Кери Уилкинсън
Жената в черно (35)

35.

Джесика искаше да заговори, но не можа да раздвижи устните си; усети, че от ъгъла на устата се стича слюнка. Мъжът отиде в кухнята и се върна без спринцовката. Вдигна Джесика и я облегна на стената, така че да е в седнало положение.

— Съжалявам — каза. — Не искам да си глътнеш езика или нещо такова.

Умът на Джесика крещеше „МАХНИ СЕ ОТ МЕН!“, но от устата не излезе и звук.

Мъжът се отдръпна и я изгледа от горе до долу.

— Ако това ще ти послужи за утеха, позна, аз наистина съм Едуард. Умна си, щом успя да се досетиш по снимките. Ако бях обмислил нещата по-добре, щях да скрия някои, но въобще не ми мина през ума за това, кой е левичар, кой не. Що се отнася за снимката на отбора по ръгби, нея исках да я намериш. Както ти каза, исках хората да разберат какво сториха онези животни на Саманта. Надявах се историята да получи по-широк отзвук, така че те да бъдат изобличени, но не стана така. Проблемът е, че при тази злополучна ситуация сега истината може изобщо да не излезе наяве.

Джесика се опитваше да запази спокойствие и да се концентрира върху дишането си. Не беше трудно, а по-скоро неестествено, защото се улови, че го прави съзнателно. Колко беше глупава — да се хване на такъв изтъркан номер. Да кажат „Ела да видиш нещо“ и да се възползват от късмета си.

Едуард седна на пода с кръстосани крака на около метър от нея и наклони леко глава.

— Панкуроний е, в случай че се чудиш. Лекарство, което отпуска мускулите. Към края на болестта баща ми имаше силни болки и лекарят му изписа това. В малка доза му помагаше да спи. През последните месеци заделих сериозно количество. В голяма доза изпадаш в състояние като твоето сега. Сигурно се сещаш, че повечето мъже бяха по-едри и по-силни от мен, така че ми трябваше някакво предимство. С Джейкъб беше малко по-различно, на него му го сипах в питието. Много практично лекарство. Трябва му около минута, за да подейства, а ефектът му трае до три часа, в зависимост от телесната маса. С Джейкъб не ми се рискуваше, защото е доста едър. Джесика остана съсредоточена върху дишането си. Не беше чувала за това лекарство, но не се съмняваше в думите на Едуард. Ръцете бяха отпуснати до тялото, безполезни. Помъчи се да раздвижи едната. Не беше напълно парализирана, но освен да мръдне дясната си ръка, друго не можеше.

Едуард се почеса замислено по брадичката.

— Както се досещаш, това не влизаше в плана. Не знам какво да правя с теб. В града държа склад с два големи фризера. Купих ги преди около година от един фалирал супермаркет. След като убиех мъжете, държах телата им там, докато ми потрябват ръцете. Не съм държал жива жертва в къщата и сега се чудя какво да правя, защото инструментите ми са в склада.

Мъжът стана и започна да се разхожда напред-назад. Отиде в кухнята и се върна. Седна отново срещу Джесика и започна да върти в ръце голям кухненски нож, като разглеждаше дръжката и острието.

— Много хубав нож. — Погледна той към нея. — Обичам да готвя и често режа с него. Не ми се иска да го изхвърлям, но не мога да го използвам върху теб, а утре да режа моркови с него, нали?

Той се изсмя и продължи:

— Все едно сме във филм и в един момент подлият негодник разкрива всичко на храбрия таен агент, който уж няма как да се измъкне, но накрая успява въпреки всичко. — Наведе се и бутна рамото на Джесика. — Само че ти няма да ходиш никъде, нали?

Едуард стана и нарочно сложи ножа на пода близо до Джесика, после я взе и я метна на рамо. Главата увисна безпомощно и се догади. Докато той вървеше към недостроения басейн, тялото се полюшваше. Едуард отметна найлоновата завеса, положи Джесика внимателно на пода и я нагласи така, че тя да вижда стаята. После излезе.

Джесика можеше само да помръдне леко ръцете си. Изведнъж разбра какво е направил Едуард с телата на жертвите. Първия път, когато видя помещението, всичко беше покрито с найлони и тя не си беше дала труда да се огледа. Сега покривалата ги нямаше и в средата на стаята се виждаше огромна дупка, където щеше да е басейнът. Повърхността не беше равна — на някои места дупката беше по-дълбока, а други бяха залети с бетон.

Едуард се върна с ножа и го остави на пода до Джесика. Инстинктивно тя се помъчи да го достигне, но крайниците отказваха да помръднат. Мъжът взе да снове наоколо. Към тавана бяха закрепени найлонови платнища, които закриваха дупките в стените, където щяха да са прозорците. Шумът от дъжда изглеждаше по-силен, защото от него ги деляха само платнищата. Докато говореше високо, Едуард се разхождаше около бъдещия басейн, после спря пред Джесика.

— Не си глупава, така че сигурно вече си се досетила къде са телата. Брат ми Чарли, Люис Барнс, Джейкъб Крисп, Матю Купър и Стивън Поуви — всичките лежат в основите на басейна. В четвъртък ще дойдат работници да излеят бетон и да оправят дъното. По очевидни причини се наложи сам да направя голяма част от основите. Нямаше как да наема някого да ми помага със заравянето на телата, нали? И аз не знам какво точно правя. Предишните работници изкопаха рова, а аз заравях телата и изливах бетон отгоре. Оказа се по-лесно, отколкото си мислех.

Мъжът спря и се закашля, подритна платнището и продължи:

— Когато дойде миналата седмица, се притеснявах, че ще приемеш поканата ми да огледаш тук. Само че дупката беше покрита и ти не обърна внимание. Не че се показваха тела, но беше бъркотия. Притеснявах се при всяко твое посещение, защото втория път звънна телефонът на Чарли. Пазех го за всеки случай, но бях забравил да го изключа. Учудих се, че батерията не се е изтощила.

Едуард спря да обикаля и приклекна близо до дупката.

— В този край има малко останало място, остана ми и много цимент. Ще ми отнеме цял ден и ще трябва да се отърва някак от колата ти, но засега няма кой да я види, защото алеята за паркиране е доста дълга. Яд ме е, че си говорила със съседите, но ще им кажа, че си дошла и си си тръгнала. Ще измисля нещо. Може да пратя съобщение от телефона ти, а после да го изхвърля.

Джесика, която още се опитваше да се съсредоточи върху дишането си, усети как я обзема паника. Ножът беше само на сантиметри от нея, но тялото отказваше да помръдне.

Едуард се изправи на крака и застана точно пред нея.

— Така, да се захващаме за работа — плесна с ръце. — Знам, че е малко клиширано, но по-добре да си заминеш от този свят, след като разбереш какво точно е станало. Какво пък. Трябва обаче да съм кратък, защото имам тяло за заравяне и кола за разкарване, но това ти вече го знаеш.

Той продължи да говори със същия ужасно смущаващ весел тон:

— Така, ето какво стана. Аз съм твоята жена в черно. Стана ми много забавно, като видях заглавията в пресата. В началото използвах дрехата само за дегизиране, но после разбрах, че пелерината много ви е объркала. Беше ме яд на онези крадци, които я изплагиатстваха, но вредата не беше трайна. Какво като от време на време се обличам в женски дрехи? Може да се наложи да си „поприказвам“ с оня мой нахален съсед. Много добре познавам града и стига човек да знае къде са камерите, лесно може да се измъкне незабелязано… Е, имаш ли въпроси?

Дори да искаше, Джесика не можеше да каже нищо.

— Не. Е, добре, аз поисках да се сдобрим с Чарли. Беше пълен нещастник; обзалагам се, че това не го знаеше. Аз бях този, който се грижеше за татко, затова той ми остави къщата. Чарли взе да хленчи как и на него му се полагал дял, после отпраши за Лондон. Преди няколко месеца се свързах с него и му пробутах сърцераздирателната история как искам да му припиша половината от къщата, да се сдобрим и така нататък. Направих го само за да го използвам. Неговата роля беше ключова, защото исках да се разбере какво направиха онези на Саманта, но не можех да действам като „Едуард“, защото вие, от полицията, щяхте да се досетите, че съм го направил аз. После ми хрумна да „убия“ себе си и да стана Чарли. Така нямаше как да знаете, че съм замесен. Е, поне на теория.

Джесика не знаеше какво да мисли за тона и настроението му. Говореше за убийствата делово, без емоция. Цялата работа, изглежда, го дразнеше и въпреки че се канеше да я нарани, явно съжаляваше, че се е стигнало дотук.

Едуард стана нетърпелив и заговори по-бързо:

— Сигурно искаш да разбереш защо ти изпратих пръстите. Трябва да ти се извиня — едва ли е приятно да получиш такова нещо по пощата, особено в голям пакет. Всеки път, щом видя микробуса на пощата, се вълнувам и се чудя какво ли носи. Видя ли името си на нещо, което не съм поръчал, отново се чувствам като дете. Както и да е, съжалявам за това. Просто не исках да забравиш. Затова и помахах на камерата — исках ти да откриеш причината за всичко и хората да научат. Реших, че сигурно ти е трудно да откриеш самоличността на всички, и не исках да загубиш интерес. Не можех да действам открито, затова използвах пръстите и ти показах първата снимка. Почти се получи.

Едуард тупна с ръка по пода, сякаш се чудеше какво друго да каже.

— Хмммм. Добре, ъ, остава само да ти кажа защо го направих.

Той стана, повървя напред-назад, после седна точно срещу нея. Отмести ножа встрани и я загледа в очите. Тя нямаше друг избор, освен да го погледне.

Когато Едуард заговори, гласът му беше нисък и пресеклив:

— Знаеш ли, тогава бях девствен. На ваканцията се запознах със Саманта и си прекарахме добре. Мислехме да се видим пак, като се върнем в Англия. Тя беше първото момиче, което прояви интерес към мен. Знам, че вече знаеш как постъпиха с нея. Казах им да спрат, но Джейкъб беше много по-едър от мен. Не знаех какво да направя; бях само едно кльощаво момче.

Едуард отвърна очи, после отново я погледна. Подсмръкна и заговори отново — не весело и нехайно както преди, а тихо, сериозно:

— Някога не бях такъв. Сещаш ли се как в „Сиянието“ Джак Никълсън откача сам в онази голяма къща? Така се чувствам, откакто татко почина. Не знам какво да правя с това място. Рисувам и готвя, но съм сам. След Сам не съм имал друга приятелка — продължи той. — Женските дрехи са само за шоу. За другите мъже Манчестър е идеалното място за ексцентрици, но аз не знам какъв съм. Идеята ми хрумна преди около година. Мислех, че ако накарам другите да си платят за стореното на Сам, и аз ще успея да го превъзмогна. Отне ми много време да открия къде са, но интернет е страхотно нещо. Само че аз щях да съм очевидният заподозрян и трябваше някак да реша този проблем. Тогава ми хрумна да използвам Чарли. Може да не ти се вярва, но след като планирах всичко, останалото не беше кой знае колко трудно. — Едуард отново се изправи и заговори по-весело: — Това май е всичко. Сега поне трябва да си доволна.

След като си поигра с ножа, той го остави на пода и измърмори „Ще падне цапане“, после „Хммм“.

— Съжалявам за това, досега не съм го правил така. С мъжете беше лесно, с тях се оправих в склада, който се чисти лесно.

Джесика все така се опитваше да помръдне, но тялото не се подчиняваше. Ръцете и краката тежаха като желязо, не можеше да ги раздвижи. Не знаеше кой медицински термин отговаря на състоянието на Едуард, но той очевидно се беше побъркал. Донякъде разбираше мотива му, но мъжът може би нямаше да стигне дотук, ако не се беше оказал изолиран. Джесика се замисли как му се е отразило това, че е видял да изнасилват приятелката му, как се е променил впоследствие. От нормален тийнейджър се беше превърнал в убиец с променливи настроения.

Очевидно беше умен и изобретателен, защото всичко е трябвало да бъде планирано подробно. Някъде по пътя той беше изгубил съвестта си. Говореше небрежно как ще се отърве от нея, а в същото време не беше сигурен как да го направи. Това противоречие беше почти толкова смущаващо, колкото факта, че на драго сърце би убил невинен човек. Джесика се опита да запази самообладание и да се съсредоточи върху усилието да раздвижи дясната си ръка. Успя да я помръдне леко, но това беше всичко. Трудно беше да запази спокойствие, но нямаше да си помогне, ако рухнеше.

Както си мърмореше, Едуард спря да крачи и погледна Джесика. Тя имаше чувството, че станалото през последните минути се случва с друг. Когато видя стоманения блясък в очите му, за пръв път изпита истински страх. Явно му беше хрумнало нещо ново.

— Изглеждаш много хубава така безпомощна — каза той.

Джесика почувства как я побиват студени тръпки при равния, лишен от емоция глас. Това беше най-силното усещане, откакто я беше дрогирал.

— Другите бяха мъже и не ставаше; но теб ще бъде жалко просто да те оставя там.

Едуард взе да разкопчава колана на ленения си панталон.

— Преди да се сбогуваме, можем да се позабавляваме — подхвърли. — Много уместно, като се има предвид как започна всичко, не мислиш ли?