джейкъб веднага го отряза с думите, че няма да яде „някакви чужди боклуци“. Оттогава всеки ден бяха на разни пържени ястия, пържени картофи и хамбургери. Вече три поредни вечери идваха в този бар. Дървените рамки на заведението бяха украсени със знаменца на Свети Георги, а в дъното имаше огромен телевизор, на който непрекъснато въртяха британски спортни канали. Когато нямаше спорт, от високоговорителите в бара ехтеше блудкава попмузика. Заведението не беше по вкуса на Стивън, но се смяташе за по-евтино от другите наоколо.

— Къде е Ед? — попита Джейкъб, без да се обръща конкретно към някой от тримата.

Матю, Люис и Стивън се спогледаха, чудейки се на кого говори.

— Мисля, че пак излезе с онова момиче.

— Уф! — отвърна презрително Джейкъб. — Дезертьорче шибано. Поне момичето да имаше приятелки и за нас.

Всъщност Стивън малко ревнуваше. На втория ден шестимата бяха отишли в един бар на главната улица. След около час насред тълпата и шума Матю забеляза, че Ед го няма. Намериха го да седи на бордюра на тротоара и да си говори с едно момиче. Люис, който беше в един отбор по ръгби с него, твърдеше, че Ед е още девствен, така че за всички беше изненада, че именно той пръв си хвана момиче.

През следващите дни Ед и момичето — Сам, бяха почти непрекъснато заедно. Бари и Джейкъб трудно го преглътнаха. Според Стивън ревността им се дължеше на факта, че откакто пристигнаха на остров Родос, двамата нямаха никакъв успех с жените. За разлика от тях Стивън не го беше яд на Ед — просто му завиждаше и искаше и той да си намери приятелка.

И тази вечер се развиваше като предишните. Джейкъб и Бари не спираха да се наливат, докато Стивън, Матю и Люис бяха само леко пияни. От английския бар се преместиха в един клуб. Повечето хора бяха отишли там да танцуват, но те седяха почти безмълвни и гледаха люлеещата се тълпа. От време на време Джейкъб посягаше към някое момиче, което имаше лошия късмет да мине близо до него. Поредната безинтересна вечер.

На следващия ден си заминаваха и Стивън очакваше с търпение този момент. След около час Джейкъб прекали с атаките срещу момичетата и собствениците на клуба ги изхвърлиха. За разлика от британските заведения тукашните нямаха бодигардове, но заплахата да извикат полиция убеди Джейкъб, че е време да си ходят. След като той напсува малкото клубни охранители, петимата тръгнаха да се прибират.

За Стивън хотелът беше ужасен. Нямаше климатик и през нощта беше невъзможно да се спи; освен това, тъй като беше единствено дете, не беше свикнал да спи в една стая с други. Бари хъркаше ужасно, но поне заспиваше веднага щом се върнеха. Матю не създаваше проблеми. Другите трима бяха в съседната стая. Стивън лягаше в неудобното си легло и се опитваше да заспи. В другата стая Джейкъб пускаше музика или телевизора и вгорчаваше живота на всички. Ако с това пречеше на Бари, сигурно щеше да престане, но той знаеше, че другите четирима се боят от него и си правеше каквото си поиска.

Прибирането в хотела беше бавно и мъчително. Джейкъб и Бари предлагаха на разни минувачи да се бият — просто защото срещаха въпросните минувачи. Стивън, Матю и Люис вървяха мълчаливо на няколко крачки зад тях, като се опитваха да не се забъркват в неприятности. През изминалата седмица не си бяха говорили много, но ги сплотяваше малтретирането от страна на другите двама, които така ги държаха в подчинение.

Накрая стигнаха до хотела и се качиха по външната стълба до стаите си на четвъртия етаж. Щом отключи вратата и влезе, Стивън усети как го блъсва горещината. Въпреки прохладната вечер в стаята беше горещо. Едва стигнал до леглото си, от съседната стая чу Джейкъб, чийто глас не можеше да се сбърка. Бари, който беше отворил вратата, свързваща двете стаи, нададе одобрителен възглас и влезе в другото помещение. Любопитството надделя над опасенията на Стивън и той последва Матю в съседната стая.

Веднага разбра за какво беше всичко. Ед лежеше върху Сам на леглото — явно ги бяха прекъснали, докато правеха секс. На лицето на жената беше изписан истински ужас. Стивън си даде сметка, че заради изгонването от клуба са се прибрали в хотела около час и половина по-рано от обикновено.

Сам притискаше до гърдите си тънкия бял чаршаф, а Ед лежеше наполовина върху нея, също под завивката.

— Юхуууууу! — продължаваше да ликува Джейкъб. — Довел си я, за да я пробваме всичките ли? Добро момче.

Стивън видя отвратеното изражение на момичето. Върху лицето му падаха разбъркани кичури руса коса, по тялото се виждаха тънки бели ивици от банския. Тя погледна Джейкъб, после и останалите. Явно смяташе, че и петимата са еднакви.

— Разкарайте се — каза тя, като продължаваше да притиска чаршафа към себе си.

Ед се канеше да каже нещо, но Бари отиде до леглото. Джейкъб стоеше по-назад, заедно със Стивън, Люис и Матю.

— Я да си мериш приказките! — каза Бари и се опита да им изтръгне чаршафа.

Сам отчаяно се опита да го задържи, а Джейкъб избухна в смях при вида на кратката им борба. Стивън видя в очите на Ед страх, а в очите на Сам — ярост.

 

На Бари му трябваха само една-две секунди, за да изтръгне чаршафа от Ед и Сам и да ги остави голи на леглото. Двамата с Джейкъб се разкикотиха подигравателно, докато жената се опитваше да се прикрие.

Стивън огледа крехката фигура. Почувства срам, гадене, но нищо не каза. Във влажния въздух внезапно се промъкна хлад. Когато видя Джейкъб да пристъпва напред, Стивън потръпна.

— Много мило, че си довел малката си приятелка да се изредим — каза Джейкъб.

— Остави я на мира — обади се Ед и се пресегна към дрехите си на пода.

Джейкъб се втурна към него и го зашлеви силно. Стивън чу как Люис ахна, изумен колкото него.

— Да не мислиш, че по̀ те бива от нас? — извика Джейкъб.

Ед трепереше — от шок, примесен с гняв, според Стивън.

Другият го зашлеви отново.

— Мислиш се за повече от нас само защото си хвана курва за седмицата!

Пиян, Джейкъб завалваше думите, а Ед въобще не можеше да продума. Стивън беше неспособен да помръдне, другите двама до него не казваха нищо. Загледана в Джейкъб, Сам още се опитваше да прикрие тялото си.

— Остави го на мира! — изкрещя тя.

Джейкъб сграбчи Ед и го блъсна на земята, после седна на леглото. Сам се отдръпна назад. Стивън видя, че дрехите са на земята заедно с тези на Ед от другата страна на леглото. Сам се опита да стане, но Джейкъб дръпна силно ръката, с която тя прикриваше гърдите си.

— Иначе какво ще направиш? — попита той.

Бари захвърли чаршафа и отиде да затвори вратата между двете стаи. После заключи и предната врата. Стивън продължаваше да гледа, без да смее да каже нещо. Когато и двете врати бяха затворени, той видя как предизвикателното изражение на Сам изчезна, заменено от откровен страх.

— Пуснете ме — каза яростно тя.

Ед успя да си обуе късите панталони, после се изправи и се опита да подаде дрехите на Сам, но Бари ги сграбчи и ги захвърли настрана.

— Пуснете ме — повтори Сам, но този път думите звучаха повече като молба.

— Мисля, че трябва да спрем дотук — неуверено продума най-сетне Стивън.

Джейкъб го изгледа побеснял и рече:

— Само да сте мръднали, кълна се, че няма да се приберете цели вкъщи. — После се обърна към Ед: — А ти само да се опиташ да ни спреш, ще те сполети същото.

Джекъб дръпна рязко китката на Сам и я просна на леглото. Когато тя закрещя, той затисна устата с ръка и прикова тялото към матрака. Стивън никога нямаше да забрави следващите му думи:

— Тя е твоя, База.