Кери Уилкинсън
Жената в черно (19)

19.

Макар че ненавиждаше сутрешните съвещания на старшите полицаи, Джесика прекара останалата част от уикенда в очакване на понеделника — не само за да чуе какво мислят другите за обира, но и защото след срещата с Джонсън се чувстваше донякъде ангажирана с изчезването на жена му.

Ако ставаше дума само за едно голямо разследване, съвещанията щяха да включват повече хора и задачите да се разпределят между по-голям брой полицаи. Сега заради разделението на кадрите съвещанията служеха за обмяна на идеи, които след това детективите предаваха на подчинените си. Имаха достатъчно информация, която да споделят с останалите, но въпреки обира Джесика знаеше, че нейният случай не е с приоритет.

В кабинета на Коул се бяха събрали той, инспектор Рейнолдс, сержант Корниш и Джесика, която седеше срещу главния инспектор. В ъгъла работеше голям вентилатор. Рейнолдс извади от един плик няколко разпечатани листа и раздаде по едно копие на всички.

— Съжалявам за качеството на разпечатките — каза той. — Изображението на компютъра е много по-качествено, но принтерът ми в офиса не е от най-добрите.

Джесика се взря в листа и се зачуди само тя ли вижда червено петно и нищо повече. За да не излезе глупачка, само кимна и си даде вид, че разбира.

Рейнолдс ги остави да разгледат изображенията.

— Един експерт работи по снимката почти цял уикенд. Постигна доста добър резултат предвид качеството на оригинала. Тази снимка е последната от трите, които получихме от камерата на Джонсън. Знаем, че по времето, когато Кристин Джонсън е изчезнала, пред портала на къщата е спрял червен микробус, който е останал там между три и четири минути. Според нас това на снимката е много избеляло лого на Кралските пощи.

Сега, след като знаеше какво гледа, Джесика успя да различи корона и една-две букви. Докато надписът върху типичните червени пощенски микробуси беше жълт, на снимката се виждаха само два нюанса на червеното.

— През уикенда говорихме с няколко човека, от които научихме, че пощенската служба използва микробусите няколко години и после ги продава на местни автокъщи. Макар и рядко, се случва да ги продаде на частни лица. Човекът, с когото разговарях, ми каза, че жълтият надпис се премахва преди продажбата или след това от самите автокъщи.

— Има ли нещо друго, по което да се идентифицира автомобилът?

— Очевидно няма. Табелката с номера не се вижда, така че остава формата на колата. Имаме човек, който се опитва да разбере какви са марката и моделът, за да попитаме после Кралските пощи. Предполага се, че в архивите им пише кой автомобил на кого е продаден, но информацията ще зависи от района. Бусът може да е бил продаден навсякъде във Великобритания и това може да се окаже най-големият ни проблем. Ще се наложи да проверим много коли. Щом получим представа за модела, ще дадем на медиите да разпространят снимката, за да видим дали някой може да ни помогне.

— Смяташ ли, че ключът е микробусът? — попита Джесика.

Рейнолдс погледна Корниш, после двамата свиха рамене.

— Не сме сигурни — каза Рейнолдс. — Може да се окаже, че са били работници, които са спрели да питат за посоката, или просто някой да е паркирал там за малко. Между излизането и връщането на камериерката има по-малко от три часа. Кристин Джонсън е изчезнала в този интервал. Камерата прави само една снимка в минута, затова на някои се виждат случайни минувачи. За трите часа обаче микробусът е единственият обект, който се задържа пред портала повече от няколко секунди.

Рейнолдс спря да говори и преглътна, сякаш мислеше как точно да се изрази.

— Другото нещо, което ми прави впечатление, е, че хората обикновено не паркират пред нечия врата, за да не блокират изхода. Тази снимка е силно увеличена, но на оригинала се вижда, че микробусът е точно на прага. Човек не паркира така, освен ако не е познат на семейството или не е лош шофьор като нашата детектив Даниъл.

Той намигна на Джесика, която направи физиономия.

— Това е само мит, а твоето си е чиста клевета — каза тя и се обърна към Коул и Корниш: — Вие сте ми свидетели, ако реша да си потърся адвокат.

— Ако нещо е вярно, не е клевета — каза Коул.

— И вие ли? Това е възмутително. Не е като да съм предизвиквала катастрофа.

Джесика погледна към Луиз Корниш с надеждата за малко женска солидарност.

— Още първата седмица ме предупредиха да не се качвам в една кола с теб — каза Луиз.

Другите се разсмяха, а Джесика се престори на ядосана.

— Това си е тормоз на служебното място. — Погледна към Коул: — Мога ли да подам официално оплакване?

— Не.

Тя нямаше нищо против колегите да се шегуват с нея, но в дъното на шегите за шофьорските способности стоеше Роуландс и сега трябваше да измисли как да му го върне.

— Добре де — ухили се той, — може да не си толкова лош шофьор. Във всеки случай всички сме на мнение, че човек не паркира така пред нечия врата. На другите снимки се вижда, че пред и зад буса има място, така че не е било наложително да паркира точно там. Не казвам, че това непременно значи нещо, но все пак е необичайно.

— Освен това друга следа нямаме — добави Корниш и дори се усмихна.

Досега Джесика не я беше чувала да говори така фриволно, пък и другите не бяха. И понеже Корниш беше много близо до истината, всички се засмяха.

— Ами синът на Джонсън? Къде живее той? — попита Коул.

— В Люксембург. Работи за Европейския парламент — отговори Рейнолдс. — Скоро ще излязат в лятна ваканция и той ще се върне; преди това каза, че няма да може. През уикенда говорих с него по телефона, но, честно казано, не знам какво друго може да ни каже. Положението с камерата е объркано, не е ясно дали баща му е знаел за нея. Ти беше с мен, какво мислиш? — обърна се той към Джесика.

Тя не очакваше да поиска мнението, но другите трима също изглеждаха заинтригувани какво ще каже. Корниш трябваше да е осведомена за събитията от последните два дни, но и тя я гледаше очаквателно.

Джесика сви устни, преди да заговори:

— Честно казано, не знам как да тълкувам поведението му — нали са го обучавали как да се държи пред медиите и обществото. — Видя, че Корниш и Рейнолдс кимнаха в знак на съгласие. — Според мен вероятно не е знаел за камерата, но не съм сигурна това как да го тълкуваме. Може да се окаже, че с жена му не са били в толкова добри отношенията, колкото смятат всички. Предвид професията му честото му отсъствие от дома е разбираемо и все пак не се ли предполага цялото семейство да обсъди необходимостта от камера? — Джесика се обърна към Рейнолдс: — Синът обясни ли защо майка му е поискала да я инсталират? Страхувала ли се е от някого?

— Не — поклати глава той, — вече го разпитвах за това, макар че по телефона е трудно. Той каза, че известно време майка му все говорела за нуждата от сигурност. Взаимоотношенията в това семейство определено са странни. — Погледна към детектив Корниш. — Май всички сме съгласни с теб по въпроса за Джордж Джонсън — изглежда много услужлив, но в крайна сметка не можеш да го разгадаеш.

— Гледа те в очите, опитва се да изглежда и да говори възможно най-искрено, езикът на тялото му показва откритост — потвърди тя. — Ако говориш с някого в стаята за разпити, ще вземеш тези неща предвид, но при него това е заучено поведение, станало му е втора природа.

— Ти наблюдаваше ли го, когато камериерката ни каза за камерата? — обърна се Джесика към Рейнолдс.

— Не — поклати глава той, — май гледах нея.

— По лицето му пробягна някакво изражение, което отначало ми заприлича на изненада, но може да е имало и нещо друго.

— Паника?

— Може, не знам. Много е трудно да го разгадаеш, пък и това падане на гарда трая само част от секундата. Може да е било надежда. Аз май съм си подозрителна по природа.

Джесика погледна Рейнолдс в очакване той да продължи.

— За момента нямаме друго — каза той. — Надявам се до обяд да ни кажат каква е колата. Тогава ще поръчам на пресслужбата да разпространят снимката. И без това, докато разпитвахме насам-натам, вече изтече информация за нея.

— Може ли някой да познае марката и модела на кола само по формата на покрива и предното стъкло? — попита Джесика.

— Явно — отвърна Рейнолдс. — Кой знае какво правят тези хора през останалото време, но щом това ще ни помогне да идентифицираме колата, все ми е едно.

Коул погледна очаквателно Джесика — беше неин ред.

Тя си пое дъх.

— Да, добре. Сигурна съм, че вече знаете за станалото. По новините съобщиха накратко за обира. Увеличените снимки получих едва тази сутрин. — Извади няколко снимки от плика на бюрото и ги раздаде на другите. — Около три следобед в събота е станал обир в магазин на Стокпорт Роуд. Нарушителят е бил въоръжен с нож и е задигнал няколко стотачки, но интересното е, че е бил облечен с нещо много познато.

Обясни фактите по случая, включително и това, че на местопрестъплението е намерен само полуизтрит отпечатък от обувка, според който жената носи размер 38. Каза им за женския глас и за приликата между кадрите от магазина и другите, на които човекът оставя ръцете.

— Мислиш, че е имитатор ли? — попита Рейнолдс.

— Отначало така реших, дори още не съм го изключила като възможност. Просто не знам. — Посочи снимките в ръцете му. — Кадрите от магазина са с доста добро качество, а онези от центъра бяха увеличени и неясни, така че няма много място за сравнение. Може да се каже само, че двете лица… си приличат. Имат почти еднакви ръст и телосложение, подобни обувки и пелерини.

— Вижда ми се странно да минеш от рязане на ръце към ограбване на магазини — поклати глава Рейнолдс.

— Именно — кимна Джесика, — но, от друга страна, ние не знаем каква е тази работа с ръцете. Мъртви ли са жертвите? Този, който оставя ръцете, сам ли действа, или има съучастник? Не знаем какъв е мотивът, така че може обирът да е част от плана. Би било странно наистина, но да подхвърляш ръце в центъра на голям град не е по-малко странно.

— Какво ще правиш? — попита детектив Корниш.

— Отивам в „Брадфорд Парк“ да прегледам записа от камерата с човек от тамошния екип — каза Джесика. — Завчера го гледах в магазина, но сега ще прегледаме записите от цялата седмица. За да се движи толкова бързо, жената явно познава вътрешността на магазина. Не се огледа нито за касата, нито за камерите, защото е знаела къде са. На записа ще следим за клиент, който обръща специално внимание на вътрешното разположение в магазина. Може да е действал дискретно и тогава няма да забележим нищо. Във всеки случай не ми се иска да пускам тези снимки в медиите, защото може да се окаже, че между двата случая няма връзка и кадрите от обира само ще объркат спомените на хората за случая с ръцете.

Джесика знаеше за катастрофалната грешка на предишния главен инспектор Фарадей, който беше обвързал описанието на един заподозрян с друго, много по-голямо разследване, а после се оказа, че човекът няма отношение към него. В крайна сметка това навреди и на двата случая. Тя не искаше да повтаря грешката на Фарадей.

— От пресслужбата вече обявиха датата, времето и мястото на грабежа — добави. — Ще видим дали някой ще се обади с някаква информация, докато аз преглеждам записите. Ако нищо не излезе до няколко дни, може да разпространим новите снимки.

Друго за разискване нямаше, така че всеки се зае със задачите си. Джесика чувстваше, че напрежението между нея и Луиз Корниш е спаднало, та макар и с цената на шеги относно шофьорските умения. След съвещанието Джесика информира Роуландс и Дайъмънд за новостите и им възложи да потърсят камери близо до магазина. Крадецът все някъде беше отишъл и въпреки че на входа нямаше устройство за наблюдение, наблизо сигурно имаше някое на общината.

Джесика отиде до управление „Брадфорд Парк“, близо до тренировъчната база на футболен клуб „Манчестър Сити“. Мястото беше не само общински център, но и седалище на почти всички криминалисти към манчестърската полиция, плюс отдела по човешки ресурси. Твърдият диск на Бърнам беше донесен тук за анализ и проясняване на изображението — нещо, което не можеше да се направи в участък „Лонгсайт“.

В „Брадфорд Парк“ заведоха Джесика в една компютърна зала и я запознаха с човека, който щеше да работи с нея. Двамата започнаха да преглеждат видеозаписите в обратен ред — от съботата към предходните дни от седмицата.

Заниманието беше досадно, но поне можеха лесно да изключат разни хора. Много от посетителите явно познаваха организацията на магазина — влизаха, взимаха си вестник или нещо друго, плащаха и си отиваха. Джесика си даде сметка, че ако крадецът често е идвал в магазина, трудно щяха да разберат кой е. Освен ако някой не обърнеше специално внимание на камерите.

Виктор Бърнам се оказа прав — в събота сутринта магазинът наистина беше много оживен. Непрекъснато влизаха и излизаха клиенти, от които повечето взимаха вестник, обикновено плащаха с точни пари и бързо си тръгваха. След първите два часа от отварянето посетителите значително намаляха, а следобед станаха изключително редки.

Броячът на записа показа два и половина — часът, от който Джесика беше започнала да гледа видеоматериала първия път. Отново видя как един мъж влиза в магазина, но този път тя наблюдаваше внимателно действията му. Колегата криминалист забеляза същото, което и тя — двамата се спогледаха, после той върна записа назад. Когато влезе в магазина, мъжът веднага вдигна поглед към камерата и го задържа миг повече от нормалното. Превключиха на другия ъгъл на наблюдение и видяха как той погледна по същия начин втората камера. После обиколи магазина, взе списание, остави го и излезе, без да купи нещо.

— Какво мислиш? — попита криминалистът, след като изгледаха записа още веднъж.

— Мисля, че на това му се казва „да огледаш стоката“.

Джесика се ядоса, че заради припряността си първия път не е доогледала ситуацията. Тогава беше забелязала мъжа, но беше пропуснала особеностите в поведението му. Беше влязъл в магазина само половин час преди жената, така че едва ли ставаше дума за случайно съвпадение. Ако крадлата имаше съучастник, вероятно двамата бяха използвали кола; в такъв случай разследванията, които провеждаха двамата подчинени на Джесика, щяха да са от ключово значение.

Джесика позвъни на Изи Дайъмънд, която обясни, че им е трудно да се оправят с разните агенции, които управляваха камерите. После се обади на Виктор Бърнам, описа му видяното на записа и го попита дали може да разпознае списанието, което беше взел за малко мъжът. Въз основа на нейното описание Виктор сведе възможните издания до три-четири. Понеже в неделя магазинът беше затворен, той беше сигурен, че след влизането на мъжа нито едно списание не е било продадено. Джесика му каза, че ще прати някого да вземе всички списания, а той не трябва да докосва стойката с пресата. Ако намереха отпечатъци, щяха да ги сравнят с тези в полицейската база-данни, за да видят дали човекът не е криминално проявен.

Междувременно криминалистът беше успял да направи по-ясни разпечатки на мъжа, гледащ към камерите. Джесика ги взе, помоли да прати по имейла цифровите оригинали и тръгна към участъка. След всичките шегите за шофирането караше много внимателно и спазваше неизменно скоростните ограничения.

Когато стигна до паркинга на участъка, оттам излетяха три полицейски коли с включени сирени и светлини. Джесика паркира и отиде до рецепцията.

— За къде бързаха? — попита.

— Нещо е станало в центъра. Не знам точно, от сутринта е лудница.

Телефонът звънна и тя видя, че я търси Коул.

— Долу съм — каза тя вместо поздрав.

След като си размениха няколко думи, Джесика се втурна към колата си. Този път въобще нямаше да кара толкова внимателно.